Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (59)

58.

28 октомври, 17:11 ч.

Ватиканът

Кръвта на Батори пееше от радост, докато златната светлина обливаше тялото й.

Вдишваше топлина и любов. Болката, течаща през вените й, откакто бе станала жена, започна да заглъхва. Чувстваше как черният белег на гърлото й избледнява, измит от сиянието. Та нима тъмнината можеше да издържи на светлината?

Оловният блок се затопляше в ръцете й. Пулсираше с нейния пулс, също като живо същество. С всяка следваща секунда теглото му намаляваше и намаляваше, докато накрая вече й се струваше, че се рее във въздуха над пръстите й.

И сега на мястото на блока имаше чиста златна светлина.

Сиянието я хипнотизираше. Светеше в очите й, но не ги изгаряше. Можеше да го гледа вечно, можеше да остане завинаги в светлината му, да изучава безкрайно тайните му. Златното слънце на високия таван на балдахина очертаваше рисунката на бял гълъб. Гълъбът полетя свободен в светлината.

Също като нея.

Но не за дълго.

Археоложката и войникът се втурнаха към нея. Рицарите обикаляха и приближаваха. Швейцарски гвардейци тичаха през централния кораб. Беше в капан. Щяха да я убият, да пролеят кръвта й върху книгата, да й откраднат светлината.

Сякаш усетило страха й, сиянието започна да отслабва, докато накрая в ръцете й натежа самата книга.

Хипнотизирана, тя впери поглед в нея.

Томът беше подвързан в обикновена агнешка кожа, без никаква украса. Пръстите на Батори погалиха износената подвързия, а ноздрите й уловиха аромата на древни пясъци.

Как беше възможно подобно сияние да идва от нещо толкова просто и обикновено?

И отговорът я осени.

Представи си лика на Христос — лице на обикновен човек, криещо неизчерпаем извор на божественост.

Сълзи потекоха по бузите й, когато тежката болка се върна в кръвта й.

И без да докосва шията си, знаеше, че черният белег отново е там.

Тръсна глава, за да се освободи от сиянието, което още изпълваше ума й. Сякаш току-що се беше събудила от дълбок сън. Но не можеше да си позволи лукса да се помайва.

Впери поглед през базиликата. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да се махне оттук и възнамеряваше да си създаде свой собствен изход.

Бързо скочи от олтара в апсидата отзад и се оттегли към гигантския мраморен трон, поставен високо покрай стената. Това бе тронът на свети Петър, заобиколен от папи, ангели и лъчи златна светлина, която изглеждаше безвкусно и евтино в сравнение с онова, което бе видяла преди малко.

Щом се озова извън олтара, тя бръкна в джоба си, намери скрития там предавател и натисна копчето на детонатора.

Взривът бе като далечно ехо, като гръмотевица някъде зад хоризонта. Подът се разлюля под краката й. Беше поставила зарядите дълбоко в некропола, под самия олтар, на който беше стояла.

Гледаше със задоволство как мраморният под се разцепва под тежкия балдахин като напукан лед. Масивният бронзов навес се разтресе, след което пред очите й цялата структура пропадна под собствената си тежест и полетя в зейналата дупка.

Основата й удари пода на некропола долу с ехтящ гръм, сякаш портите на рая се затръшваха.

Тъй да бъде.

Размаха ръка пред очите си в облака прах и дим и видя, че балдахинът е пропаднал почти целият. Само килналият се покрив все още се виждаше в нефа.

Зарядите й си бяха свършили идеално работата.

От другата страна на дупката един швейцарски гвардеец полетя с крясък в кратера, когато ръбът му се отчупи под него.

Отляво сангвинистите отскочиха назад в трансепта като стреснати лъвове. Археоложката и войникът потърсиха прикритие отдясно. Още швейцарски гвардейци идваха тичешком в централния кораб към мястото на разрухата.

Но армията стригои, скрита долу в некропола, не се помайваше. Слънцето беше залязло и те се закатериха по извитите колони на падналия балдахин, подобно на орда демони, излизащи от царството на мрачния Хадес. Изсипаха се върху металния покрив и потекоха в базиликата досущ мравки, бягащи от мравуняка си. Макар и отслабени от светостта на светилището, те щяха да се справят бързо с швейцарските гвардейци и да й дадат време да избяга.

Батори скочи от ръба върху един от огромните ангели на покрива на балдахина. Хванала книгата с една ръка, тя се улови с другата за позлатеното крило.

Затрещяха изстрели.

Тя се извъртя, използва ангела като прикритие от стрелеца. Бързо пъхна книгата в пазвата си, за да си освободи ръцете, след което се просна по корем и спусна крака през ръба на покрива, като затърси опора в украсения капител на колоната. С цялата си пищна украса балдахинът представляваше чудесна трийсетметрова стълба, водеща надолу в тунелите на некропола, града на мъртвите, намиращ се под базиликата.

След като стъпи стабилно, Батори се спусна по извитата колона на балдахина, намирайки допълнителни опори в металните гирлянди по повърхността й.

Далеч долу чу воя на Магор.

Усмихна се, усещайки тежестта на книгата върху гърдите си.

Заедно те щяха да избягат от Рим — и може би дори от Него.