Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (55)

54.

28 октомври, 14:55 ч.

Рим, Италия

Ерин се замята, преследвана от кошмари. Съпротивляваше се на мрака около нея, но той не отстъпваше. Едва тогава споменът за отчаяното й положение се върна и я изпълни с леден ужас, който само засили събуждащата се паника. Отвори още по-широко очи, но това не помогна. Мястото, където я бяха затворили, беше толкова тъмно, та нямаше значение дали държи клепачите си вдигнати, или спуснати.

Докосна с длани бузите си. Беше изненадана, че е успяла да заспи. Но изтощението и пълната липса на дразнители за сетивата й явно си бяха казали думата.

„Колко време съм спала?“

Помнеше нощния полет от Санкт Петербург с частен самолет. През цялото време я държаха с качулка на главата, но беше подслушала разговора им и знаеше, че летят за Рим. Пътят продължи около четири часа. След като кацнаха, последва още един час пътуване, преди да стигнат града по зазоряване. Ерин чуваше звука на клаксоните, виковете и проклятията на италиански, надуши Тибър, когато го пресичаха по един от главните мостове.

Ако не грешеше, движеха се в посока към Ватикана.

Какво беше намислила Батори?

„Какво иска тя от мен?“

Джипът, който ги взе от частното летище, най-сетне спря и Ерин беше измъкната в студената утрин, все още с качулка на главата. Успя да види под долния край на качулката, че слънцето все още не е изгряло.

После отново се озоваха под земята и минаваха по стълбища, тунели и шахти със скоби, по които се слизаше особено трудно със завързани очи. Сигурно цял час вървяха из подземния Рим. Ерин познаваше достатъчно града, за да знае, че голяма част от този древен свят все още съществува под повърхността в поредици от свързани помежду си катакомби, изби, гробници и тайни църкви.

Но къде се беше оказала накрая?

Бяха я бутнали в тази тъмна килия, без да свалят окървавения нашийник. Беше седяла десетина минути, опряла гръб в стената, обгърнала с ръце коленете си, без да чува нищо, преди да свали качулката и да открие, че нашийникът е отключен. Свали го и с радост го захвърли настрани. И явно малко след това беше заспала.

Сега тя вдигна ръка и опипа пръстена от засъхнала кръв по шията си.

Открай време имаше добър вътрешен часовник и предположи, че в света отгоре е ранен следобед.

Напрегна слух и долови звука на бавно капеща вода. Ехото подсказваше, че помещението извън килията е голямо. Въздухът беше застоял, миришеше на плесен. Прокара длан по пода. Беше от камък. Пръстите й напипаха следи от длето.

Гробница?

Порови в джобовете на палтото си. Разбира се, бяха й отнели фенерчето, но откри парчето от одеялцето в джоба на панталона си. Бяха й оставили поне това.

Застана на четири крака и започна да опипва пред себе си на все по-големи и по-големи дъги, като вдигаше дебелия килим прах, от който очите й се насълзиха и кихна няколко пъти. Когато разтърка прахта между пръстите си, остана с впечатление, че е от трески и ситно натрошен камък.

Продължи да опипва и пръстите й докоснаха някакъв заоблен предмет. Вдигна го и го сложи в скута си. Кост. Пръстите й описваха онова, което очите не можеха да видят. Череп. Ерин преглътна, но въпреки това проучи слепешком повърхностите — издължен нос, малка мозъчна кутия, дълги криви резци.

Не беше човешки. Не беше дори на стригой.

А на голяма котка. Може би лъв.

Седна и се замисли за значението на откритието си. Би трябвало да се намира в някакъв римски цирк, арена, на която гладиатори и роби са се биели помежду си и с диви зверове. Но звярът, на който е принадлежал този череп, е бил заровен с остатъците от спектакъла, в който е изгубил живота си.

Съчета тази информация с познанията си за пътя, по който бе минала през града.

Към Ватикана.

Знаеше само за един огромен цирк в този район. Самият Ватикан беше построен върху половината от онова пропито с кръв място.

Циркът на Нерон.

Преди почти две хиляди години Нерон довършил цирка, започнат от Калигула. Построил огромни трибуни за зрителите, събиращи се да гледат пълните с насилие игри. Отначало жертвал пред ликуващата тълпа лъвове и мечки. Но избиването на животни не било достатъчно за древните римляни, така че императорът продължил с гладиатори.

И накрая с християни.

Кръвта на християнските мъченици напоила пръстта на арената. Те не били просто разкъсвани от животни и гладиатори. Мнозина бивали разпъвани. Самият св. Петър бил закован с главата надолу за кръст, недалеч от обелиска в центъра на арената.

Циркът бил прочут също и с огромната си мрежа подземни тунели, използвани за придвижване на затворници, животни и гладиатори. Строителите използвали дори примитивни асансьори, за да доставят дивите зверове направо на арената.

Ерин впери поглед нагоре и си представи как базиликата „Св. Петър“ е издигната частично върху това прокълнато място. По време на специализацията си в Рим беше чела един труд, написан преди век — „Езически и християнски Рим“ на Рудолфо Ланчани. В него имаше схема как се припокриват двете постройки — циркът с формата на подкова отдолу и кръстовидната базилика отгоре.

Чертежът засия в ума й.

Ако можеше да се освободи от килията си, да се изкачи горе и да излезе навън, щеше да се озове редом с базиликата „Св. Петър“.

На една крачка от помощта.

С подновена решимост продължи да изучава помещението, в което се намираше. Беше с размери около два и половина на три метра, с нова метална решетка. Не успя да открие никакво слабо място.

Трябваше й помощ. Пред мисления й поглед изникнаха две лица — едното толкова бледо, колкото тъмни бяха очите му, в които винаги се четеше благороден устрем; а другото ухилено, със зачервени бузи и смеещи се очи с цвета на небето.

Какво ли се бе случило с Рун и Джордан през изминалото време?

Прогони тази мисъл.

Не биваше да се връща към нея в тъмното.

Измина сякаш цяла вечност, преди Ерин да забележи приближаваща светлина. Тя притисна лице към решетката. Четири фигури и нещо като огромно куче идваха към нея по каменен тунел. Едната фигура държеше фенер. Кучето вървеше до дългокоса жена.

„Батори и вълкът й.“

Зад тях две високи фигури, приличащи си като братя, мъкнеха трети човек, преметнали ръцете му през раменете си. При тази гледка гърлото й се стегна. Джордан ли беше това? Или Рун?

Без да каже нито дума, Батори отключи вратата на килията й и я отвори.

Ерин се напрегна. Искаше да побегне навън, но нямаше как да направи и две крачки в тунела.

Вълкът влезе в килията.

Батори и двамата мъже го последваха. Заедно с тях дойде студен полъх. Двамата братя бяха стригои.

Те хвърлиха мъжа в краката й. Той изстена и се обърна. Лицето му бе цялото в синини, очите бяха подути и почти затворени, по ръкавите и крачолите му имаше засъхнала кръв.

— Професор Грейнджър? — изхриптя познат глас с тексаски акцент.

Ерин коленичи до него и хвана ръката му.

— Нейт? Добре ли си… защо си тук?

Знаеше отговора и на двата въпроса и се отчая, когато осъзна резултатите от собственото си късогледство. Изобщо не се беше замислила, че Белиал ще посегне на невинните й студенти. Какво всъщност знаеха те? И тогава всичко застана на мястото си. Беше изпратила снимките на гробницата и на нацисткия медальон. Нищо чудно, че Батори се беше досетила да проследи екипа им до Германия.

„Какво направих?“

Не знаеше отговора на този въпрос, нито на другия.

— Ейми? — прошепна тя.

Нейт погледна нагоре към нея и очите му се напълниха със сълзи.

— Аз… не бях там, за да я защитя.

Ерин се олюля, сякаш беше получила удар в лицето. От гърдите на Нейт се изтръгна ридание.

— Вината не е твоя, Нейт.

Вината бе нейна. Студентите бяха нейна грижа.

— Не знам защо съм тук — дрезгаво рече Нейт.

Ерин изпита огромно съжаление и привързаност към якото тексаско хлапе. Тя стисна ръката му.

— Колко трогателно — подигравателно подхвърли Батори.

— Защо сте го задържали? — Ерин се обърна и я изгледа кръвнишки, с което си спечели заплашително ръмжене от вълка. — Снимките са у вас, не е трудно да се досетя. Той не знае нищо повече. Няма нищо общо с всичко това.

— Не съвсем — възрази Батори. — Той има общо с теб.

Чувство за вина заля Ерин.

— Какво искате?

— Информация от Жената на Познанието, разбира се. — Батори се усмихна гадно, показвайки съвършените си бели зъби.

— Не вярвам в проклетото пророчество, — заяви Ерин, при това съвсем искрено. Досега тримата като че ли по-скоро бяха оплескали нещата, отколкото да ги свършат както трябва. Изобщо нямаше усещането, че на тяхна страна има някакво божествено пророчество.

— А, но другите вярват. — Батори погали вълка по главата. — Помогни ни.

— Не. — Предпочиташе да умре, отколкото да помогне на Белиал да отворят книгата.

Батори щракна с пръсти. Вълкът скочи и прикова Нейт за пода с предните си лапи, като избута рязко ръката на Ерин. После доближи муцуна до гърлото му.

Посланието беше повече от ясно, но Батори въпреки това го изрече на глас.

— Твоят каубой не ми е нужен.

Тя насочи лъча на фенерчето си към Нейт. Ерин се опита да не го гледа. Вместо това се извърна към грубите каменни стени, наскоро инсталираната стоманена решетка и черния таван, който сякаш се губеше някъде далеч горе.

— Какво искате? — попита тя Батори.

— Какво мислиш за отварянето на оловната обвивка, в която е книгата. — Батори сложи ръце на хълбоците си. — Като начало.

— Не зная.

Вълкът опря зъби в оголеното гърло на Нейт и изръмжа.

— Но може би заедно ще можем да помислим — бързо заговори Ерин. — Първо обаче заповядайте на вълка си да се махне.

Сякаш в отговор на неизречена команда на господарката си, вълкът вдигна глава.

Нейт потръпна от облекчение.

Ерин трябваше да даде нещо на тази жена.

— Върху оловната кутия има украса. Скелет и мъж, свързани с въже.

— Да, това ни е известно. Заедно със символите Алфа и Омега.

Батори се обърна към по-високия от двамата братя, който бе целият в пиърсинг и татуировки и гледаше жадно към Ерин. Той свали от рамото си торба, извади тежкия артефакт и го подаде на археоложката.

— Какво друго виждаш? — попита Батори.

Ерин взе студения метален предмет, като внимаваше да не докосва пръстите на татуирания. Искаше й се да можеше да добави нещо съществено. Какво знаеше за книгата? Погали двете фигури, гравирани отпред — човешкия скелет и голия мъж, прегърнати и свързани с плетено въже.

— Книгата е за чудеса — започна Ерин. — Чудесата на Христос. Как е успял да овладее Своята божественост.

Вълкът премести тежестта си от лапа на лапа.

— Това ни е известно — рязко рече Батори. — Как да я отворим?

Ерин преглътна избухването й и се опита да мисли.

— Чудеса. Като превръщане на водата във вино. Възкресяване на мъртъвци…

Млъкна, поразена.

Батори разбра в същия миг.

— Всички основни чудеса са свързани с трансформации.

— Именно! — Ерин беше изненадана от бързината, с която Батори бе направила връзката. — Като превръщането на виното в кръвта на Исус.

— Значи е възможно това парче олово да е самата книга. — Батори пристъпи напред и клекна до нея, сякаш двете бяха колеги и обсъждаха нещо. Тя също докосна оловото. — Алхимиците винаги са се опитвали да намерят начин да превръщат оловото в злато.

Ерин кимна. Разбираше хипотезата й.

— Може би тяхното търсене се корени в тази легенда. Някакъв стар намек за евангелието се е предавал през вековете. За превръщане на оловото в злато.

Батори я погледна със сребърните си очи.

— Може би евангелието трябва да бъде превърнато по същия начин. От най-обикновено олово без стойност в златната слава на книгата?

Ерин внезапно си спомни думите на Пиер в бункера.

„Не е книга. Още не.“

Дали старият свещеник не беше решил загадката, докато е висял десетилетия наред на кръста, без да има върху какво друго да размишлява, докато страда?

Ерин кимна.

— Мисля, че сте права.

— Интересна идея. Но какви са алхимичните съставки, необходими за подобна трансформация? — Батори чукна с пръст изображението на скелета върху оловото. — Да приема ли, че отговорът може би се крие в този кокалест приятел?

— Но какво означава тази Алфа върху главата му? Трябва да е някаква следа. — Ерин се загледа в скелета под символа, после погледна голия мъж и символа над неговата глава. — И какво е значението на Омегата?

— Алфа скелет, Омега човек. — Батори пъхна пръсти в две малки вдлъбнатини в горната част на блока.

Ерин не ги беше забелязала досега. Приличаха на малки съдове, предназначени да приемат нещо, може би алхимичните съставки, споменати от Батори. Опита се да ги разгледа по-добре.

Преди да успее, жената скочи на крака, внезапно осенена. Тя изтръгна оловния блок от ръцете на Ерин.

— Какво? — попита Ерин. — Какво видяхте?

Батори щракна с пръсти и вълкът остави Нейт.

Младежът се надигна несигурно, като разтъркваше гърлото си.

Зловещите сребърни очи се усмихнаха на Ерин.

— Благодаря за помощта.

С тези думи тя и двамата братя стригои излязоха от килията. Ключалката щракна и светлината се отдалечи в тунела. Ерин се залепи за решетката и я загледа как постепенно угасва. Батори се беше сетила нещо. Нещо важно.

Нейт пое треперливо дъх.

— Ще се върне.

Ерин споделяше мнението му.

— Но ние няма да сме тук — добави тя.

 

 

15:35 ч.

Рун придърпа тъмната качулка над очите си, за да ги скрие от туристите и следобедното слънце, което огряваше площада.

Зачака заедно с Джордан.

От другата страна на покрития с травертин площад се издигаше базиликата „Свети Петър“, чийто купол бе най-високата точка в цял Рим. От двете страни започваха дъгите на двойната колонада на Бернини, оформящи помежду си площад с формата на ключалка. Според Бернини, колонадата трябвало да представя ръцете на свети Петър, протегнати да посрещнат вярващите. Върху тези ръце бяха кацнали сто и четиридесет изваяни от камък светци и се взираха в спектакъла долу.

Рун се надяваше, че те не го виждат. Беше избрал това място за срещата, на открито, под слънцето, скрит пред очите на всички, така че ако Батори е пристигнала в Рим, нейните стригои да не могат да го подслушат. Може би беше станал прекалено подозрителен, но след случилото се в Русия не смееше да рискува.

Джордан нави ръкавите си. Малко над лакътя му имаше ухапване от стригой. Този човек имаше невероятен дух. Беше понесъл бой и ухапвания, но очевидната му тревога за Ерин му даваше сили да продължи. „Чудесен Воин“ — помисли си Рун и се опита да бъде благодарен, че тя има подобен закрилник.

Човешките същества се тълпяха наоколо. Една майка друсаше дебело бебе в скута си. До нея младеж зяпаше гърдите й и сърцето му туптеше забързано. Група ученички в тъмносини униформи бърбореха под бдителния поглед на учителка на средна възраст с очила с яркочервени рамки.

Жена с дълги джинси, плътно прилепнала по тялото черна риза, широкопола сламена шапка и слънчеви очила си проправяше път през пълния площад. Направи няколко снимки и прибра малкия фотоапарат в раницата, метната на едното й рамо. Приличаше на турист, но не беше.

„Надя.

Най-сетне.“

Рун чакаше, без да посмее да пресече площада, преди тя да му даде знак, че е безопасно. Мразеше да се спотайва из Ватикана. Рим беше негов дом от векове. Единственото място на света, където винаги можеше да върви свободно — до този момент. Преди да започне това търсене, Рун бе мислил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на медитации дълбоко под базиликата. Дали някога отново щеше да му бъде предоставена подобна възможност?

Тръгна покрай извитата колонада към стария трипоясен фонтан. Подобно на много неща в Рим, фонтанът беше по-стар от него. Малко момиче си играеше на криеница сред дорийските колони, гонено от своята пълна с енергия майка. Сигурно след още малко игра щяха да се приберат у дома за вечеря.

Острите очи на Рун различиха червения порфир, вграден сред морето сив калдъръм. Беше поставен там, за да отбележи мястото, където преди трийсет години бе прострелян папа Йоан Павел II. Кървавочервеният камък му напомни за калдъръма в църквата „Спасител на пролятата кръв“ и мисълта сякаш призова призрака на Распутин на това свято място.

Рун спря при високия обелиск. Същият този стълб бе свидетел на разпъването на безброй християни в цирка на Нерон, дори на самия свети Петър. А от края на 16-и век той се издигаше над центъра на християнския свят. Рун изчисли часа по дългата сянка, която обелискът хвърляше върху площада. До залеза оставаха по-малко от два часа. Ако Белиал имаха стригои в Рим, трябваше да действат преди смрачаване.

Надя спря до него.

— Къде е жената? — Тя вдигна глава, сякаш разглеждаше кръста на върха на обелиска.

— Ерин — обади се Джордан. — Името й е Ерин.

— Беше отведена, заедно с книгата. — Рун й разказа за събитията в Русия и завърши историята, като й предаде броеницата и манерката на Дзян. Надя можеше да ги върне в светилището под некропола на базиликата, където бе домът на ордена на сангвинистите.

Ръцете на Надя се задържаха върху манерката, преди да я прибере в раницата си. Тя често беше работила с Дзян.

— Кардиналът се върна в Рим от Йерусалим. Пребивава с уединените, откакто получи вестта за смъртта ви. Моли се.

Чувство за вина изпълни Рун. Изобщо не му се искаше да лъже Бернар. Знаеше, че кардиналът ще скърби, когато Надя съобщи за смъртта му. Но нямаше друг начин да скрият ходовете си от шпионина на Белиал в редиците си. Нямаше да му е лесно да се изправи отново пред Бернар. Рун погледна към внушителния Апостолически дворец, издигащ се над колонадата. Няколко прозореца бяха отворени, за да пускат свеж въздух и светлина.

— Можеш ли да ни отведеш при Бернар? Нямаме време за тайни. Книгата вече е у Белиал.

— И Ерин — обади се Джордан. — Те държат и нея.