Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (21)

20.

26 октомври, 21:13 ч.

Йерусалим, Израел

Рун помогна на войника и жената да слязат от хеликоптера и ги изведе изпод въртящите се перки. Насочи ги от площадката на върха на сградата надолу по стълбите до тясната улица. През цялото време войникът не пускаше ръката на жената.

Въпреки храбрите им физиономии, Рун чуваше уплашеното пърхане на сърцата им, надушваше солта на страха им и виждаше лъсналата от пот кожа. Направи всичко по силите си да ги прикрие от останалите, да им остави достатъчно свободно място. Отказа да ги повери на който и да било от събратята си — не че се страхуваше, че някой може да ги нарани. Просто се чувстваше като техен закрилник, като някой, поел отговорност за тях.

Гледаше ги как се притискат един в друг на улицата.

Ерин и Джордан.

В някакъв момент се бяха превърнали от войник и археоложка просто в Ерин и Джордан. Това прекалено сближаване не му харесваше. Създаваше връзка, а такава не биваше да има. Беше научил тежката истина преди векове.

„Никога повече.“

Извърна се.

На улицата вдиша нощните миризми на стария град — пепел, студен камък и вонящ боклук от пазара. Другите сангвинисти ги бяха наобиколили. Рун се надяваше, че скриват двамата със завързаните очи от любопитни погледи.

Дотук нищо не беше помръднало в тъмната алея. Магазините бяха пуснали кепенци, светлините бяха угасени. Заслуша се в ударите на сърца по тесните проходи и улиците, образуващи същински лабиринт в тази част на града. Не откри нищо необичайно, но въпреки това ги побутна да вървят по-бързо. Тревожеше се, че всеки момент могат да ги видят.

След няколко минути групата стигна стена от грубо одялан камък, до която ги чакаше облечен в роба мъж и нетърпеливо и нервно потропваше с кожената си обувка по паважа. Фигурата бе колкото дребна, толкова и окръглена. Лицето на мъжа бе червеникаво, също като плешивото му теме.

„Като лешояд.“

Рун познаваше този човек — отец Амвросий — и му бе безразлично, че го намира тук, охраняващ портата.

Амвросий пристъпи напред да ги посрещне и да им препречи пътя. Погледът му подмина Рун и останалите сангвинисти и се спря върху Ерин и Джордан. Думите му бяха изречени достатъчно рязко, за да се сметнат и за груби.

— Не бива да споделяте нищо, което видите отвъд тази порта. Нито с близките си, нито с началниците.

Все още с вързани очи, Джордан заби пети и се закова на място, принуждавайки Ерин да спре до него.

— Не приемам заповеди от човек, когото не мога да видя.

Рун разбра ужаса му и свали двете превръзки, преди Амвросий да успее да възрази. Двамата вече бяха видели и чули твърде много неща. Опознаването на това място изглеждаше тривиално в сравнение с другото. Пък и трябваше да влязат вътре.

Джордан подаде ръка на Амвросий.

— Сержант Стоун, Девети рейнджърски батальон. А това е доктор Грейнджър.

— Отец Амвросий, помощник на Негово Високопреосвещенство кардинал Бернар. — Свещеникът избърса длан в расото си, след като се ръкува с Джордан. — Извикани сте да се срещнете с Негово Високопреосвещенство. Трябва обаче отново да подчертая, че всичко от този момент нататък трябва да остане най-строго поверително.

— Или какво? — Джордан се извиси над Амвросий и Рун го хареса още повече.

Амвросий отстъпи крачка назад.

— Или ще научим.

— Достатъчно — заяви Рун и тръгна напред, като грубо избута Амвросий.

Постави длан върху варовиковите блокове, като движеше пръсти камък по камък във формата на кръст. Варовикът бе груб и топъл на допир.

— Вземете и пийте всички — прошепна той и натисна централния камък навътре, разкривайки малък купел, подобен на онези със светена вода при входа на всяка черква.

Само че този съд не беше предназначен за вода.

Рун извади извития си нож и натисна върха му в центъра на дланта си, точно там, където са били забити пироните в дланите на Христос. Сви юмрук и остави няколко капки кръв да капнат в каменната чаша, чиято вътрешна повърхност отдавна бе потъмняла от минаването на безброй сангвинисти, влизали тук преди него.

— Тая чаша е новият завет с Моята кръв.^[1]

Зад него Ерин ахна, когато по стената се появиха пукнатини, разкриващи очертанията на вход — толкова тесен, че човек трябваше да се обърне странично, за да мине през него.

— Mysterium fidei^[2] — завърши Рун и отвори вратата с рамо, след което отстъпи назад.

Останалите сангвинисти минаха първи, следвани от Амвросий. Ерин и Джордан останаха на улицата с Рун.

Жената стоеше като закована и измерваше с поглед градската стена.

— Изучавала съм всички порти на Стария град, запечатани и отворени — рече тя. — За тази няма никакви сведения.

— Била е известна с много имена през вековете — посочи Рун, който искаше час по-скоро да ги махне от улицата, за да не ги видят. — Уверявам ви, че вътре ще намерите сигурно убежище. Този вход е осветен. Стригои не могат да прекрачат прага му.

— Не те ме безпокоят. — Джордан леко разкрачи крака. — Ако Ерин не иска да влезе, аз също не влизам.

Жената най-сетне пристъпи напред и докосна грубия камък. Рун чу как сърцето й заби по-бързо от допира. Ако се съдеше по блесналия й поглед, сърцето й се беше разтуптяло не от страх, а от неустоимо, жадно любопитство.

— Това е жива история. — Ерин погледна към Джордан. — Как може да не поискам да вляза?

 

 

21:19 ч.

Джордан последва Ерин през тъмния праг, като се извърна странично, за да влезе. Не беше щастлив от развитието на събитията, но подозираше, че изборът дали да влязат или не в крайна сметка не беше техен. Спомни си думите на отец Амвросий: „Извикани сте да се срещнете с Негово Високопреосвещенство“.

Ясно бе, че това е не толкова покана, колкото заповед.

Корза влезе последен и затвори след себе си. Пълен, задушаващ мрак обгърна групата. Задъхан, Джордан се пресегна и отново намери ръката на Ерин.

Тя стисна пръстите му в отговор — силно, с благодарност.

Чу се характерно драскане, последвано от лек пукот и в мрака заигра ослепителен пламък. Запалка „Зипо“ проблесна в ръката на закачулен сангвинист пред Джордан. Видът на познатия съвременен предмет го ободри и всичко започна да му изглежда малко по-реално.

Сангвинистът взе свещ от малка дървена поставка до вратата и я подаде на Ерин. Тя приближи фитила до златния пламък на запалката. Джордан също получи свещ и я запали. Ароматът на дим и восък пропъди прашната миризма, но крехката светлина не стигаше надалеч.

Без нито дума и явно без да се нуждаят от допълнително осветление, останалите сангвинисти заслизаха надолу по стръмен тунел. Джордан не изгаряше от желание да се спуска отново под земята, но Ерин тръгна пред него и той я последва.

Дори със запалената свещ почти не виждаше къде върви. Свали пламъка ниско пред себе си. От всички страни го заобикаляше гладък камък. Изостана малко, за да може да вижда всички отпред — не че можеше да направи кой знае какво, ако нещата загрубеят.

Корза като че ли разбра колебанията му и се промъкна покрай него.

Ерин, която вече беше няколко крачки напред, пазеше пламъка на свещта си с длан. Главата й се въртеше толкова бързо, та Джордан си помисли, че може да се отвърти. Сигурно й се струваше, че е напуснала настоящето и се е потопила в миналото.

За Джордан това бе просто минно поле, където всяка погрешна стъпка можеше да убие и двамата.

Направи всичко по силите си да определи посоката, в която вървят. Коридорът се спускаше надолу и може би на североизток, но нямаше как да е сигурен. А тъй като не познаваше разположението на града, нямаше представа накъде отиват. При липса на други ориентири той прибягна до военното си обучение и започна да брои крачките си, като се мъчеше да запомня напречните коридори и да изгражда триизмерна карта в главата си. Ако не друго, това можеше да им помогне да намерят пътя обратно.

Накрая тунелът пое хоризонтално и свърши пред дебела дървена врата с тежки железни панти. Поне тя не се нуждаеше от кръв на сангвинист, за да се отвори — а само от голям украсен ключ, който бе у отец Амвросий.

— Тук ли ще се срещнем с кардинала? — попита Ерин.

Присвил с отвращение устни, отец Амвросий я изгледа от глава до пети и погледът му се спря на ранения й крак и скъсаните панталони.

— Би било ужасно непристойно да се явите пред Негово Високопреосвещенство в подобно състояние.

Джордан завъртя очи. Дотук единственото добро нещо, което намираше в този нов свещеник, бе, че той е човек. Когато се здрависаха отвън, Джордан беше усетил топлината на истинска кръв във вените му.

Погледна към собствените си мръсни и окървавени дрехи. Ерин изглеждаше малко по-добре, докато Корза беше пълна катастрофа.

— Имахме лоша вечер — призна Джордан.

От гърдите на Ерин се изтръгна смях, в който се долавяше леко истерична нотка, но тя бързо успя да го потисне.

— Не мога да си представя — каза Амвросий, без да й обръща внимание.

Свещеникът се обърна към вратата и я отключи с железен ключ, дълъг колкото дланта му. Отвори и светлината от другата страна ги окъпа.

Групата се изниза покрай Амвросий. Джордан мина последен и се озова в дълъг коридор с персийска пътека и гоблени по стените. От двете страни имаше редици дървени врати, всички заключени. Електрически крушки светеха от стенни аплици.

Джордан духна свещта си, но я запази — можеше да им потрябва светлина, за да намерят обратния път към свободата.

Отец Амвросий заключи вратата и прибра ключа, след което посочи надясно.

— Това е вашата стая, доктор Грейнджър. Вашата е отляво, сержант Стоун. Можете да се измиете там.

Джордан хвана Ерин за лакътя.

— Предпочитаме да не се разделяме.

— Дори докато се къпете ли? — ледено попита отец Амвросий.

Бузите на Ерин пламнаха.

На Джордан гледката му хареса.

— Тук сте в безопасност — увери ги Корза. — Имате думата ми.

Ерин погледна мълчаливо Джордан в очите. Искаше да поговорят, когато останат сами — което означаваше, че трябва да се подчинят, докато свещениците не си тръгнат.

Джордан реши да отстъпи.

Поне засега.

 

 

21:24 ч.

Рун изчака двамата да се приберат в стаите си и последва Амвросий. Отецът го поведе по издигащ се нагоре коридор към друга врата, която трябваше да бъде отключена. Църквата имаше много ключалки, както и тайни, които да крие зад тях, но тази врата водеше просто към спирална каменна стълба, изсечена в скалата преди повече от хиляда години.

Много добре запознат с обстановката, Рун понечи да влезе сам, но Амвросий препречи пътя му с ръка.

— Чакай — предупреди го той. Тънката маска на учтивост, която бе показал пред новодошлите, падна, за да разкрие неприкрито отвращение. — Няма да те допусна до Негово Високопреосвещенство с прокълнатата кръв на адски вълк по теб. Дори аз мога да надуша гнусната й воня.

Рун го изгледа свирепо, без да крие гнева си.

— Бернар ме е виждал и в далеч по-лошо състояние.

Амвросий не можеше да издържи тази ярост повече от секунда. Ръката му се отпусна и той се сви, плътният ритъм на сърцето му се наруши, то прескочи от страх. Рун усети мимолетно трепване на вина — но само мимолетно. Познаваше Амвросий. Свещеникът се водеше от човешки желания, вкопчен в ранга си, изпълнен с гордост и ревниво пазещ ролята си на помощник на кардинал Бернар. Но Рун знаеше и колко лоялен е той. Амвросий бранеше положението на Бернар в църковната йерархия с всеотдайността на куче пазач — по свой гаден начин служеше на кардинала добре и не допускаше никакви оскърбления или пренебрежително отношение към началника си.

Ала Рун нямаше време за подобни любезности. Мина покрай Амвросий и бързо изкачи стъпалата, като остави свещеника далеч зад себе си. Вървеше сам по тъмните коридори, докато не стигна махагоновата врата на кабинета на кардинал Бернар.

— Рун? — обади се Бернар отвътре. Италианският му акцент смекчи твърдото Р с топлината на приятелство, продължаващо векове наред. — Влез, синко.

Рун влезе в помещението, осветено от една-единствена бяла свещ в пищно украсен златен свещник. Не му беше нужна много светлина, за да види покрития със скъпоценни камъни глобус до масивното бюро, старото дървено разпятие на стената и редиците подвързани в кожа томове, подредени в голямата библиотека. Вдиша познатите миризми на стар пергамент, кожа и восък. Тази стая не се беше променила през последния век.

Бернар стана да го посрещне. Беше облечен в кардиналските си одежди, алената роба сияеше на светлината на свещта. Поздрави Рун с топла прегръдка, без да трепне от вонята на кръвта на адския вълк. Също сангвинист, Бернар се бе сражавал неведнъж в миналото и не се гнусеше от противните последици от един двубой.

Въведе го в кабинета и дръпна един стол.

— Сядай, Рун.

Без да възразява, Рун се настани на предложеното място. Едва сега за първи път започна да усеща раните си.

Бернар се върна на своя стол и плъзна по бюрото златен потир с осветено вино.

— Понесъл си много страдания през тези няколко часа. Пий и ще говорим.

Рун посегна към столчето на чашата. Миризмата на виното го лъхна — горчива, с намек за дъб. Копнееше за питието, но се поколеба. Не искаше болката на покаянието да го разсейва по време на разговора. Ала раните му също пулсираха и му напомняха, че те също могат да го разсеят.

Примирен, взе чашата и я пресуши — след което сведе глава, за да не може Бернар да вижда изражението му, и зачака. Дали тази нощ щеше да го преследва друго видение за Елизабет и да му напомни за греха му? Но не беше писано да е това — защото бе извършил по-голям грях, който го бе прокълнал за вечни времена.

 

 

Рун бе коленичил на студената влажна земя и се молеше на гроба на по-малката си сестра. Безлунната нощ го обгръщаше в мрак, по-черен от строгата му роба на семинарист. Дори звездите на небето се бяха скрили зад облаците.

Ще има ли някога отново светлина в сърцето му?

Загледа се в датите, изсечени върху камъка.

По-малко от месец след раждането смъртта беше отнела сестра му и новородения й син. Без тайнството на кръщението новороденото не можеше да бъде погребано с майка си. Тя лежеше тук, на осветена земя; но не и детето й.

Рун щеше да посети мъничкия му необозначен гроб по-късно.

Всяка нощ след погребението напускаше покоя на манастира, след като всички заспиваха, и идваше да се моли за нея и за детето й, както и да уталожи мъката на собственото си сърце.

Зад него се чуха тихи стъпки.

Все така на колене, той се обърна.

Обвита в сенки фигура пристъпи към него. Рун не можеше да я различи ясно в тъмното, но непознатият не беше свещеник.

— А, какво благочестие — прошепна непознат глас със странен акцент.

Сърцето на Рун се разтуптя; пръстите му потръпнаха да посегнат към кръста, но той си заповяда да остане в молитвена поза.

Защо трябваше да се страхува от непознат, който не го заплашваше с нищо?

Рун сведе почтително глава.

— В късен час идваш на Божието гробище, приятелю.

— Дойдох да отдам почит на мъртвите — отвърна непознатият и махна с дълги бледи пръсти към гроба. — Също като теб.

Леден вятър повя през полето каменни кръстове и изваяни ангели, зашепна в последните есенни листа и донесе със себе си миризмата на смърт и разложение.

— Тогава ще те оставя с мир — рече Рун и отново се обърна към последното жилище на сестра си.

Странно, но непознатият коленичи до Рун. Носеше фини бричове и кожена туника с нитове. Скъпите му ботуши бяха омазани с кал. Въпреки грубия акцент, фините дрехи издаваха благородния му произход.

С растящо раздразнение Рун се обърна към него и забеляза дългата тъмна коса, отметната назад от бледото чело. Пълните устни на непознатия се извиха в усмивка, макар Рун да не можеше да проумее защо.

Беше доста… късно.

Рун подбра грубата си роба да се изправи.

Преди да успее да се надигне, мъжът го прегърна през рамо и го дръпна на мократа земя, сякаш привличаше любовница към себе си. Рун отвори уста да извика гневно, ала непознатият притисна студена длан в лицето му. Рун се опита да го отблъсне, но мъжът хвана двете му китки с една ръка и ги задържа с такава лекота, сякаш възпираше малко дете.

Рун се съпротивляваше, но мъжът го държеше здраво и го притискаше надолу; грубо обърна главата му настрани да оголи врата му.

Рун внезапно разбра какво става и сърцето му запрепуска бясно. Беше чувал легенди за подобни чудовища, но никога не бе вярвал в тях.

До този момент.

Остри зъби се впиха в гърлото му, отнемаха невинността му и оставиха единствено болка. Рун изкрещя, ала от устата му не излезе нито звук. Болката бавно се превърна в нещо друго, нещо по-мрачно — блаженство.

Продължи да се съпротивлява, но вече по-слабо — защото, честно казано, не искаше непознатият да спира. Ръката му се вдигна сякаш сама и притисна лицето по-силно до гърлото. Знаеше, че е греховно да се отдава на подобно блаженство, но вече не го беше грижа. Грехът бе изгубил смисъл; значение вече имаше единствено болезненото желание да усети езика в раната, острите зъби в плътта.

Нямаше място за нищо свято, а единствено за екстаз, обещаващ освобождение.

Мъжът най-сетне се дръпна назад.

Рун остана да лежи, изтощен, умиращ.

Силни пръсти погалиха косата му.

— Още не е време за сън, благочестиви.

Разрязана китка се притисна към отворените устни на Рун. Гореща копринена кръв бликна върху езика, напълни устата му. Рун преглътна, изсмука още. В гърлото му се надигна дълбок стон, задавен в кръв.

Не след дълго цялото му същество се изпълни с една дума, с едно желание.

Още…

После безценният фонтан му беше отнет, оставяйки в него невъобразим глад, яростно настояващ да бъде утолен с кръв — каквато и да било кръв.

Над него непознатият се бореше с четирима свещеници.

Сребърно острие проблесна на лунната светлина.

— Не! — изкрещя Рун.

Груби ръце го изправиха на крака и го помъкнаха към смълчания манастир, където дарът на вечността скоро се превърна в неговото проклятие.

 

 

Рун се отърси от унеса си. Дори сега мъжът, който го бе убил, който унищожи някогашния му живот, му липсваше. В моменти на уединение все още копнееше за онзи първи вкус на кръвта му. Това бе грях, който беше изкупвал много пъти, но така и не докрай.

Бернар го гледаше от другата страна на бюрото. На лицето му бе изписана същата мъка като в онази нощ, когато Рун беше изправен пред него, целият в кръв, плачещ и опитващ се да се отскубне от монасите и да избяга в мрака. Бернар го беше спасил тогава, бе му показал как може да служи на Бог в новата си форма, пазеше го никога да не опитва кръвта на невинни хора.

Рун тръсна глава, за да се освободи от миналото.

Погледна към Бернар, приятел и наставник едновременно, докато си припомняше събитията в Масада и в пустинята. Той беше човекът, който бе задвижил толкова много неща, който пазеше твърде много тайни.

— Отиде прекалено далеч — дрезгаво рече Рун, все още усещайки разкъсаното си гърло и горещата кръв от китката на непознатия.

— Нима? — Кардиналът прокара грубовата длан по бялата си коса. — В какъв смисъл?

Рун знаеше, че Бернар го изпитва. Стисна кръста на гърдите си, използва болката, за да овладее гнева.

— Ти изложи археоложката на опасност. Изпрати ме да се изправя срещу врага сам. Срещу стригои от сектата на Белиал.

Приятелят му се облегна назад и сплете пръсти. Намръщи се загрижено.

— Смяташ, че нападателите са били от Белиал? Защо?

Рун разказа за преживяното на и под планината, след което обясни:

— Онези стригои не бяха просто мършояди, привлечени от трагедията. Бяха дошли с ясна цел. И използваха взрив.

— Използвали са оръжията на човека. — Бернар отпусна ръце и се поизправи в стола си. В кафявите му очи се четеше болка. — Не знаех, че ще дойдат.

Белиал беше секта на стригои, съюзени с хора, членовете й съчетаваха най-лошото от двете страни — смесваха човешкото коварство с животинска жестокост, обединяваха модерните оръжия с древното зло. Напаст, чиито редици се бяха увеличили през последния век, превръщайки се в най-голямата заплаха за техния орден и за църквата. Дори след десетилетия борба и преследвания за тях все още се знаеше съвсем малко, например кой ги управляваше всъщност — човек или чудовище?

Гневът на Рун поутихна.

— Явно са разбрали за странните смъртни случаи покрай земетресението и също като нас са се досетили какво означават те.

Кардиналът беше неподвижен като статуя.

— Значи те търсят Евангелието, също като нас. И са достатъчно отчаяни, за да се разкрият.

— Но книгата я нямаше, криптата беше празна — рече Рун. — Те също не намериха нищо.

— Няма значение. — Познатото лице изглеждаше по-меко и облекчено на светлината на свещта, изпълнено с увереност. — Ако пророчествата са верни, не могат да я отворят. Само тримата могат да я върнат на този свят.

Столът на Рун изскърца, когато се наведе напред. Старата ярост отново припламна. Знаеше много добре какво има предвид Бернар, като споменаваше тримата от пророчествата за Евангелието — тримата, чиято съдба бе да открият и отворят книгата.

Жената на Познанието.

Воинът на Човека.

Рицарят на Христа.

Зърна пламъчето на надеждата в очите на Бернар. Знаеше какво подозира кардиналът.

Представи си лицето на Ерин, грейнало от любопитство — Жена с изумително Познание.

И героичната атака на Джордан срещу адския вълк — Воин на Човека.

Стисна собствения си кръст — който го бележеше като Рицар на Христа.

Заповяда на пръстите си да пуснат среброто с надеждата, че приятелят му също ще се откаже от глупавата надежда.

— Бернар, твърде много вярваш на онези стари пророчества. Подобни убеждения са донесли много нещастия и кръвопролития в миналото.

Кардиналът въздъхна.

— Не е нужно да ми напомняш миналите ми грешки. Нося този товар с не по-малко усилия от теб, синко. Опитах се да принудя Божията ръка в Унгария преди векове. Това бе надменност от най-висш порядък. Мислех си, че предсказанията сочат към Елизабет, че на нея е писано да застане до теб. Сгреших. Признах го тогава и сега не отричам тази глупава постъпка. — Той се пресегна и постави студена длан върху главата на Рун. — Но нима не разбираш какво се е случило днес? Излязъл си от онези камънаци с Жената на Познанието от едната страна и Воина на Човека от другата. Това трябва да означава нещо.

Вместо да угасне, пламъчето на надеждата в очите на приятеля му се разгоря.

Рун отмести ръката му.

— Всъщност ти прати жената там.

Осъзнаването на този факт го прониза и изпълни с опасения. Нима приятелят му все още се мъчеше да нагоди пророчеството? Дори след трагичните последици от предишния му опит? Когато друга жена пострада заради неговата грешка?

Бернар махна пренебрежително.

— Вярно, използвах влиянието си, за да изпратя учена жена в Масада. Но, Рун, не аз съборих планината. Не аз спасих жената и воина и не аз ги изведох от гробницата, последното убежище на книгата. Ти ги спаси, при това противно на всички заповеди.

— Не можех да ги оставя да умрат. — Рун погледна раздраните си дрехи и отново долови мириса на кръвта върху кожата си.

— Не разбираш ли? Пророчеството сега е жива сила. — Бернар вдигна сребърния кръст от гърдите си и го целуна. Устните му почервеняха от горещината на свещения предмет. — Всеки от нас трябва да изиграе ролята си. Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си. И независимо дали съм прав или не, ти знаеш, че трябва на всяка цена да не допуснем Евангелието да попадне в ръцете на Белиал.

— Защо? — Следващите думи на Рун бяха изпълнени с горчивина. — Само преди малко беше сигурен, че никой от тях не може да го отвори. А сега като че ли се съмняваш в тази част от пророчеството.

— Не претендирам да разбирам Божията воля, само я тълкувам според силите си.

Рун си помисли за сребристосивите очи на Елизабет и кехлибарените на Ерин.

„Никога вече няма да падна толкова ниско“ — зарече се.

— А ако откажа тази съдба? — попита на глас.

— А сега кой претендира, че познава сърцето Божие по-добре от Него?

Думите го ужилиха, точно каквато бе целта им.

Рун сведе глава и се замоли за напътствие. Възможно ли бе това наистина да е предизвикателство, поставено пред него от Бог? Шанс за опрощение? Каква по-велика задача би му поставил Бог от тази да защити последното Евангелие, написано от Неговия син? Рун все още не се доверяваше на по-съкровените мотиви на Бернар, но може би кардиналът бе прав да съзре Божията ръка в днешните събития.

Замисли се за всичко случило се.

Последното убежище на книгата беше открито и приветствано от земетресения, кръвопролитие и оцеляване само на едно-единствено невинно дете.

Но все още усещайки аромата на лавандула от косите на Ерин, Рун се възпря от този път. Със сигурност щеше да се провали, също както се бе провалил преди много години.

— Дори ако се съглася да помогна в твоето търсене на Евангелието… — Рун млъкна, когато видя усмивката на лицето на Бернар. — Дори да го направя, не можем да принудим двамата също да вземат участие в търсенето. Не и щом Белиал е в играта.

— Така е. Не бива да принуждаваме никого. Двамата трябва да участват в търсенето по своя собствена воля. А за да го направят, трябва да се откажат от връзките си с този свят. Мислиш ли, че са готови за подобна жертва?

Рун си представи двойката, която според Бернар се състоеше от Жената и Воина. Когато ги видя за първи път, той ги беше приел, досущ като кардинала, за не повече от онова, което разкриваха ролите им — археоложка и войник.

Но сега разбираше, че това не е вярно.

Подобни етикети бяха твърде бледи за двамата, които се бяха сражавали и проливали кръвта си редом с него.

Имаше по-истински начини да ги опише и един от тях бяха имената им.

Ерин и Джордан.

Последният въпрос на кардинала не му даваше покой. „Мислиш ли, че са готови?…“

Рун се надяваше за тяхно добро отговорът да е „не“.