Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (67)

66.

29 октомври, 06:15 ч.

Светилището под базиликата „Свети Петър“

Рун тичаше в мрака с неземна скорост, стиснал чук в ръка. От много векове краката му не бяха стъпвали в тези тънещи в пълен мрак тунели, но пътят се отваряше пред него, сякаш тялото му винаги бе знаело, че ще се върне тук.

Спускаше се по-дълбоко от храма на уединените, по-дълбоко, отколкото се осмеляваха да се спуснат повечето сангвинисти. Тук беше скрил най-голямата си тайна. Беше излъгал Бернар; беше нарушил клетвите си; беше си наложил наказание за това, но то бе недостатъчно.

И сега грехът му беше единственото, което би могло да ги спаси.

Спря пред една абсолютно гола стена и прокара длан по нея, ала не напипа никакви неравности. Беше направил скривалището добре преди четиристотин години.

Вдигна чука над главата си и го стовари по стената. Камъкът се разтресе от удара. Поддаде. Съвсем мъничко, но поддаде.

Удари отново и отново. Блоковете се разтрошиха, докато не се появи малък отвор. Едва можеше да се провре през него. Повече не му трябваше.

Пъхна се между острите камъни, без да обръща внимание на драскотините по кожата си. Трябваше да стигне до тъмната стая от другата страна.

Щом се озова там, запали свещта, която бе взел със себе си. Ароматът на мед и восък изпълни помещението, прогонвайки миризмите на камък, гниене и застоял въздух.

Бледожълтият пламък се отрази от полираната повърхност на черен мраморен саркофаг.

Свали капака и го постави на грубия каменен под на килията.

Лъхна го миризмата на осветено вино. Мократа черна повърхност буквално пиеше светлината.

Преди да извади съдържанието, Рун загреба шепа вино и пи. Щеше да му е нужна всяка капка свята енергия за задачата, която му предстоеше. Но преди силата, както винаги дойде изкуплението.

 

 

Рун вървеше към Рим. Седмиците път денем и нощем през студени планински проходи бяха раздрали обувките, а после и стъпалата му. Когато вече не можеше да върви, намираше убежище в затънтени планински църкви, пиеше глътка вино и отново продължаваше в пустошта.

Бернар го посрещна в Рим и го отведе дълбоко под базиликата „Свети Петър“, където само най-старите от техния вид се осмеляваха да отидат. Там Рун се покая. Отдаде се на пост. Молеше се. Умъртвяваше плътта си. Нищо от това не успя да изтрие петното на греха му.

Десетилетие по-късно Бернар отново го изпрати в света на хората, този път на нова мисия в замъка Чахтице. Трябваше да изпълни последното си изкупление, като отърве света от онова, което бе създал с греха си.

Въоръжените мъже около него бяха извадили мечовете си. Страхът бе изписан на лицата им, отекваше в бясно биещите им сърца. Бяха прави да се страхуват.

Граф-палатинът и графовете водеха, хвърляйки нервни погледи назад към хората си, сякаш се бояха, че те няма да могат да ги спасят. И те наистина не можеха. Рун обаче можеше. Той се молеше да не му се налага. Молеше се историите да са измислени и покварената му любов да не е причинила това.

Но бе чувал и други истории… за зловещи експерименти в мъртвилото на нощта, намекващи, че в жестокостите й има някаква мрачна умисъл, някакво подобие на интелигентността й, на лечителските й умения, използвани с нечисти цели. Това го плашеше най-много — че някаква част от истинската й природа, вече деградирала, продължаваше да съществува в чудовището.

Когато стигнаха портите на замъка, мъжете се размърдаха неспокойно, насеченият им дъх излизаше на пара в студения въздух.

Граф-палатинът почука по яката дъбова порта, способна да издържи удари на таран. За момент Рун се замоли никой да не отговори и да бъдат принудени да обсадят замъка, но Ана отвори. Родилният белег все така петнеше лицето й, но иначе бе неузнаваема. Мършава като скелет и цялата в белези, тя бе облечена само в мръсна долна риза въпреки хапещия студ.

Граф-палатинът отвори широко вратата. Вътре цареше мрак, ала Рун надуши онова, което щяха да открият. Някъде дълбоко под вонята долови миризма и на гниеща лайка.

Граф Жрини запали факел и острата миризма на горящ катран се добави към букета на смъртта.

Граф-палатинът взе факела и прекрачи прага. Светлината падна върху малко момиче, лежащо вкочанено на каменния под. Бялата й плът бе покрита със синини. По китките, шията и от вътрешната страна на бедрата й имаше замръзнала кръв.

Граф-палатинът се прекръсти.

Зад тях някакъв войник повърна в снега. Рун свали расото си и покри тялото. Но църквата нямаше достатъчно раса, за да скрие срама му. Той беше убил това момиче, все едно сам бе разкъсал гърлото й.

Няколко крачки по-нататък две момичета се бяха сгушили под мръсна дървена маса. У русото почти не беше останал живот. Ударите на сърцето й отслабваха. Рун коленичи пред нея и й даде опрощение.

— Благодаря, отче — със стържещ глас изхриптя тъмнокосото момиче с раздрано гърло.

Рун сведе засрамено очи. Мъртвите тук, както и всички други, убити от Елизабет, лежаха на неговата съвест. Любовта на сангвиниста носеше единствено смърт и страдания.

Един войник взе на ръце все още живото момиче и го отнесе до студената камина. Уви я в наметалото си и запали огън, като насочи цялото си внимание върху задачата. Рун затвори за последен път очите на приятелката й. Двете бяха толкова млади, едва започваха да разцъфтяват.

Писък разцепи въздуха. Граф-палатинът наклони глава настрани, опитвайки се да разбере откъде идва звукът. Рун знаеше. От покоите на Елизабет.

Изправи се и поведе.

Един от войниците го следваше плътно по петите. Граф-палатинът като че ли изгуби желание да води и изостана. Елизабет някога го беше наричала братовчед. Той беше избрал другите благородници заради роднинските им връзки с нея. Всеки бе женен за една от дъщерите й. Трябваше да бъде арестувана в присъствието на знатни лица, както изискваше положението й.

Рун отвори вратата на спалнята на Елизабет. В един черен ъгъл хлипаше момиче. Друго момиче беше затворено в клетка с шипове, окачена високо във въздуха. Елизабет стоеше гола отдолу. Две прислужници люлееха клетката и нежното тяло на момичето се нанизваше на острите шипове. Кръвта капеше по бялата кожа на Елизабет.

Ужасен, Рун с мъка преглътна сълзите си. Той беше причината за всичко това.

Войниците се втурнаха да хванат слугините и да спрат люлеенето на клетката.

Сега граф-палатинът пристъпи напред.

— Вдовице Надажди, арестувам ви в името на краля.

— Ще платите скъпо за това нахлуване. — Елизабет изобщо не се опита да скрие голотата си. Тъмната й коса се разлюля по белия й гръб, докато се обръщаше към мъжете.

Изражението й се промени, когато ги позна.

— Така значи. — На устните й се появи жестока усмивка. — Дошли сте да умрете.

Рун пристъпи между нея и мъжете. Тя можеше да убие всички, но не и него. Извади нож от ръкава си.

— Моля те — рече той. — Не ме карай да го правя.

Тя залитна назад.

— Какво повече би могъл да вземеш от мен, Рун?

Той трепна и вдигна ножа така, че тя да го вижда.

Прекрасните й сребристи очи се задържаха върху острието.

— Само с това ли ще ме пронижеш, свещенико?

Рун пристъпи към нея. Миризмата на топла кръв от кожата й го опияняваше. С мъка овладя жаждата си.

— Внимавай, скъпи — прошепна тя. — И друг път съм виждала това твое изражение.

Рун промърмори молитва, после уви копринено въже около голите й китки и я завърза.

— Вътре има благословено сребро — каза й той. — Ако се опиташ да се освободиш, ще те изгори до кост.

— Покрийте я — нареди граф-палатинът.

Един войник метна мръсно одеяло върху окървавените й рамене.

Тя сплете пръсти като в молитва. Очите й намериха неговите. Рун прочете в тях мъка, съжаление и въпреки това, любов.

 

 

Изчака да се върне от миналото, да се озове отново в усойната килия.

След като дойде напълно на себе си, потопи ръце дълбоко в попарващата вана, пълна с осветено вино. Студените му пръсти откриха на дъното онова, което търсеше. Рун я издърпа обратно в света след векове дрямка.

Виното беше боядисало в тъмночервено зеленото й наметало, но изваяното като от алабастър лице бе бяло като в деня, когато я бе потопил тук, вместо да я убие, както бе наредил Бернар. Нежно отметна дългата й тъмна коса от неподвижното лице, погали високото й чело, заоблените скули. Беше прекрасна като в деня на първата им среща преди четиристотин години. Преди да унищожи душата й и да я превърне в стригой, тя бе добра жена. Лечителка. Беше успяла почти да го излекува.

Почти.

Рун прошепна молитва.

Нежните й, сиви като буреносни облаци очи се отвориха, намериха го.

Устните й се раздвижиха беззвучно.

Рун разбра какво се опитва да каже. Все още беше изгубена в съня си, гневът й бе някъде далеч в миналото, оставяйки само тези две думи, оформени от съвършените устни.

Любов моя…

 

 

06:30 ч.

Ерин се препъваше по дългия тъмен тунел. Златната светлина на евангелието вече я нямаше и Джордан бе включил фенерчето си. В сравнение с книгата бледата му светлина изглеждаше студена и слаба. Джордан я беше прегърнал през рамото и я подкрепяше по целия път нагоре.

Най-сетне стигнаха до пропадналия балдахин, чиято основа лежеше върху пода на тунела, а покривът стърчеше в базиликата. Труповете вече ги нямаше, сангвинистите бяха посипали пясък върху кръвта.

Ерин се опитваше да заобикаля купчините, но пясъкът бе навсякъде. Стържеше под обувките й и й напомняше за пустинята около Масада и за обекта й в Цезарея. Как ли щяха да се развият нещата, ако бе останала в сондажа с Хайнрих, ако го бе дръпнала встрани от коня, ако не се беше качила на хеликоптера? Той щеше да е още жив, но книгата щеше да попадне в ръцете на Белиал. Нямаше да има надежда. Бяха отворили кутията на Пандора и злото беше излязло на свобода, но надеждата беше останала. И то не само надежда, а път към спасението на света.

— Стойте! — Един сангвинист се изпречи пред тях. Беше слаб, с дълги тънки пръсти. — Какво търсите тук?

— Сержант Джордан Стоун — представи се Джордан. — А това е доктор Ерин Грейнджър.

— Двама от триото — почтително се поклони сангвинистът. — Моите извинения.

Той посочи стълбата, опряна на балдахина.

— Първо дамите — каза Джордан.

Ерин се изкачи и с малко помощ отново стъпи на мраморния под на базиликата. Невероятните размери на сградата я връхлетяха отново. Всичко тук беше толкова огромно и величествено — от балдахина, който сега лежеше върху гробовете долу, до извисяващите се тавани, изрисувани от Микеланджело, които образуваха изкуствено небе отгоре. Завъртя се бавно в кръг, захласната от белите стени, позлатената украса, изящните статуи. Хората бяха постигнали велики неща тук.

Решимостта изпълни гърдите й при вида на всичко това.

Трябваше да открият Първия ангел и да се погрижат тези чудеса да се запазят за в бъдеще.

Джордан се изкачи до нея и хвана ръката й. Тук също имаше купчини пясък, които попиваха кръвта по полирания под и бележеха местата, на които бяха загинали стригои, сангвинисти и хора.

Ерин гледаше сложните шарки по мраморните плочки и стъпваше съсредоточено, избягвайки пясъка. Енергията, която бе получила от книгата, отдавна беше изчезнала.

Сигурните крака на Джордан я водеха към изхода.

Преди да стигнат преддверието, той спря и се обърна наляво.

Ерин откъсна очи от пода, за да види какво е приковало вниманието му. „Пиета“ на Микеланджело. Мраморната скулптура изобразяваше Дева Мария на Голгота, прегърнала своя току-що свален от кръста син. Христос лежеше в скута й, отметнал глава назад, с безжизнено отпусната ръка. Главата на Мария бе наведена надолу, на лицето й беше изписана скръб. Оплакваше скъпоценния си син. Композицията изобразяваше смъртта, която преди толкова много години бе дала тласък на всички тези събития.

Джордан се взираше в скулптурата.

Ерин се покашля.

— Джордан?

— Мисля си за семействата, които трябва да посетя, когато всичко това свърши — Сандерсън, Тайсън, Купър и Маккей. За майките, които ще изглеждат точно по този начин.

Тя го прегърна през кръста.

Накрая Джордан отново я хвана за ръка и двамата излязоха от базиликата в свежото италианско утро.

Той я поведе към стълбата, изкачваща се до върха на купола.

— Изкачването е дълго — предупреди я Джордан и я погледна въпросително.

— Аз ще съм първа — отвърна тя и тръгна нагоре по триста и двайсетте стъпала. Небето бе станало бледосиво. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта.

Тя стигна върха, останала без дъх. Джордан отиде в източната страна на купола и седна. Потупа мястото до себе си, давайки й знак да се настани до него.

Небето бе станало почти бяло.

— Знаеш, че най-вероятно грешиш, нали? — попита той.

Ерин се опита да се усмихне. Оценяваше усилията му.

— Ами ако не греша?

— Искам те в екипа, независимо дали си част от някакво пророчество, или не. Когато те няма, се мотаем като слепци.

— Мнозина жертваха живота си, за да спасят Жената на познанието — рече тя. — А всъщност спасиха само мен.

— И теб си те бива. — Той я целуна по темето. — Беше си война, Ерин. Те бяха войници. По време на бой стават грешки. Умират хора. И продължаваш напред — колкото заради себе си, толкова и заради тях. Ключът е да продължаваш да се бориш.

Тя се напрегна в прегръдката му.

— Но пророчеството…

— Виж сега. — Той започна да брои на пръсти. — Първо: кой откри медальона в ръката на момичето? Ти. Второ: кой установи къде се намира бункерът? Пак ти. Трето: кой се досети, че книгата се отваря с кръв и кост? Отново ти. Толкова си добра в тези неща, че направо получавам комплекс от теб.

Ерин се усмихна. Може пък да беше прав. До последния момент Батори бе вървяла по следите им, а не те по нейните.

Тя извади парчето от одеялцето от джоба си и го задържа в отворената си длан. За първи път при вида му у нея не се надигна гняв. Той беше изчезнал, когато прости на баща си долу в тунелите, докато се намираше на прага на смъртта.

— Какво е това? — попита Джордан.

— Преди много време дадох едно обещание. — Тя погали тъканта с пръст. — Обещах, че никога няма да оставам настрана, когато сърцето ми казва, че нещо не е наред.

— И какво ти казва сърцето сега?

— Че си прав.

Той се ухили.

— Звучи добре.

Ерин задържа плата между палеца и показалеца си и той затрепери на вятъра. После го пусна. Парчето полетя към кипналия живот, който изпълваше Рим.

Обърна се към Джордан.

— Става въпрос не само за духовност и чудеса. А също и за логика, за това да имаш любопитно сърце. Ще намерим онзи Първи ангел.

Джордан я придърпа към себе си.

— Разбира се, че ще го намерим. Намерихме книгата, нали така?

— Точно така. — Тя облегна глава на гърдите му и се заслуша в равномерните удари на сърцето му. — И защото го направихме, имаме надежда.

— Е, май сме се потрудили добре. — Гласът на Джордан беше станал дрезгав.

Слънцето се подаде над хоризонта. Златните му лъчи затоплиха лицето й.

Тя вдигна глава към неговата. Той погали бузата й с опакото на дланта си и я задържа на тила й.

Ерин се надигна да го целуне. Устните му бяха топли и меки, различни от тези на Рун, напълно естествени. Пъхна ръце под ризата му, дланите й се плъзнаха по горещата му кожа. Той изстена и я привлече по-плътно до себе си.

Накрая тя се дръпна. И двамата дишаха тежко.

— Твърде бързо ли? — попита Джордан.

— Не. — Ерин отново се надигна към него. — Твърде бавно.

 

 

А после…

 

 

Късна есен

Рим, Италия

Брат Леополд хвърли няколко банкноти на предната седалка на таксито, достатъчно за превоза и за малък бакшиш. Като скромен свещеник в живота му нямаше място за екстравагантности.

Шофьорът докосна фуражката си в знак на благодарност. Леополд затвори вратата и се мушна в съседната пряка. Огледа огряната от слънце улица. Никой не го беше проследил от Ватикана. На няколко пъти бе карал шофьора да променя маршрута, да завива най-неочаквано, да влиза в задънени улички и да се връща. И въпреки цялото това разкарване, слезе от таксито на няколко преки от мястото, където отиваше.

Беше чакал дълго и бе хвърлил много труд. Не можеше да се провали в последния момент. Направеше ли го, Онзи, Комуто служеше, щеше да го унищожи. Леополд не беше толкова глупав, че да се смята за незаменим.

Тръгна по тясната уличка към небостъргача от стъкло и стомана, на чийто връх бе нарисувана сребърна котва. Това бе логото на корпорация „Аргентум“^[1]. В дизайна на котвата имаше и кръст, Crux Dissimulata, символът, с който ранните християни показваха вярата си в Христос на други християни, без да им се налага да се боят от преследване. Днес той също криеше принадлежност към общност.

В сградата се намираше главата на Белиал, Онзи, Който беше сключил съюза между стригои и човеци и използваше и едните, и другите за Своите цели. Но самият Той не бе нито човек, нито звяр; беше нещо много повече — личността, прокълната от Христос да живее Вечно.

Заради едно-единствено предателство.

Леополд трепереше при тази мисъл. Отлично осъзнаваше, че е предавал църквата много пъти, като изпълняваше Неговите заповеди и прикриваше с благочестив облик коварното си сърце.

Но как би могъл да постъпи другояче?

Стигна до входа и докосна кръста в центъра на логото, черпейки сила от знанието, че Неговата кауза е истинна и справедлива. Той беше един от малцината, които вървяха по правия път.

С подновена решимост Леополд влезе в сградата и съобщи името си на рецепцията. Суровият охранител направи справка със списък и с базата данни, преди да го отведе до ВИП асансьора. Той спираше само на един етаж, и то само ако возещият се имаше ключ.

След като вратата на кабината се затвори, Леополд вдигна кръста на гърдите си и издърпа дългото му рамо, разкривайки скрит ключ. Вкара го в ключалката на асансьора. Зелената светлина показа, че всичко е наред. Леополд въздъхна с облекчение. Никога досега не беше използвал ключа.

Вратата на асансьора се отвори и Леополд се озова пред рецепционистка в елегантен черен костюм, седнала зад внушително бюро. Леополд прошепна бърза молитва за закрила и излезе от кабината.

— Да? — Аметистовите й обеци проблеснаха, когато тя вдигна глава. Имаше широко поставени кафяви очи и сочни устни. Лице, сякаш взето от ренесансова картина.

— Брат Леополд. — Той се облегна нервно на високото стъклено бюро. — Бях повикан.

Тя натисна копче с дълъг пурпурен нокът и заговори в слушалката. Отговорът, който прозвуча, бе едносричен.

— Да.

Леополд не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас.

Жената стана и го поведе по дълъг бляскав коридор към алуминиева врата. Бедрата й се поклащаха съблазнително на всяка крачка.

Тя отвори вратата и отстъпи назад.

Трябваше да влезе сам. До ушите му достигна звук на течаща вода.

Леополд влезе в огромно помещение с прозорци от пода до тавана, обляно от светлината на яркото римско слънце.

Голям правоъгълен фонтан доминираше в центъра на залата. Пурпурни лилии сияеха на фона на сивите плочи. Водата падаше през ръба на изумруденозеления камък. Звукът може би трябваше да действа успокояващо, но направо драскаше по нервите на Леополд.

Погледна онзи, който го беше повикал. Той стоеше с гръб към фонтана, загледан навън, вероятно към река Тибър далеч долу. Сивата Му коса бе късо подстригана, разкриваща загорял врат над яката на скъпата риза. Под фината тъкан се открояваха мощни мускули. Дори сега гърбът Му си оставаше изправен, сякаш необременен от тежестта на хилядите години живот.

Той се обърна към приближаващия Леополд и вдигна ръка, за да пусне малка пеперуда с дъгоцветни криле. Създанието отлетя от дланта Му и кацна на широкото стъклено бюро. Леополд едва сега осъзна, че насекомото е всъщност миниатюрен автомат, изработен от месинг, зъбни колела и тънка като косъм тел.

Извърна се от пеперудата и се взря в сребристите очи, които го изучаваха преценяващо.

Сплашен, Леополд падна на колене под тежестта на погледа.

— Свършено е — каза той и докосна кръста си, но не намери сила в него. — Успяхме. Великата гибел започва.

Чу приближаващи стъпки.

Умираше от страх, но не смееше да помръдне.

Пръсти, силни като клещи, докоснаха рамото му, ала допирът им бе топъл, нежен, изпълнен с обич.

— Справи се добре, сине мой. Книгата е отворена и тръбите на войната ще засвирят. След хилядолетия чакане съдбата ми направи пълен кръг. Аз изпратих Назарянина от този свят — и сега е мой дълг да Го върна на полагащия Му се трон. Дори това да означава край на този свят.

Леополд въздъхна треперливо. Сърцето му ликуваше. Един пръст повдигна брадичката му. Леополд се загледа нагоре в лицето на фона на яркия нов ден — лице, което някога самият Христос бе гледал със същата любов и всеотдайност.

Преди да го прокълне за цяла вечност.

Преди да превърне името му в синоним на предателството.

Устните на Леополд безмълвно оформиха това име, с хвалебствия и надежда.

Юда.