Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (39)

38.

27 октомври, 06:47 ч.

Планините около Хармсфелд

— Вътре! — извика Рун и се метна през смъртоносния сребърен дъжд. Една стрела улучи ръката му и се заби дълбоко в подлакътницата. Опари плътта му с отровата на среброто. Беше се досетил за опасността веднага щом видя прясно изровената пръст пред вратата, но бе реагирал твърде бавно.

Някой им беше устроил засада.

Някой, който очакваше да се бие със сангвинисти.

Стигна до една дебела липа и се претърколи зад нея.

Под прикритието на ствола издърпа рязко стрелата. От раната рукна повече кръв, отколкото можеше да си позволи, мъчейки се да прочисти тялото му от сребърната отрова.

Отпусна се с гръб към дървото и погледна наляво.

Както се беше надявал, Надя бе намерила прикритие зад една канара до входа.

Но не и Емануел.

Дузина сребърни стрели го бяха заковали за един бор на няколко метра от Рун. Димът бълваше от раните му, обгръщаше го в призрачната мъгла на собствената му същност.

Рун знаеше, че не може да стигне до него — а дори и да можеше, смъртта вече беше поставила отпечатъка си върху стария му приятел и брат по вяра.

Емануел също го знаеше. Протегна ръка към бункера.

— Синко — разнесе се дрезгавият глас на Пиер от тъмното.

— Прощавам ти — прошепна Емануел.

Рун се надяваше, че Пиер е чул думите, и безмълвно се помоли за своя умиращ приятел.

После Емануел увисна, задържан прав единствено от жестоките стрели.

Зад камъка Надя избърса очи с опакото на дланта си. Подобно на Рун, тя трябваше да приеме, че Емануел е мъртъв, но в мъката се долавяше и мъничко радост. Той беше сполетян от най-почетния край за един сангвинист — смърт в битка.

Емануел беше освободил душата си.

Когато приключи с молитвата, Рун насочи цялото си внимание към единственото човешко сърце, биещо в гората. Сред стригоите имаше човешко същество, което разкриваше истината за нападателите им.

Белиал.

Но откъде бяха разбрали, че Рун е тук с групата си?

И колко се криеха в гората?

Зад него сърцата на Ерин и Джордан отекваха в бункера, където бяха останали заедно с Пиер. Те бяха в безопасност, поне за момента.

Рун посегна към бедрото си и взе манерката. Нуждаеше се от Христовата кръв, за да попълни изгубената току-що. Без нея нямаше да може да продължи да се сражава. Но с една глътка рискуваше да бъде запратен в миналото, безпомощен и уязвим.

Нямаше избор. Вдигна манерката и отпи.

Горещината се разля по него, даде му сили, прогони изгарянето на среброто с чистотата на Христовия огън. Периферното му зрение се обагри в алено.

Изкуплението заплашваше да го погълне.

Елизабет в полето. Елизабет до огъня. Яростта на Елизабет.

Стисна кръста на гърдите си, умолявайки болката да го задържи тук и сега. Светът се превърна в разбъркана смес от минало и настояще. Образи прелитаха пред очите му.

… дълга оголена шия.

… тухла, зазиждана в стена.

… младо момиче с малинено петно, крещящо безмълвно.

Не.

Мъчеше се да се съсредоточи върху гората, върху болката от кръста в изгорената му длан, върху звука на чупещи се клонки, когато стригоите се втурнаха от скривалищата си и се понесоха към бункера. Рискува да надникне зад ствола и хвърли толкова бърз поглед, че човешкото зрение не би могло да го улови.

Между шест и десет.

Не можеше да каже със сигурност.

Джордан и Ерин нямаха шанс срещу тях. Вдигна оръжието си с треперещи ръце.

Още образи го връхлетяха, напомняха му за неговия грях, лишаваха го от сили точно когато трябваше да бъде най-силен.

… пръски кръв върху бели чаршафи.

… бели женски гърди на лунна светлина.

… усмивка, ярка като слънцето.

Прицели се през призрачните картини от миналото и стреля, улучвайки двама стригои отдясно, всеки точно в коляното, като ги повали и забави, ако не друго.

Надя свали други двама отляво.

Зад него автоматът на Джордан затрещя, когато войникът откри огън от входа на бункера. Чу по-високото пук-пук-пук на пистолета на Ерин.

Първата вълна стригои се пръсна настрани, опитваше се да им излезе странично. Зад тях прииждаха още. Рун преброи дузина, четирима от които ранени, но не тежко. Един беше по-стар от Рун; другите бяха младежи, но това не ги правеше по-малко опасни.

Спомените продължаваха да го връхлитат, този път по-плътни, завличаха го назад в миналото и го пускаха отново.

… пращящ огън, тих женски глас чете Чосър, като се запъва на средновековния английски и се смее толкова, колкото и чете.

… завъртяна рокля на лунна светлина, фигура, танцуваща сама под звездите на балкон, музика от отворен прозорец.

… бледа гола плът, така рязко открояваща се на аления фон на локвата кръв; единственият звук — собственото му задъхано пъшкане.

„Моля те, Господи, не… не това…“

Стрела одраска бузата му и го върна рязко в настоящето, като отцепи кора от дървото и се заби в пръстта зад него.

Дръпна се зад ствола. Никой от групата му нямаше да оцелее на открито, особено когато самият той беше в такова състояние.

Бяха твърде уязвими.

— Отведи ги навътре! — изпъшка той и махна на Надя, която беше по-близо до входа на бункера. — Аз ще ги задържа…

— Стой! — извика един толкова познат глас, че Рун отново сграбчи кръста, без да е сигурен дали се намира в миналото или в настоящето.

Заслуша се, но в гората цареше мъртва тишина.

Дори стригоите бяха замръзнали на място — но тъй като слънцето беше на път да изгрее, те нямаше да чакат дълго. Щяха всеки момент да се втурнат напред и да ги прегазят.

Напрегна слух, като се питаше дали не си е въобразил гласа, дали някакъв фрагмент от спомените му не е оживял.

И тогава го чу отново.

— Рун Корза!

Акцентът, ритъмът, дори гневът в този глас му бяха познати. Помъчи се да остане в настоящето, но изричането на името му го призова в миналото.

… Елизабет слиза от коня, протегнала ръка към него, за да й помогне. Китката й е оголена, слабият й пулс се долавя през тънката бяла кожа. Развеселена е от колебанието му. „Отец Корза…“

… Елизабет плаче в градината в яркия ден, крие лицето си от слънцето, поразена от мъка, но най-накрая го вижда, става да го посрещне, простата й радост проблясва през сълзите. „Рун Корза…“

… Елизабет върви боса към него през градината, краката и ръцете й са голи, на лицето й е изписано желание, устните й се движат, изговарят невъзможното. „Рун…“

Същите тези ръце най-сетне се вдигаха към него, приканваха го да приближи.

И той тръгна към тях.

Изтрещя изстрел и куршумът го улучи в гърдите. Неописуемата болка разцъфна мигновено, разкъса миналото на парченца и остави единствено настоящето.

Остана неподвижен, с протегнати към нея ръце.

Тя стоеше пред него — само че бе преобразена. Черната й коса се беше превърнала в огън. Чуваше ударите на сърцето й, а знаеше, че не би трябвало да ги има. Не тук, не сега.

Тя стоеше на разстояние надолу по склона, прикрита от една елша. Но дори оттук той разпозна същата извивка на бузата, същия танц в подобните на живак очи, същите дълги къдрици, спускащи се към раменете. Дори миризмата й беше същата като винаги.

Картината пред очите му се раздвои, насложи двете жени една върху друга.

Розови устни се извиха в усмивката, която го беше прелъстила навремето.

— Твоите дела ни доведоха тук, отец Корза. Не забравяй това.

Тя вдигна димящия си глок и стреля, стреля, стреля.

Куршумите се забиха в гърдите му.

Сребърни.

Всички до един.

Светът помръкна и той падна.

 

 

06:50 ч.

Джордан изстреля откос над тялото на Рун, когато свещеникът се строполи на земята. Червенокосата, която го беше застреляла, се скри зад едно дърво.

„Защо проклетият глупак излезе на открито по този начин?“

Рун изглеждаше замаян, когато излезе със залитане от убежището си, беше протегнал ръце към жената — празни, сякаш й се предаваше.

Джордан продължаваше да стреля с картечния си пистолет, като прикриваше Надя, за да може да стигне до Рун. Стригоите пълзяха напред към тях, явно без да изгарят от желание да станат и да бъдат надупчени със сребро. Надяваше се патроните в удължения пълнител да са достатъчно, за да могат двамата да се върнат в бункера.

Ерин бе коленичила от другата страна на вратата с пистолет в ръка. Нямаше огнева мощ като неговата, но се оказа изненадващо добър стрелец. Целеше се в краката и раняваше вместо да убива, точно както бе правил Рун. За момента беше по-лесно да забавят врага, вместо да го убиват.

Надя преметна ръката на Рун през рамото си и го помъкна към бункера.

Беше улучена със стрела в бедрото, но дори не трепна, докато не довлече тялото на Рун вътре и не затръшна вратата на бункера.

— Емануел? — попита Джордан.

— Изгубихме го. — Тя стисна зъби и рязко издърпа стрелата. Кипналата кръв потече по бедрото й, като вдигаше пара. Замириса на изгоряло месо.

Ерин преглътна с мъка. Джордан разбираше как се чувства.

— Можеш ли да вървиш? — попита той. — Мога да те поддържам…

— Мога да вървя.

Надя ги поведе забързано навътре и откачи манерка от колана си. Отпи малка предпазлива глътка.

Нещо тежко издумка по заключената врата зад тях и звукът отекна в тунела.

Надя не му обърна внимание, но накрая спря и положи Рун на пода. Бързо взе неговия карамбит и с помощта на закривеното острие разряза кожената броня на гърдите му.

— Трябва да действаме бързо. Всеки момент Белиал ще преодолее вратата.

Ерин коленичи до нея.

— Откъде знаеш, че ще го направят?

— Трябва да го направят. Те са стригои. Изгрее ли слънцето, ще измрат. Трябва да се скрият под земята.

Надя изчовърка куршум от гърдите на Рун с върха на карамбита. Беше се деформирал в гротескно цвете с пет листенца.

— Сребърен, с кух връх — моментално позна Джордан.

Нападателите са знаели какво да очакват.

Надя изчовърка и другите куршуми — бързо, без да внимава особено. Общо шест на брой. Човешко същество не би останало живо при подобни поражения. Може би същото се отнасяше и за сангвинист.

Кръвта бликна от раните и потече по пода.

Ерин загрижено постави длан върху гърдите на Рун.

— Мислех си, че кървенето ще спре бързо.

Джордан си спомни демонстрацията на Корза в Йерусалим, когато сряза дланта си.

Надя избута ръката на Ерин.

— Кръвта му изчиства среброто. Не го ли направи, той ще умре.

— Но няма ли да му изтече цялата кръв и да умре? — попита Ерин.

Надя стисна зъби.

— Възможно е — призна тя и отново погледна към вратата.

Стригоите бяха престанали да блъскат. Тишината не се харесваше на Джордан и явно същото се отнасяше и за Надя.

Тя стана и помъкна Рун на рамо.

Ерин застана до нея.

— Какво ще правим? Ще опитаме водния изход ли?

— Това е единственият ни шанс — каза Надя и посочи със свободната си ръка. — Трябва да стигнем до слънчева светлина.

Затичаха се презглава. Джордан носеше Пиер като пожарникар, но Надя го изпревари. Стигнаха пресечката на тунелите, когато зад тях се разнесе гръмовен тътен.

Взривът разтърси Джордан и той се приведе. Врагът беше заложил заряди при вратата.

Без да забавя крачка, Джордан се обърна да види къде е Ерин. Беше зад него, прекалено далеч. Откъм взривения вход се чу ръмжене.

Чудовищата бяха вътре — и бяха бесни.