Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (64)

63.

28 октомври, 18:57 ч.

Некрополът под базиликата „Свети Петър“

Рун коленичи пред призрака на Елизабет.

Положи евангелието в скута си и се замоли за душата й. Колко нежно и младо изглеждаше лицето й в смъртта, когато огънят на омразата беше угаснал, оставяйки чистота и невинност, покварени отчасти от собствените му дела преди векове.

Впери поглед в дългата й бледа шия.

Доскоро прелестта й беше помрачена от черен белег, задушаващ отпечатък от нечия ръка. Спомни си казаното от Распутин в Ермитажа, че по една жена от всяко поколение в рода Батори била осъдена на живот в болка и служба.

И че това продължавало, откакто беше осквернил Елизабет.

Но кой би направил подобно нещо? Белиал? Но с какво потомството на Елизабет е представлявало интерес за тях? Само за да го измъчват ли? Малко вероятно. Какво не виждаше? Защо им трябваше да преследват потомците на Елизабет Батори?

С каква цел?

Сега, след като жената бе мъртва, Рун осъзна, че може би никога няма да научи отговорите на тези въпроси, че може би веригата най-сетне е била прекъсната.

Завърши молитвата си, стана и се загледа в простата книга, която бе взел от нея.

Макар да бе създание с прокълнат живот, той бе донесъл това огромно добро на света. Може би евангелието криеше тайната за възстановяването на собствената му душа. Боеше се дори да си мечтае за подобно нещо — да бъде отново човек, с биещо сърце и топла плът, която да сподели с другите.

Ерин стоеше в очакване на няколко крачки от дясната му страна. Джордан беше до нея, с насочен към него картечен пистолет. Рун не можеше да го вини след онова, което й бе причинил не друг, а самият той, сангвинистът.

— Няма ли да го отвориш? — попита Ерин.

Рун отвори книгата и я обърна така, че Ерин и Джордан да виждат страниците.

— Направих го — рече той.

Първата страница съдържаше само един абзац, написан на старогръцки. Останалите страници бяха празни, може би в очакване на бъдещи чудеса, преди да разкрият съдържанието си. Но това, което вече бе налице, беше достатъчно плашещо.

Двамата приближиха, привлечени от любопитството, което гореше така ярко у онези с по-къс живот.

— Какво? — изстена Джордан. — Всичко това само заради един-единствен абзац? Дано да си заслужава.

Ерин се взираше напрегнато в страницата, сякаш така можеше да накара да се появят още думи.

— „Предстои голяма война на Небето — преведе тя. — За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да отнесат книгата на Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

— Нали си свещеник — процеди хладно Джордан и се дръпна крачка назад. — Щом книгата се нуждае от благословия, давай тогава.

— Аз не съм Първият ангел. — Рун прокара длан по гладката кожена обложка. Копнееше да разбере какво друго се съдържа по страниците. Усещаше, че това е само началото на някаква по-голяма истина. — Книгата трябва да бъде благословена от първия, някой чист в сърцето и делата си. Само тогава ще научим повече.

— Това те изключва директно, нали? — сряза го Джордан.

— Джордан!

— Той е прав. — Макар никак да не му се искаше да се разделя с книгата, Рун я подаде на Ерин. — Аз не съм чист. Дори днес го показах с действията си.

— Ако не го бяхме направили, книгата нямаше да е у нас.

Рун видя как Ерин се изчервява и чу как сърцето й заби по-бързо. Какво ли беше почувствала, когато се бе хранил с нея, та се срамуваше дори да си помисли за случилото се? Спомни си за онази нощ далеч в миналото, когато самият той беше превърнат.

— Не одобрявам цената, която плати Ерин — каза Джордан, като гледаше свирепо.

— Решението не беше твое. — Ерин притисна книгата до гърдите си и се извърна. — А наше.

Тя тръгна в посоката, откъдето бяха дошли, като се подпираше с една ръка за стената. На Рун му се искаше да я вдигне и понесе на ръце, но не смееше да я докосне.

19:04 ч.

Джордан се бореше с желанието да застреля Рун.

Сякаш усетил това, сангвинистът разпери ръце.

— Сега тя се нуждае и от двама ни.

Кучият син беше прав; той и Ерин се нуждаеха от защитата на Рун, за да се измъкнат от тази подземна костница. Джордан не би могъл да я защити тук. За разлика от Рун.

Той свали пистолета си.

— Но не завинаги.

Рун кимна.

— Когато тя бъде в безопасност, последвай съвестта си.

Джордан тръгна след Ерин. Тя залитна и се свлече покрай стената. Той преметна ръката й през рамото си и я прегърна през кръста.

Тя се напрегна, изпълнена с гняв.

„Защо ми е така ядосана? Не аз я оставих да умира.“

Стисна зъби и закрачи. Тя се облегна на него, но вероятно само защото нямаше сили да стои сама на крака.

Рун ги задмина и зае позиция няколко метра пред тях. Изглеждаше свеж, готов сам да се справи с цяла глутница стригои. Ако Ерин бе права и наистина е бил на крачка от смъртта, кръвта й определено му бе осигурила прилив на енергия.

Главата на Джордан пулсираше, раните го боляха, ръцете и краката му не ги биваше за нищо. Беше излязъл губещ от партито с кръвопреливане.

Рун ускори крачка и изчезна от погледа му.

Джордан подхвана по-здраво Ерин и се опита да го настигне, като проклинаше проклетата му скорост.

Причината за бързането на Рун стана ясна, когато завиха на следващия ъгъл.

Рун бе коленичил до просната фигура в черно расо.

Брат Леополд.

Рун го подхвана и го изправи. Леополд изглеждаше ужасно, но все още бе жив.

— Книгата? — дрезгаво попита той.

— В безопасност — увери го Рун.

Щом чу краткия отговор, монахът изгуби съзнание. Рун го взе на ръце и се затича към некропола.

В края на тунела го чакаше осеяно с трупове бойно поле около пропадналия балдахин. Каменният под бе станал коварно хлъзгав от кръвта на стригои и сангвинисти. Неколцина събратя на Рун проверяваха телата и патрулираха, но битката явно беше приключила.

Толкова много жертви само заради книгата в ръцете на Ерин.

Как беше възможно цената да си заслужава?

Джордан пое треперливо дъх. Ерин се вкопчи по-здраво в него, придърпа го към себе си. Книгата се притисна в гърба му. Когато той сведе глава към рамото й, бузата му докосна превръзката на шията й.

Никога нямаше да прости на Рун за стореното.