Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на сангвинистите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood Gospel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс; Ребека Кантрел

Заглавие: Кървавото евангелие

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 18.02.2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-376-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1858

История

  1. — Добавяне

47.

27 октомври, 17:15 ч.

Санкт Петербург, Русия

Докато големият седан се отдалечаваше от гробището, Ерин задържа разперените си пръсти пред духалката на парното. Джордан беше сложил ръка на облегалката зад гърба й. Той беше единственият в колата, на когото имаше доверие — а всъщност почти не го познаваше.

Но поне беше човек.

Точно в момента това означаваше адски много за нея.

Рун и Распутин разговаряха с умерен тон отзад. Колкото и прилично да звучаха, личеше си, че спорят, макар Ерин да не разбираше нито думичка руски.

Колата пътуваше по привечерните улици, ярко осветените руски фасади надничаха като къщи от приказките през снежната вихрушка. До падането на нощта оставаше най-много час. Ако от Белиал ги бяха проследили в Русия, дали щяха да атакуват отново след падането на нощта? Дали Распутин беше във война и с тях, както със сангвинистите?

Отговорите трябваше да почакат, докато не успее да откъсне Рун от Распутин.

След десетина минути колата спря пред великолепна руска църква. Ерин приближи лице до прозореца, за да я разгледа по-добре.

Куполи във формата на луковици, украсени със златни кръстове, се издигаха към небето, всеки по-пленителен от предишния — два позлатени, един в най-различни ярки цветове, други сини, покрити със златни, бели и зелени инкрустации. По фасадата имаше колони, арки и огромна мозайка с Исус, окъпан в златна светлина. Целият този разточителен разкош я остави без дъх.

— Великолепно е, нали? — с трепет попита шофьорът.

— Зашеметяващо — съвсем честно призна тя.

— Пред вас е църквата „Спасител на пролятата кръв“ — каза Распутин и се наведе напред. — Издигната е на мястото, на което беше убит цар Александър Втори през хиляда осемстотин осемдесет и първа. Но той не беше последният Романов, станал жертва на гнева на народа. Вътре ще видите калдъръма, оплискан някога с кръвта на Александър.

Въпреки богатата си история църквата изгуби част от великолепието си в очите на Ерин, докато слушаше Распутин. Беше виждала достатъчно камъни с петна от кръв по тях — даже предостатъчно за цял един живот. Въпреки това отвори вратата и излезе на ледения вятър. Беше станало още по-студено, отколкото на гробището. Загледа се към мръсносивите преспи, навети покрай стената на църквата от силния вятър, духащ от минаващата наблизо река.

Джордан застана плътно до нея, за да я заслони от вятъра, и се загледа в пищната постройка.

— Май някой любител на кича е имал комплект боички и много свободно време.

— Той е много горд — тихо го сгълча Рун. — Не го обиждай.

Вятърът довя отговора на Распутин от другата страна на колата.

— Не могат да ми нанесат по-голяма обида от онази, която вече ми нанесохте ти и онези, които обичаш, Рун. Но може би придружителите ти ще бъдат достатъчно разумни да не ме ядосват. Засега се чувствам достатъчно великодушен да им гарантирам сигурността, защото не са сангвинисти.

— Май не е зле да си човек — промърмори с крива иронична усмивка Джордан.

И за да го докаже, сплете топлите си пръсти със студените пръсти на Ерин.

Хванати за ръце, те тръгнаха след двамата облечени в черно свещеници към двойната арка на входа.

 

 

16:27 ч.

След като прекосиха преддверието, Рун пристъпи в главния кораб. Знаеше какво да очаква, но въпреки това видяното го порази дълбоко — точно както очакваше Григорий.

Погледът му незабавно бе привлечен от мозайките, покриващи всяка повърхност. Яркосиньо, златно и алено заплуваха пред погледа на Рун. От всяка стена и от тавана към него закрещяха картини — Исус и апостолите, стилизираните кафяви очи на светци, ослепителните криле на ангели. Милиони миниатюрни плочици се съчетаваха в библейски сцени. Рун затвори очи, но картините го изгориха отново, когато ги отвори.

Стомахът му кипна и от миризмите — топли хора в нефа, тамян, вино, стара смърт, просмукваща се от пода и пукнатините, а отнякъде и свежа човешка кръв. Рун едва успя да сподави желанието си да избяга.

Обърна се обратно към входа и погледът му спря върху огромната мозайка над него. Стотици хиляди малки плочки изобразяваха най-великия момент от историята на сангвинистите. Рун знаеше, че Григорий лично е поръчал тази мозайка, изобразяваща излизането на Лазар от гроба — Лазар бе първият от ордена на сангвинистите, поздравил Господа, дал обект да служи на Христа и да вкусва единствено Неговата кръв.

С изключение на Рун Лазар беше единственият член на ордена, приобщен преди да е вкусвал човешка кръв, преди да отнеме и един човешки живот.

„Колко надолу съм пропаднал…“

Рун сведе очи. Величието на историята на Лазар му помогна да намери опора сред крещящото великолепие на ехтящата църква.

— Красиво, нали? — Григорий огледа с грейнало лице чудовищния дом, който беше създал.

— Мозайките са истински шедьовър — съгласи се Ерин, като се взираше покрай него с отметната назад глава.

— Да, такива са.

Григорий плесна с ръце. От тъмни кътчета и ниши изникнаха тъмни фигури и зашетаха из църквата.

Рун насочи вниманието си към нефа и забеляза, че извиканите от Григорий нямат пулс. Повечето приличаха на шофьора, много млади на лице и много стари на години. Това бяха стригои, дали обет пред Григорий като техен папа, мрачна версия на ордена на сангвинистите на руска земя.

По заповед на Григорий туристите бяха изведени от църквата и вратите бяха затворени и заключени след тях. Минути по-късно само две човешки сърца все още биеха вътре.

Освен Рун и спътниците му, в църквата имаше единствено последователи на Григорий, общо петдесет на брой — мъже, жени и деца, привлечени от него в мрачното му паство и завинаги попаднали в капана между спасението и проклятието. Не бяха диви като повечето стригои, но и не се стремяха към светостта като сангвинистите.

Григорий беше донесъл на този свят нов нюанс на мрака.

Внесоха дървени пейки и ги подредиха в нефа с лице към олтара. Изключиха електрическото осветление и пламъците на дългите восъчни свещи затанцуваха навсякъде. Летният аромат на мед се опита да пропъди опетнените миризми на тъмните богомолци.

Ерин и Джордан стояха близо до Рун в дъното на църквата. Сержантът се оглеждаше предпазливо, сякаш всеки момент очакваше атака. Ерин местеше вниманието си от една чудновата мозайка на друга. Дори тук двамата убедително демонстрираха ролите си на Воин на човека и Жена на познанието.

Рун стоеше между тях и паството на Григорий, изпълнявайки собствената си роля.

Рицар на Христа.

През цялото време обаче го измъчваше дълбокото чувство за нещо неправилно, докато свещените образи гледаха надолу към скверното паство на Григорий.

Съпроводен от млади дякони, Распутин изкачи царствено черните мраморни стъпала пред олтара. От двете му страни се издигаха пищно украсени кървавочервени колони, осветени от дълги свещи. Последните немощни оранжеви лъчи на слънцето, проникващи през високите прозорци, осветяваха мозайката зад него, изобразяваща Христос, който хранеше апостолите с нафора и вино, а над тях летяха ангели.

Григорий започна своята тъмна литургия.

Хорът запя стари руски молитви, звънките гласове се издигнаха към високия таван в ритми и тонове, които човешките същества никога не биха могли да постигнат и никога нямаше да чуят.

Накрая поведоха Рун и останалите към една пейка. Рун се подчини, все още неспособен да се настрои към дълбоко сбърканото представление.

Топла ръка докосна голата му китка.

— Рун? — прошепна глас.

Той се обърна и се взря в питащите очи на Ерин. Тяхната естественост, човечността им му помогна да намери опора.

— Добре ли си? — Тя наклони глава, докато сядаха на пейката.

Той постави длан върху нейната, затвори очи и се съсредоточи върху бързото, уверено биене на сърцето й, остави го да заглуши скверната музика. Едно истинско, биещо човешко сърце беше достатъчно да задържи всичко останало назад.

Пеенето спря.

За момент в църквата се възцари тишина.

После Григорий призова всички да приемат причастието и вдигна високо златен потир. Последователите му се наредиха да отпият от виното, меките им ботуши тихо шепнеха по тъмния мраморен под. Рун остана седнал с Джордан и Ерин.

Когато осветената течност докосваше устните им, от устата им бълваше дим, сякаш току-що са вдишали огън. С тела, твърде нечисти да приемат Христовата любов, дори нейната бледа версия, предлагана от Григорий, причастието ги караше да стенат в агония.

Сърцето на Ерин заби по-бързо от съчувствие за болката им, особено към онези, които приличаха на деца.

Рун се загледа в едно малко момиче, което приживе е било на не повече от десет или единайсет. То отстъпи настрани с попарени димящи устни, всяко нейно вдишване беше съчетание на агония и екстаз. После се върна на пейката си и коленичи, свело глава в молитва.

Това бе най-голямото зло на Григорий — готовността, с която привличаше младите. Подобно дело похищаваше душите им и ги откъсваше за цяла вечност от възможността да получат Христовата любов.

Гласът на Григорий прекъсна мислите му.

— Хайде, Рун. Ти също трябва да приемеш моето причастие.

Рун остана на мястото си. Отказваше да поеме такъв мрак в тялото си.

— Няма да го направя.

Григорий щракна с пръсти и мигом тримата бяха заобиколени от ученици на Распутин, които ги обгърнаха с вонята на вино и изгоряла плът.

— Това е цената ми, Рун. — Думите на Григорий отекнаха в църквата. — Приеми гостоприемството ми. Пий осветеното вино. Само тогава ще те изслушам.

— А ако откажа?

— Децата ми няма да си отидат гладни.

Учениците пристъпиха напред.

Сърцето на Ерин препусна. Ръцете на Джордан се свиха в юмруци.

Григорий се усмихна бащински.

— Но твоите другари ще се борят, нали? Смъртта им няма да е лесна. Мъжът е войник, прав ли съм. Може би дори воин?

Рун трепна.

— А жената — продължи Григорий. — Истинска красавица, но по ръцете й има мазоли от работа, а подозирам, и от държане на химикалка. Убеден съм, че тя е учена.

Рун се загледа кръвнишки в Григорий и олтара.

— Да, приятелю. — Григорий се разсмя с познатия си безумен смях. — Зная, че си тук, за да търсиш евангелието. Само пророчество би те довело до моя праг. И може би дори ще ти помогна — но не и безплатно.

Григорий взе опетнения потир и го вдигна.

— Хайде, Рун, пий. Пий, за да спасиш душите на спътниците си.

Оставен без избор, Рун се изправи. Мина сковано между пейките, изкачи твърдите каменни стъпала и отвори уста.

Събра сили да посрещне болката.

Григорий пристъпи напред, вдигна високо потира и изля съдържанието му.

Кървавочервеното вино напълни устата и носа на Рун.

За негова изненада черното причастие не изгаряше. Вместо това през тялото му се разля приятна топлина. Лечебна сила потече и накара дори замлъкналото му сърце да се разтупти — нещо, което не бе правило от много столетия. Заради това свиване на мускула в гърдите му той разбра с какво е смесено виното, но въпреки това не се извърна от падащата от потира струя.

Течността го изпълни, успокои безкрайния глад у него. Почувства как раните, получени в бункера, се затварят. А най-хубавото бе, че беше обгърнат от дълбоко чувство на задоволство.

Изстена от екстаз.

Григорий отстъпи назад заедно с потира.

Рун се помъчи да формира думи, докато светът около него потрепваше.

— Ти не си…

— Не съм така свят като теб — обясни Григорий и се извиси над него, докато Рун се свличаше на мраморния под. — Не и след отлъчването ми от твоята любима църква. Така че да, всяко вино, което давам на последователите си, трябва да бъде подсилено. С човешка кръв.

Очите на Рун се обърнаха към черепа му, вземайки със себе си света и оставяйки единствено вечното му изкупление.

 

 

Рун погълна кръвта от гърлото на Елизабет. През всичките си дълги години на млад сангвинист никога не бе усещал плътния вкус на желязо върху езика си, като се изключи онази първа нощ, когато стана прокълнат и пи опетнената кръв на стригой.

Паниката от богохулството му даде сила да плува срещу кървавочервения порой, да проясни зрението си. Ударите на собственото му сърце, събудено от кръвта й, ставаха по-бавни… по-бавни… и спряха.

Елизабет лежеше под него, нежното й тяло сияеше в светлината на огъня. Тъмната й коса се бе разпиляла по млечнобелите рамене и каменния под.

Сега в залата цареше тишина. Но това не можеше да е вярно.

Винаги беше чувал равномерните удари на сърцето й.

Прошепна името й, но този път тя не отговори.

Главата й се завъртя настрани, разкривайки кървавата рана на гърлото. Ръката на Рун се вдигна към устата му. За първи път от много години докосна издължени кучешки зъби.

Той го беше направил. Той бе отнел живота й. Беше се изгубил в сляпата си похот, уверен, че е достатъчно силен — достатъчно специален, както винаги бе твърдя Бернар — да наруши забраната, наложена върху членовете на ордена му да запазят целомъдрие, за да не освободят звяра в себе си.

А в крайна сметка той се бе оказал слаб като всички останали.

Впери поглед в неподвижното тяло на Елизабет.

Гордостта му я беше убила толкова сигурно, колкото и зъбите му.

Взе изстиващото й тяло в обятията си. Кожата й бе по-бледа, отколкото приживе, дългите й черни мигли се открояваха на белия фон. Доскоро червените й устни бяха избледнели до розово, подобно на бебешка длан.

Рун я залюля, заплака за нея. Беше нарушил всяка заповед. Беше отвързал създанието, затворено в него, и то бе погълнало любимата му. Мислеше си за изпълнената й с живот усмивка, за палавите очи, за уменията й на лечителка. За живота на онези, които можеше да спаси и които сега бяха обречени също като нея.

И за тъжното бъдеще на осиротелите й деца.

Той го беше направил.

На съскащия фон на огъня прозвуча слабо тупване. След дълго мълчание — още едно.

Беше жива!… Но не за дълго.

Може би само колкото да успее да я спаси. Беше я предавал толкова много пъти и по толкова различни начини, но трябваше да опита.

Това бе забранено. То нарушаваше най-основните клетви. Рун вече беше нарушил свещеническите си клетви, при това на ужасна цена. И цената щеше да бъде още по-голяма, ако наруши клетвите си на сангвинист.

Наказанието за него щеше да бъде смърт.

А тя щеше да плати с душата си.

Първо правило — сангвинистът да не създава стригои. Но тя нямаше да е стригой. Щеше да бъде с него. Щеше да служи на църквата като него, редом с него. Като сангвинисти двамата щяха да делят вечността. Той нямаше да пропадне отново.

Сърцето й потръпна едва доловимо.

Имаше съвсем малко време. Почти никакво. Разряза китката си със сребърния си нож. Сега, когато вече не бе свят, съскането и паренето бяха по-силни. Кръвта му, смесена с нейната, потече навън. Поднесе китката си над устата й. Капките закапаха по побелелите устни. Той нежно ги раздели със своите.

Моля те, любов моя.

Пий.

Ела при мен.

 

 

Рун се събуди от глад на студения мраморен под. Усети на езика си острите върхове на кучешките си зъби.

Прокълнатото вино на Григорий бе смесено с човешка кръв. Рун се бореше срещу това коварство. Но в този момент тялото му настояваше за още, искаше да бъде освободено.

Ушите му доловиха ударите на двете сърца в дъното на църквата.

Треперещ от желание, Рун с мъка се изправи на крака и се обърна към туптящия живот, досущ слънчоглед, който винаги се обръща към слънцето.

— Не отричай истинската си природа, приятелю — съблазнително прошепна Григорий зад него. — Подобни мерки за контрол винаги се пречупват. Освободи звяра в себе си. Трябва да грешиш много, за да се разкаеш толкова дълбоко, колкото Бог иска от теб. Едва тогава ще се доближиш до Всемогъщия. Не се мъчи да издържиш.

— Ще издържа — дрезгаво изпъшка Рун.

Ушите му звъняха, зрението му бе замъглено, ръката му върху кръста трепереше.

— Не си издържал винаги — напомни му Григорий. — Какво видя, когато пи от моето вино? Може би оскверняването на твоята Елизабет?

Рун се обърна и се хвърли към него, но подчинените на Григорий бяха готови за такава реакция. Две момчета хванаха ръцете му, две се вкопчиха в краката, други две скочиха на раменете му.

Въпреки това той продължи напред, като ги влачеше по мраморния под.

Григорий се разсмя на няколко крачки от него.

— Рун! — извика Ерин. — Недей!

Той чу страха в гласа й, в сърцето й. Страх за всички тях.

Григорий също го чу. Нищо не му убягваше.

— Виждаш ли, Рун, тя знае да се бои от теб. Може би страхът й ще я спаси, за разлика от твоята Елизабет Батори.

Рун чу ахването на Ерин зад себе си. Беше се досетила.

Срамът най-накрая го накара да спре и да рухне на колене.

Григорий се усмихна над него.

— Значи дори твоята приятелка знае това име. Жената, която историята заклейми като Кървавата унгарска графиня. Чудовище, създадено от твоята любов.