Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (51)

50.

27 октомври, 18:22 ч.

Санкт Петербург, Русия

Бяха прекъснати, преди Рун да успее да отговори на презрителните думи на Григорий. Всички — с изключение на Ерин и Джордан — се обърнаха към входа на църквата. Сетивата на Рун отново бяха атакувани от отразената трептяща светлина от милиони плочки, мрамор и позлатени повърхности.

През всичко това той чу удари на сърце, които приближаваха външната врата. Ритъмът му се струваше познат („Защо?“), но покрай пулсиращия живот на Ерин и Джордан и претоварените си сетива не можеше да определи какво го кара да настръхне.

На вратата се почука.

Ерин и Джордан също се обърнаха, когато чуха силните, настоятелни удари по дървото.

Григорий вдигна ръка.

— А, май трябва да посрещна и други посетители. Моля да ме извините.

Мрачните му последователи наобиколиха Рун и спътниците му и ги подкараха към апсидата.

Рун продължи да се взира във вратата, насочил сетивата си към мистериозния посетител, но междувременно миризмата на кръв и изгорена плът, лъхаща от последователите на Григорий, погълна и него. Обезкуражен, той пое дълбоко дъх и мълчаливо се помоли за търпение в несгодите. Молитвата не го успокои.

Григорий им махна безочливо с ръка и изчезна в преддверието и навън в студената вечер.

— Започна да ми писва да ни карат насам-натам като добичета — отбеляза Джордан, когато го сръгаха да отиде по-близо до Ерин.

— Като крави — съгласи се Рун.

— Не ме сравнявай с крава — възрази войникът. — А с бик. Остави ми поне малко достойнство. Ако изобщо ми е останало.

Докато чакаха, Ерин скръсти ръце на гърдите си. Тя изглеждаше най-спокойна от тримата. Дали вярваше, че Григорий ще спази думата си и няма да им направят нищо? Определено не беше толкова наивна. Рун се опита да не обръща внимание на ударите на сърцето й и да се заслуша към вратата, но Григорий и късният му посетител се бяха отдалечили.

— Мислиш ли, че знае къде се намира книгата? — попита тя, ясно показвайки колко малко доверие има на домакина им.

— Нямам представа. Но ако е в Русия, никога няма да я открием без неговата помощ.

— А след това? — намеси се Джордан. — Какво следва? Как ще постъпи той с теб, с нас? Предполагам, че няма да е забавно.

Рун мъничко се отпусна и изпита облекчение, че Джордан разбира що за стока е руснакът.

— Така е.

Гласът на Ерин си оставаше непоколебим.

— Мисля, че Распутин ще спази обещанието си. Но това може да бъде толкова повод за тревога, колкото и ако не го направи. Прилича ми на някой, който играе шах на много нива едновременно и през цялото време носи ухилена маска.

Рун кимна.

— Григорий държи на думата си, но трябва да слушаш внимателно всяко нещо, което излиза от устата му. Той не говори небрежно. И лоялността му е… сложна.

Джордан погледна към мълчаливото паство, което чакаше, застанало нащрек.

— Нещата щяха да са по-прости, ако църквата беше спазила своята дума. Трябвало е да помогнат по време на обсадата, особено щом са се появили стригои. Тогава може би Распутин нямаше да е наш враг.

Рун докосна изтърканите мъниста на броеницата си.

— Лично поставих този въпрос пред кардинал Бернар, казах му, че църквата не ни е спасила, за да бъдем неутрални пред лицето на злото, че Той ни е създал, за да се борим със злото винаги и във всичките му форми.

Рун не сподели, че е обмислял да дойде с Григорий в Санкт Петербург по време на войната. Смяташе, че неспособността му да убеди Бернар да помогне на обсадения град е един от най-големите му провали като сангвинист, може би от порядъка на онова, което бе причинил на Елизабет.

Един от последователите пристъпи напред. Беше Сергей, с твърди като стъкло очи.

— Значи признаваш, че е бил прав?

— Дори разваленият часовник показва вярно времето два пъти дневно. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — И верен невинаги означава добър.

Последва мълчание.

Ерин се зае да разглежда подобните на скъпоценности мозайки, като спираше от време на време, за да ги докосне, сякаш по този начин щеше да ги разбере по-добре. Рун не можеше да ги гледа. Беше оскърбление за Бог подобни прекрасни произведения на религиозното изкуство да се намират в такова скверно свърталище.

Като всеки добър войник, Джордан се върна на масата, седна и отпусна глава върху нея — когато нямаш какво друго да правиш, най-добре е да подремнеш. Рун се възхити на практичността му, но самият той не можеше да бъде толкова спокоен. Отново насочи сетивата си навън, заслуша се в ритъма на вечерния град, в утихването на автомобилните двигатели, в приглушените стъпки, в минаващите гласове. И като фон на всичко това бе мекият шепот на падащия сняг.

После Рун чу стъпки и разтуптяно сърце да приближават към църквата. Останалите също се обърнаха, но последователите на Григорий като че ли вече бяха разпознали посетителя, защото не си направиха труда отново да сбутат Рун и другите на някое скрито място.

Сергей изчезна в преддверието и се върна с дребен мъж с мазна коса и остър нос. Непознатият донесе със себе си ледената миризма на сняг.

— Трудно се намира подобно нещо. — Мъжът подаде на Сергей запечатан пластмасов контейнер с размерите на кутия за обувки.

Сергей му връчи пачка банкноти и човекът ги преброи с пожълтели от никотина пръсти. После прибра парите, кимна и с бързи крадливи стъпки изчезна в нощта.

Сергей се обърна към Джордан.

— Сега е наш ред за подаръци, а?

 

 

18:38 ч.

Джордан взе контейнера, освободи малката закопчалка и вдигна капака. Подсвирна изумено, когато видя какво има вътре. Коледа май беше подранила.

— Какво е това? — Ерин докосна лакътя му. Той усети свежия аромат на шампоан от немския хотел и това му навя спомени за онази първа целувка. — Джордан?

Нужна му беше допълнителна секунда, за да дойде на себе си.

— Онова, за което помолих по-рано. — Той наклони кутията, за да покаже синьо електронно устройство, положено във възглавница от сива пяна. Към устройството вървяха батерии, ремъци за носене, наръчници и инструменти за вземане на проби. — Преносим детектор за експлозиви.

— Прилича ми на много голямо дистанционно. — Ерин докосна с пръст синия уред. — На което му липсват копчета.

— Има си достатъчно копчета — възрази Джордан. — Ако работи добре, може да засече следи от експлозивни материали в изключително малки количества. Всичко — от пластичен експлозив и барут до амониеви радикали и азотен тор. Иначе казано, с това чудо можеш да търсиш какво ли не.

— Как действа? — Ерин като че ли беше готова да го вземе и да го пробва веднага.

— Чрез усилване на флуоресцентни полимери. — Джордан извади детектора от пяната и ухапаният от прилепа палец напомни за себе си. — Детекторът излъчва ултравиолетова светлина и измерва промените във флуоресцентния обхват след възбуждането на частиците.

— Опасно ли е? — попита Рун, като гледаше подозрително уреда.

— Не. — Джордан сложи батерията и включи устройството, като продължаваше да говори. — Ще ми дадеш ли онова парче от кожуха на книгата?

Ерин извади фрагмента от джоба си и му го подаде. Студените й пръсти докоснаха дланта му. Джордан не разбра дали го прави нарочно, но подобни неща се случваха непрекъснато.

Рун прочисти гърло.

— Ще бъде ли достатъчно за нашите нужди?

— Би трябвало да ни е от полза.

Джордан огледа следите от изгоряло от едната страна на трошащата се смес от вар и пепел. След като прецени, че разполага с достатъчно материал за тест, той нареди всичко на масата и се захвана за работа.

— Би трябвало да успея да калибрирам устройството, за да определи какъв точно експлозив е бил използван за разбиване на бетонния кожух. Тази машинка е нашата електронна хрътка.

Тъкмо приключи с настройките, когато Распутин се върна с грейнало лице. Джордан го изгледа напрегнато. Всичко, което правеше Распутин щастлив, можеше да не е добро за тях.

 

 

18:46 ч.

Ерин се обърна към Распутин. Рун стоеше в очакване наблизо.

Джордан направи някои последни настройки на детектора за експлозиви.

— Добър вечер! — Распутин закрачи към тях. Изглеждаше изпълнен с енергия и прекалено ентусиазиран дори за него. — Надявам се, че намереното оборудване е подходящо.

— Такова е — с неохота призна Джордан. — И е готово за действие.

— Също като мен. — Распутин потри ръце и се усмихна. Изглеждаше алчен и щастлив като хлапе в магазин за сладолед.

— Имате ли някакви насоки за книгата? — попита Ерин.

— Вероятно. Зная къде би могла да се намира, ако е била донесена в Санкт Петербург на определените от сержанта дати.

Той се приближи, прегърна Ерин през кръста и я поведе към центъра на църквата. Тя се пресегна и се опита да избута ръката му. Той не я помръдна още секунда — беше непоклатима, сякаш направена от камък. После с едва доловима усмивка й позволи да се освободи. Посланието бе ясно — той бе по-силният и можеше да прави с нея каквото си поиска.

Джордан видя това, взе детектора, изправи се и застана плътно до нея, воден от ревност или безпокойство. Ерин откри, че това не я притеснява толкова, колкото в Йерусалим. Топлината на тялото му изпълни малкото пространство между тях.

Очите на Джордан потъмняха, когато той също усети нейната топлина.

Распутин ги накара да спрат в центъра на църквата. Коленичи върху каменната мозайка и извади една плочка от центъра на стилизираното цвете на пода. Сергей му подаде метален прът, извит в края като щанга. Распутин вкара пръта в отвора и повдигна с една ръка кръгъл участък от пода, разкривайки тъмна шахта водеща надолу.

С джентълменски жест посочи металната стълба, закрепена към стената.

Ерин надникна. Не успя да види дъното, но отдолу се разнасяше противна воня.

Едва се сдържа да не ахне.

Щяха да се спуснат под земята.

За пореден път.

Рун заобиколи Джордан, стъпи пръв на стълбата и започна да се спуска бързо.

Войникът прибра детектора в джоба си и изчака Ерин да слезе. Явно искаше да бъде между нея и Распутин.

И тя нямаше абсолютно нищо против.

След като се увери, че фенерчето е все още в джоба й, тя стъпи на стълбата. Студът се просмукваше от метала в пръстите и дланите й, когато хвана скобите и започна най-дългото спускане през живота си.

Джордан я последва, като се държеше с една ръка. Това демонстрация на умения ли бе, или пазеше пострадалата си ръка? Раната му беше дълбока, но той не се оплакваше.

Распутин и паството му се спуснаха след него.

Ерин насочи вниманието си към дългия път надолу, като броеше скобите. Беше прехвърлила шейсет, когато кракът й докосна ледения под.

Рун й подаде ръка на последното стъпало. Тя не отказа. Пръстите й вече бяха безчувствени. Пъхна ръце в джобовете си и се дръпна настрани, за да направи място на Джордан.

Джордан й прати бърза усмивка, докато скачаше от стълбата.

— Когато всичко това приключи, предлагам да прекараме една седмица на някой слънчев плаж. На земята. Коктейлите са от мен.

Тя му се усмихна и сподави желанието да запуши носа си заради гадната миризма. Вонеше на човешки отпадъци.

Разговор на руски отгоре насочи вниманието им към Распутин, чиято фигура се очертаваше в светлия кръг. След монаха слизаха още десетина от подчинените му. После някой върна металния капак на мястото му и всичко потъна в мрак.

Половин секунда по-късно фенерчето на Джордан светна и Ерин последва примера му.

Двата лъча показаха, че се намират в мръсносива бетонна тръба с толкова нисък таван, че главата на Джордан почти го докосваше. Зелено-кафява замръзнала тиня покриваше пода и пълзеше по стените.

Ерин едва не се задави. Вонята навлизаше в устата й и се плъзгаше надолу към гърлото. Каза си, че може да издържи. През лятото несъмнено беше много по-лошо.

Распутин се усмихна мрачно.

— Не е толкова приятно, колкото в древна гробница, нали?

Ерин поклати глава.

— Боя се, че този лабиринт продължава да служи като гробница — продължи той. — Всяка зима бездомните деца на Санкт Петербург бягат в каналите. Десетки хиляди. Носим им топла храна и пазим да не проникват стригои, но това не е достатъчно. Невинните въпреки това продължават да умират в тъмното, а на твоята скъпоценна църква не й пука, Рун.

Свещеникът стисна устни, но премълча.

Распутин повдигна полите на расото си с една ръка подобно на дама в бална рокля и ги поведе напред. Петима от последователите му вървяха след него, а другите се наредиха зад Рун, Ерин и Джордан.

Ерин се съсредоточи да гледа къде стъпва и да внимава да не се подхлъзне. Потръпваше при мисълта някаква част от нея да докосне пода. Присъствието на Рун от едната й страна и на Джордан от другата й вдъхваше малко утеха, макар че тримата не биха могли да устоят на десетте, които бяха с тях — по-точно единайсет с Распутин.

Рун се спъна и се подпря на стената.

Джордан насочи фенерчето си към него.

— Добре ли си?

Онези отзад ги побутнаха да продължат.

Рун подуши, сякаш проверяваше нещо.

— Ursus ли надушвам? — обърна се той към Распутин. — Тук долу?

Ерин също подуши, но не усети нищо.

— Не просто ursus — избоботи Распутин. — А самата Ursa. Тъй като така и така сме тук, реших да я посетим в името на доброто старо време.

Монахът неочаквано зави в един страничен тунел и ги принуди да го последват.

Ерин забеляза, че Рун разтрива десния си крак. Долови в движението му безпокойство, примесено със страх.

Джордан явно също го забеляза, защото отново хвана ръката й.

След още няколко минути вървене Ерин най-сетне надуши миризмата. Беше израснала в горите на Калифорния и я разпозна.

Мечка.

Пръстите на Джордан се стегнаха около ръката й.

Пред тях Распутин спря на пресечката на два тунела.

Както и в бункера, хиксът бележеше мястото.

Тунелите се събираха в зала с площ около двеста и двайсет квадратни метра. Решетки от ковано желязо затваряха четирите отвора, образувайки голяма клетка. Металът беше оформен като дървета с преплетени клони и листа, подобно на гора. Украсата продължаваше по стените със стъклени мозайки, изобразяващи дървета и птици. Дълбоките тонове и художественото изпълнение напомниха на Ерин за мозайките в църквата високо над тях.

Въпреки красотата тя едва се сдържа да не повърне. Мускусната миризма на мечката беше примесена с друга, по-отвратителна — вонята на гниещо месо и стара кръв.

Джордан насочи фенера си в клетката и освети черна купчина от козина, свита върху гнездо от сиви кости и борови клони.

Распутин хвана с две ръце решетките, които им препречваха пътя.

— Моя скъпа Урса! Събуди се!

Черната купчина се размърда, като трошеше клони и кости под себе си, докато тежко се обръщаше по корем.

Покрита с белези муцуна се надигна и подуши въздуха. После създанието се изправи на четири несигурни лапи.

Ерин ахна от огромните й размери. Раменете опираха сводестия таван. Прецени, че височината на създанието е над два метра и може би четири и половина, ако можеше да се изправи на задните си лапи.

Мечката се отърси и се събуди напълно. Насочи огромните си като паници очи към тях. В черната им бездна имаше тъмночервен отблясък, който говореше за природата й. Всички косъмчета по тялото на Ерин настръхнаха.

И с един мълниеносен скок чудовището се хвърли към тях.

Рун се озова пред Ерин с вдигнати ръце, готов да я защити. Тя оцени жеста му, но той щеше да е безполезен, ако мечката успееше да преодолее решетката.

— Скъпа Урса — изгука Распутин, когато мечката спря пред него. — Какво ще кажеш за едно последно хапване преди зимния сън?

Сърцето на Ерин бясно се разтуптя. Нима Распутин смяташе да нахрани чудовището с тях? Бърз поглед към Джордан и Рун й показа, че и те си мислят същото. Дори последователите на монаха се бяха дръпнали на по-безопасно разстояние.

Мечката стигна до решетката и потърка главата си в желязото, разкривайки сива козина наред с черната. Беше стара.

Распутин пъхна ръка между прътите и погали ушите й. Мечката го подуши дружески, после обърна глава към Рун, фиксира го с неестествените си червени очи — и изръмжа.

— А, виж ти, тя те помни! — Распутин се изкиска и почеса мечката под брадичката. — След всички тези години. Представи си само!

Рун отново докосна крака си.

— Аз също я помня.

Ако се съдеше по изражението му, споменът не беше от щастливите.

— Кракът ти е заздравял добре — рече Распутин. — Пък и не трябваше да бъдеш толкова небрежен.

— Защо тя е тук, Григорий? — В гласа на Рун се промъкнаха гневни нотки.

— Защото няма безопасно място навън, където да изкара зимния си сън — отвърна Распутин. — Хората могат да открият бърлогата й. А на нейната възраст се буди бавно. Заслужава спокойно местенце, където да прекара студените месеци.

Распутин нави дългия си черен ръкав, извади къс нож и преряза собствената си китка. Тъмна кръв бликна от раната. Той пъхна ръката си през решетката. Създанието изсумтя, подуши и облиза китката. Дългият розов език се увиваше около ръката на монаха.

През цялото време Распутин й мърмореше нещо на руски.

Ерин покри с отвращение уста, а Джордан преглътна с мъка.

Докато мечката облизваше ръката на Распутин, огромната й предна лапа бутна нещо кръгло през решетката. Сферата се търкулна и спря в краката на Ерин. Тя насочи фенерчето си надолу.

Човешки череп.

Съдейки по малките късчета месо по него, личеше, че е пресен улов.

Ерин отскочи с ужас назад.

— Достатъчно, Григорий — решително заяви Рун.

Распутин дръпна бялата си ръка от умилкващата се мечка и спусна ръкава си. Погледна назад към другите.

— Толкова ли те притиска времето, Рун?

— Дойдохме, за да намерим евангелието и да си тръгнем. — Тъмните очи на Рун нито за миг не се откъсваха от мечката. — Както обеща.

— Обещах. — Распутин извади кърпа от ръкава си и избърса длани. — Елате.

Той тръгна обратно по тунела покрай останалите, обгърнат от миризмата на кръв и мечка.

Продължиха пътя си. Ерин не се нуждаеше от приканване, за да се отдалечи колкото се може повече от мечката.

— Рун? — обърна се тя към вървящия до нея свещеник. — Какво е имало между теб и мечката?

Той въздъхна нетърпеливо.

— Урса навремето беше известна като мечката на свети Корбиниан. Знаеш ли историята?

Ерин кимна. Като малка я бяха накарали да научи наизуст всички светци и житията им.

— На път за Рим свети Корбиниан се натъкнал на мечка, която изяла мулето му. Тогава той принудил мечката чрез Божията воля да приеме седлото и да го откара до дома му. Но това чудовище не може да е онази мечка. Тази история е от осми век.

— Звярът е бласфемари, а те могат да живеят много дълго. Корбиниан срещнал чудовището на пътя и го подчинил на волята си. Много рядко се случва бласфемари да се подчини на сангвинист.

Ерин си помисли за Пиер и прилепите, но премълча.

Джордан се озърна през рамо.

— Тази мечка определено беше твърде голяма, за да я яхнеш.

— А ти как си се срещнал с нея? — любопитстваше Ерин.

— Преди осемдесет години дойде вест за огромна мечка в Русия, която ядяла селяни. Пиер, Григорий и аз бяхме изпратени да я ликвидираме.

— Май не сте го направили — отбеляза Джордан.

Распутин изостана и се включи в разговора, като тупна Рун по рамото.

— Но не поради липса на желание от наша страна. Рун я проследи до зимното й леговище. Пиер не беше доволен от мисията и отказа да участва. Отецът обаче помогна много, след като мечката едва не откъсна крака на Рун.

Свещеникът отново докосна крака си.

— Трябваше ми цяло десетилетие, за да се възстановя.

— А Урса беше просто уплашена — изтъкна Распутин. — Иначе е нежна душа.

Ерин си помисли за купчината човешки кости в клетката й.

— Изобщо не ми се стори нежна — обади се Джордан.

— След като двамата с Пиер освободихме Рун от игривата прегръдка на Урса, тя избяга в гората. — Распутин поклати глава. — Така и не я открихме. Накрая ни извикаха обратно в Рим.

— Но после си я намерил — подчерта Рун. — Как стана?

— Тя ме призова — обясни Распутин. — След като оставих сангвинистите и прегърнах истинската си природа, бласфемари започнаха да ме търсят.

— Мерзостите се намират — горчиво отбеляза Рун.

— Ние сме това, което сме, Рун. Да приемеш участта си вместо да се бориш с нея, ти дава много повече сила, отколкото можеш да си представиш.

— Не търся сила. А благодат.

Распутин се изкиска.

— И успя ли да я намериш след всичките тези векове стремеж към нея? Може би благодатта, която търсиш, се намира в сърцето ти, а не между стените на някоя църква.

Рун стисна зъби.

Няколко минути вървяха мълчаливо. Движеха се бързо. Единственият звук бе хрущенето на зловонния лед под краката им.

Минаха по няколко тунела, които продължаваха в различни посоки, както и покрай стълби, водещи нагоре и надолу към други нива. Ерин обикновено се ориентираше добре под земята, но ако трябваше да разчита на себе си, никога нямаше да успее да се върне в църквата. Джордан като че ли броеше и тя се надяваше, че той има по-добра представа къде се намират.

Накрая Распутин спря и се качи на поредната стълба. Ерин освети с фенерчето си, но не видя края на шахтата.

— Хайде пак нагоре — въздъхна Джордан. — Така ми се иска да излезем пред някой „Старбъкс“…

Един по един се хванаха за металните скоби и се закатериха нагоре.

Стълбата свършваше в чиста бетонна стая. Ерин беше доволна, че вонята е останала далеч долу. Вдиша дълбоко малко по-свежия въздух, за да прочисти дробовете си. Единствената особеност на помещението беше сива метална кутия на стената, свързана с минаващи по тавана кабели.

Без да обръща внимание на кутията, Распутин отиде до една тъмносива врата. Отключи я с огромен стар ключ и ги въведе в друго помещение. Там имаше друга врата, този път охранявана с модерна електронна ключалка. Пръстите на Распутин затанцуваха по панела с такава скорост, че Ерин не успя да види вкарания код.

Дебелата стоманена врата, подобна на вратата на банков трезор, се отвори тежко.

Распутин предпазливо прекрачи прага и им махна да го последват в полутъмен коридор с боядисани в охра стени. Имаше и други коридори, които продължаваха в различни посоки. Все едно влизаха в някакъв гигантски лабиринт.

Распутин ускори темпото. Малко след навлизането в лабиринта дори Джордан се отказа да брои крачките.

След още десет минути по коридори, къси стълбища и прашни стаи Распутин спря пред неугледна дървена врата с черна стъклена дръжка. Не се различаваше по нищо от стотиците други, покрай които бяха минали.

Монахът извади голям ключодържател от гънките на расото си, прерови около петдесетина ключа и най-сетне избра един.

Докато той вкарваше ключа, Рун застана между него и Ерин. Джордан стоеше от другата й страна. Прислужниците от църквата се бяха подредили в полукръг зад тях.

Распутин завъртя ключа и вратата се отвори с уморено скърцане.

— Елате!

Последваха го в тъмна стая, миришеща на ръжда и плесен. Ерин я засърбя гърлото и тя се закашля. Запита се колко ли време е минало откакто помещението е било проветрявано за последен път. Ученият в нея копнееше за предпазна маска.

— Пристигнахме! — обяви Распутин и каза на последователите си: — Чакайте отвън. И без това сме твърде много за това място.

— Къде сме? — попита Джордан, когато лампата светна над главите им.

— Под Ермитажа — отвърна Распутин. — Един от най-големите и най-старите музеи в света.

Джордан огледа претъпканата стая.

— Не ми изглежда кой знае какво.

— Това са хранилищата на музея — изгледа го кръвнишки Распутин. — Самият музей горе е доста приятна гледка.

Ерин усети професионално раздразнение. Като повечето учени, тя бе чувала за окаяното състояние на отдавна залежалата и разпадаща се колекция на Ермитажа, но никога не си бе представяла, че е чак толкова занемарена. Направи крачка напред и от някаква купчина плесенясала тръстика изскочиха мишки.

Ерин се дръпна с погнуса назад.

— Нима музеят държи не изложените си колекции на това място?

Распутин сви рамене, сякаш казваше: „Какво е историята за някого, живеещ цели столетия?“.

Ерин избърса длани в джинсите си и се огледа с ужас. До стената с тръстиката беше облегната картина в рамка, която приличаше на оригинален отпечатък на „Конниците на Апокалипсиса“ на Дюрер. Безценната гравюра беше захвърлена най-небрежно редом със счупени инструменти и стари гниещи гоблени. Над нея на тавана имаше черно петно плесен, показващо стар теч.

— Това не може да е мястото — настоя тя.

Распутин се изкиска и сръга дружески Рун.

— Много е мила, нали? Тази твоя Жена на познанието.

Свещеникът се обърна към Джордан.

— Няма да е зле да изпробваш детектора тук.

Сержантът се зае да включи търсача на експлозиви, а Ерин така и така не можеше да приеме онова, което виждаха очите й.

— Защо тези предмети не са каталогизирани?

Распутин свали някакъв мръсен парцал от една скулптура. Приличаше на човек, който рови във вещи, изложени на гаражна разпродажба.

— Внимавайте! — Ерин докосна сведената глава на разкритата скулптура, прокара пръст по изнесения напред крак. — Това е Роден. Танцьорка. Безценна е.

— Сигурно — съгласи се Распутин. Той отиде при купчина подвързани в кожа книги и започна да ровичка из тях. Отделни листове изпопадаха на земята.

Ерин затвори очи. Не можеше да гледа и не й се мислеше за пораженията, нанесени на артефактите и на историческата памет.

Рун порови в някакъв сандък.

— Григорий, сигурен ли си, че това е правилната стая?

— Датата. — Распутин мушна с пръст пожълтял картон, закован с ръждив пирон на стената. — Това е една от стаите, в която руските части, върнали се в края на май, са складирали ограбените в Европа съкровища.

— Колко още стаи има? — Джордан най-сетне бе включил детектора и обхождаше помещението с него.

— Няколко — отвърна Распутин.

Парче мазилка падна от тавана и се размина на косъм с главата на Ерин.

— Всички ли са толкова разхвърляни? — попита тя предизвикателно. Главата й пулсираше в такт с примигващата крушка.

— Повечето са по-зле.

Ерин въздъхна отчаяно и се включи в търсенето заедно с Рун.

Отне им час да преровят първата стая. Слугите на Распутин не помагаха. Стояха навън в коридора и пушеха. Пушенето също не се отразяваше добре на артефактите, но Ерин реши, че то е просто поредната песъчинка в пясъчния часовник на неизбежното разпадане на тези съкровища.

Распутин си остана вбесяващо жизнерадостен, както винаги.

— Една по-малко, но има и още! — обяви той и ги поведе по някакъв влажен коридор.

Следващата стая, също като първата, беше претъпкана до тавана с миш-маш от безполезни и безценни предмети, но тук поне имаше някаква обща тема — бойна или военна. Ерин впери поглед в пищните стари руски знамена, купчините каски, щикове, наредени като дърва, и нещо като гигантска перка, минаваща през помещението.

Това място беше огромно. Можеха да претърсват цял живот само една стая, без да открият нещо дребно като една книга.

И точно тогава детекторът на Джордан изписука.