Кей Бърли
Първите дами (25)

25.

Апартаментът на Даунинг Стрийт

— Мама не се събужда. Опитах всичко. Какво ще правим?

Умоляващият глас на тринайсетгодишната Джесика Дженсън повече дразнеше Бен Уотсън, отколкото да го притесни. Джулиан го беше предупредил, че Валъри отново се е върнала към джина. Най-вероятно беше забравила да му добави тоник. Кой би могъл да я обвини след всичко, което напоследък й се беше стоварило на главата? Тя трябваше само да се наспи, помисли си Бен, разочарован, че се е събудил от забранения си сън.

— Има две празни шишенца и не знам какво да правя. Татко го няма, Бен, продължавам да му звъня, но той не си вдига телефона.

Бен вече беше напълно събуден и като си спомни откровенията на Джулиан в градината, прекъсна хлипащата тийнейджърка:

— Какви шишенца, Джесика, хапчета или алкохол?

— Малки кафяви шишенца с хапчета. Те са празни. Да извикам ли линейка? Мама наистина, наистина се нуждае от помощ.

Децата на Дженсън бяха научени, че ако не могат да се свържат с родителите си, трябва да се обадят на Бен.

— НЕ, НЕ, НЕ! — Бен изкрещя заповедта си, преди да смекчи тона си към ужасеното дете. Измъкна се от леглото, опитвайки се да не буди Гейл, и се втурна из тъмната стая, за да търси фланелката, анцуга и ключовете си, след което нахлузи маратонките, свалени след бягането снощи.

— Добре, моето момиче, слушай сега. Лекарят е предписал на майка ти повече хапчета. Веднага идвам и по пътя ще се обадя на баща ти. Той сигурно ще се прибере, преди да съм дошъл. Не е необходимо да звъниш в „Бърза помощ“. Сладък чай и бисквити, нали това предлага винаги баба Шийла? Идвам и всичко ще бъде съвсем наред, обещавам.

Джесика въобще не беше убедена. Ученичката в девическия колеж в Челтнъм беше напълно смазана от сполетялата я драма. Беше се събудила посред нощ и се бе запътила към кухнята за чаша вода, когато забеляза сребриста ивица светлина да се процежда под вратата на спалнята на родителите й. Беше си вкъщи заради кратка ваканция и знаеше, че майка й си е легнала още преди часове. Баща й беше по държавни дела в Камарата на общините, но отдавна трябваше да се е прибрал. Защо тогава в стаята светеше? Внимателно почука на вратата, после надникна и не видя баща си. Майка й, напълно облечена, лежеше на леглото. Опита се, но не можа да я събуди. Паникьосана, Джесика позвъни на баща си, но телефонът му постоянно се включваше на гласова поща. Къде беше той? Най-накрая звънна на Бен Уотсън.

Той все още беше на линия, докато излизаше от дома си и се вмъкваше в своя „Астън Мартин DB9 Воланте“, скорошна придобивка след значително семейно наследство. Затръшна вратата може би малко по-силно и почти сигурно събуди един-двама съседи. Какво да се прави, бързаше.

— Джесика, чуваш ли ме? Вече съм в колата. След няколко минути съм при теб. Остави телефона и се върни при мама.

Последва миг мълчание, след което с огромно облекчение Джесика отново се обади:

— О, Бен, татко е тук. Татко, татко, мама не се събужда.

Бен шофираше с доста над максималната скорост към номер 10 и можеше да чуе как ужасеното момиче се опитва да обясни на Джулиан какво е станало. Джулиан, очевидно в шок, най-сетне взе телефона:

— Мисля, че е мъртва, Бен. Няма пулс, устните й започват да посиняват. Ще извикам линейка.

— Не бъди такъв идиот. Слушай ме, Джулиан, заведи я в болница и ще завариш фоторепортери, накацали на всяко дърво, преди линейката да е спряла. След две минути съм при вас, току-що подминах Биг Бен, само се успокой, Джулиан.

Само че той не можеше да бъде разубеден.

— Бен, съпругата ми е в безсъзнание, може би е мъртва, а дъщеря ми е в шок.

— Да, знам. От десет минути говоря с нея по телефона, а ти къде беше, шефе? Чукаше оная стара чанта без съмнение. Може би затова госпожата е в такова състояние в момента.

Бен знаеше, че е прекрачил линията, но се надяваше думите му да влеят малко разум на Джулиан. Линейка на Даунинг Стрийт беше абсурдна идея.

— Моля? С кого, по дяволите, си въобразяваш, че разговаряш?

Джулиан беше вбесен. На Бен не му влизаше в работата с кого е прекарал вечерта и дързостта да предположи, че това има нещо общо със състоянието на Валъри, беше просто абсурд. В този момент най-сетне успя да разбере защо Сали толкова искаше да го накара да се освободи от Бен. Той определено се държеше непоносимо тази вечер и това бе напълно недопустимо.

Щеше да го уволни… но не преди края на кампанията. Джулиан заговори отново, като едва сдържаше гнева си:

— Бен, заради всяко съмнение, което може би имаш, нека ти кажа отново, че съпругата ми наистина е в много критично състояние и сега затварям телефона, за да се обадя на „Бърза помощ“.

Телефонът заглъхна.

— Кучи син! — изръмжа Бен, метна блекберито си на седалката до себе си и след деветдесет секунди завъртя колата пред задния вход на Даунинг Стрийт. Вече можеше да чуе рева на линейката, която летеше по Уестминстър Бридж от близката болница „Сейнт Томас“.

— Линейки към Даунинг Стрийт точно по средата на предизборната кампания, просто прекрасно. Няма нищо необичайно, никакъв скандал, а?

Изхвърча от колата, изтича по стълбите, хвърли се през отворената врата на апартамента и влезе в спалнята само миг преди парамедиците. Дори той се шокира от състоянието на Валъри. Джулиан беше свалил отпуснатото й тяло на пода и безуспешно се опитваше да й прави изкуствено дишане. Джесика се беше свила на земята в ъгъла на спалнята и хлипаше, без да може да разбере какво става с майка й. Охранителите на Джулиан бяха чули сирените и нахлуха секунда след Бен, като му дадоха време точно колкото да вземе празните шишенца от леглото и да ги напъха в джоба си.

— Нито дума — прошепна на Джесика и Джулиан, когато Карл се появи и се спусна към лежащата на земята Валъри.

— Сър, защо не се обадихте?

— Тя не би искала да я видиш така, Карл, знаеш го.

Миг по-късно се появи и лекарят и веднага се захвана за работа. Докосна врата на Валъри и щом напипа пулса й, заговори нежно и успокояващо на пациентката си:

— Госпожо Дженсън, можете ли да ме чуете? Здравей, Валъри, аз съм доктор Лойд. Чуваш ли ме? — Взела ли е нещо? — запита той.

Беше въпрос към всички в стаята. Джесика се накани да отговори, но Бен сложи пръст на устните си и семейството замълча. Карл нямаше представа.

— Нищо?

Доктор Лойд повдигна недоверчиво вежда и огледа синкавите устни и нокти на Валъри.

— Може би валиум, а също и алкохол?

Джесика не можеше да мълчи и миг повече, но тъй като не знаеше какви са хапчетата, се опита да ги вземе от джоба на Бен, когато екипът на линейка влезе, за да окаже помощ.

Бен се възползва от момента, за да избута внимателно Джулиан и Джесика от стаята, като държеше здраво ръката на момичето, за да му попречи да се добере до шишенцата.

— Това няма да й помогне в момента, скъпа. Остави лекарят да си върши работата — прошепна й насърчително.

Полицията също се появи. Линейката и екипът парамедици, пътуващи към Даунинг Стрийт, бяха привлекли твърде много внимание. Бен беше вбесен. Историята щеше да се превърне в обществено достояние още преди да успеят да вкарат Валъри в линейката.

— Направо страхотно! Ще взема да отворя няколко кутии с бисквити и ще донеса и чай за всички. Може ли, шефе?!

Джулиан не го слушаше. Погрижи се да настани Джесика на дивана в огромната дневна. Стаята се пълнеше по-бързо, отколкото „Хародс“ по време на разпродажба, и Бен пое контрола, разпореждайки се с обърканите хора отвън, докато семейството си събереше мислите.

— Татко, мама по-рано беше много нещастна. Върна се от чичо Монти и не знаеше къде си. Опита се да ти се обади, но ти не вдигаше. Каза, че си й бил много ядосан, преди да замине за Ланкашир, и тя не знаеше какво да направи, за да оправи отново нещата. Тогава се разплака.

Джесика се поколеба и притисна колене към гърдите си. Напомни на Джулиан за майка му — така се държеше тя, когато плачеше.

— След това седя дълго време с мен и ми разказа за чичо Монти, как се чувствал, защото Джулия вече не искала да се женят. После ми каза колко много обича мен и Доминик. След това ме целуна за лека нощ и си легна.

Джулиан се приближи до дъщеря си на дивана и здраво я прегърна. Пижамата й беше мокра от пот и сълзи. Притисна я отчаяно до себе си, без да знае как би могъл да я успокои, докато майка й се бореше за живота си в съседната стая. Не го биваше много да успокоява децата си. Неговите родители не му бяха показвали привързаност. Всяка вечер в шест часа гувернантката му го водеше долу, за да прекара трийсет минути с майка си, преди да си легне. Веднага щом стана възможно, го изпратиха в интернат. Джулиан добре си спомняше как едва петгодишен плачеше преди сън нощ след нощ в общата спалня. Когато стана на единайсет, избяга от училище и взе влака за Харфордшир, защото се надяваше, че майка му ще го посрещне на гарата. Вместо това, уведомени от директора, родителите му бяха накарали полицията да го вземе от влака и да го върне обратно в училище.

Валъри беше тази, която в крайна сметка му показа колко е важно семейството. Джулиан се опита да прогони от ума си мисълта, че жена му в момента може би лежи мъртва в спалнята. Притисна брадичка към челото на Джесика, като я прегръщаше и галеше по гърба. Залюля я нежно, опитвайки се да я успокои. Облекчена от присъствието на баща си, Джесика се отпусна в ръцете му и затвори очи.

Щом детето притихна, решимостта на Джулиан внезапно го напусна и той потърси прес — шефа си за напътствие. Бен знаеше, че премиерът ще има нужда от него, но не очакваше, че това ще е толкова скоро.

— Какво да правим? — прошепна Джулиан, като се стараеше Джесика да не долови отчаянието в гласа му.

Изглеждаше напълно съсипан, но на Бен му беше трудно да изпита съчувствие към своя началник женкар.

Вместо това сви рамене и извърна поглед. Най-сетне вратата на спалнята се отвори широко. Първата дама, завита с червено вълнено болнично одеяло, беше избутана в инвалидна количка до входната врата. Към изтощената й ръка беше прикрепена система.

— О, скъпа! Благодаря ти, Боже.

Джесика скочи от дивана и се втурна към майка си. Бен реши, че видяното не му харесва. Къде я водеха?

— Със сигурност няма нужда да лежи в болницата, докторе. Нашата чудесна национална здрава служба работи на границите на пределите си, особено в такива тежки нощи като тази. Разбира се, ще направим всичко възможно в бъдеще да увеличим финансирането ви. Можем да ви уверим, че ще продължим да ви оказваме помощ, щом спечелим изборите. Вие ще сте нашият приоритет номер едно.

Бен млъкна, осъзнал, че върши партийна пропаганда. Обаче трябваше да предотврати отвеждането на Валъри в обществена болница.

— И тук можем да й оказваме адекватна помощ, докторе, като ви оставим с вашия чудесен екип да продължите да вършите достойната си работа.

Доктор Лойд пренебрегна прочувствения му опит да манипулира събитията и погледна право към министър-председателя, преди да заговори спокойно, стараейки се да прогони всяка следа от презрение в гласа си.

— Въпреки съмненията, защото, изглежда, няма доказателства, ще лекувам госпожа Дженсън, все едно че е взела свръхдоза валиум. Вярвам, че алкохолът също е допринесъл за състоянието й. Има нужда от болнична помощ, вероятно и хемодиализа, но се надявам, че с правилното лечение ще постигнем пълно възстановяване. Сега, ако не възразявате, смятам да я отведа в болницата.

Въпросът беше риторичен и лекарят тръгна. Джесика отново се върна в прегръдките на баща си. На свой ред той изгледа Бен умолително. В стаята се възцари тишина, нарушавана само от хлипането на момичето и от бръмченето на блекберито на Бен, предизвикано от получаваните текстови съобщения и имейли.

Мозъкът му работеше на пълни обороти, докато обмисляше и отхвърляше многобройни решения. Ако историята на Валъри се разнесеше из новините, това нямаше как да не се отрази на министър-председателя. Най-накрая Джесика първа се осмели да заговори за слона в стаята:

— Тате, какво ли ще пишат във вестниците за това?

Децата на Джулиан бяха свикнали да са винаги пред обективите. Баща им ги включваше в подходящи, а понякога и в немного подходящи фотосесии. В резултат бяха много вещи по отношение на публичността. Дори в такъв тежък момент Джесика знаеше, че майка й ще се появи по първите страници. Прозорливият въпрос беше именно този подтик, от който Бен се нуждаеше. Погледна часовника си и направи някои последни из числения.

Повечето вестници вече би трябвало да са отпечата ни, така че нямаха поводи за притеснение до по-късно през деня. Само че срокът за отпечатване не представляваше никакъв проблем за двайсет и четири часовите новинарски канали. Нямаше да отнеме много време да надушат драмата на номер 10, затова Бен енергично се разпореди:

— Джулиан, веднага отиваш в болницата. Вземи Джесика. Ако фоторепортерите ви снимат заедно, няма да използват снимката без наше позволение. Идвам след половин час.

Премиерът прие разпорежданията без възражение, а Джесика хукна към банята, за да измие лицето си и да се облече. Бен изчезна в кухнята, залепил телефон за ухото си.

— Айла? Здрасти, Бен е. Раничко е, нали? Малката стрелка на часовника ми показва четири. Вземи екип за болница „Сейнт Томас“ колко можеш по-бързо. — Замълча и невярващо завъртя очи. — Да, точно тя е. Голямата сграда срещу Камарата на общините. На нея с много големи букви пише С-ейнт Т-омас. Линейки, лекари, всякакви такива неща, няма как да я пропуснеш. — Чуй ме, Айла — продължи той. — Валъри Дженсън е колабирала от изтощение. Злополуката с брат й и предизвикателствата на кампанията са й дошли твърде много. Семейството й е с нея. Ще се оправи. Министър-председателят няма да продължи кампанията си, докато съпругата му не се възстанови. Засега оставя депата си във вещите ръце на вицепремиера Дейзи. Надяна се, че британската общественост напълно го разбира и подкрепя в момент, в който семейството му отново е изправено пред тежък здравословен проблем… Да, първо Монти, сега и Валъри, точно това имам предвид изсумтя той.

Прекъсна обаждането и повтори ексклузивната новина пред политическия редактор на „Скай Нюз“, пред новинарския канал на Би Би Си и пред „Ройтерс“. След това разказа същата версия на нарасналата група полицаи, охранители и загрижен персонал, насъбрала се около апартамента на Даунинг Стрийт.

Влезе в колата си и подкара през Уестминстър Бридж право към задния вход на болница „Сейнт Томас“. Телефонът му не спираше да бръмчи. Това беше сигурният вход, за който семейството научи, когато Доминик яде бой от училищния голф клуб. Твърдеше се, че било злополука, но като знаеше репутацията на момчето, това не бе твърде вероятно.