Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (7)

6.

26 октомври, 16:42 ч.

На 50 км от Масада

Батори дръпна предпазната завеса, за да скрие голата пустиня оттатък хангара на летището. Запита се дали не вижда за последен път слънцето.

Отдели си момент да затвори очи, да се концентрира. Пое дълбоко дъх и прогони болката, която непрекъснато течеше по вените й — тъпата болка, винаги тук, винаги напомняща за себе си и за клетвата, която беше дала на много по-ранна възраст. Болката я бележеше толкова трайно, колкото и задушаващата черна длан, татуирана на бялото й гърло; и двете се бяха появили по едно и също време, знак за даденото в кръв и жертва обещание да служи на Него.

Пръстите й посегнаха към гърлото, за да докоснат източника на болката и обещанието. Той имаше и друга роля — защита. Маркираше я като едно от Неговите деца, като по този начин я издигаше. Никой не можеше да я докосне и всички й се подчиняваха.

Застави се да свали ръката си. Знаеше, че никога не бива да показва слабост, особено пред другите.

Обърна се към подобния на пещера хангар, смътно осветен от отделни лампи по стоманените греди. Екипът й вече се беше качил в хеликоптера и я чакаше.

Един от пилотите затвори задната врата на товарното отделение. Нещо блъсна силно затварящата се врата и човекът залитна назад, видимо потресен, преди да пусне резето.

Тя си позволи леко да се усмихне. Почувства се по-уверена. Черният белег на гърлото не беше единствената й защита.

„Спокойно — предаде тя към товарното отделение. — Скоро ще бъдеш свободен.“

Посланието не беше от думи, а излъчена топлина и спокойствие.

Долови отговора: задоволство, глад и дълбока любов.

Окъпана в това сияние, тя нагласи бронежилетката и кожения комбинезон, прилепнал плътно по тялото й, нагласи кобура на ремъците през раменете и тръгна през широкия хангар към екипа си в хеликоптера. Двигателите на машината вече набираха обороти и шумът беше оглушителен в затвореното пространство.

Приведена под въртящите се перки, тя се качи в кабината на специално проектирания „Еврокоптер Пантера“ и затръшна вратата след себе си. Вътре бе тъмно и прохладно, изолирано и съвсем тихо. Машината можеше да побере десет пътници, както и допълнителни двеста и седемдесет килограма товар в задния отсек.

Това не бе обикновен хеликоптер. Специалните стелт модификации го правеха почти невидим, а благодарение на изолацията на двигателите се движеше почти безшумно. Освен това бе боядисан в израелските цветове, за да пасва на района. С изключение на прозорците на кабината, които бяха черни и ги скриваха за външни очи.

Вървеше към седалката си, следвана от погледи. Деветимата бяха опитни ловци, врели и кипели в занаята си. Четеше глада в очите им, разпознаваше свирепостта, скрита зад празния им взор.

Без да им обръща внимание, тя седна до първия си помощник Тарек. В полутъмната кабина той бе като по-тъмна сянка и от него лъхаше хлад. Тя си спомни топлината на Фарид, допира на горещата му ръка по гърба й. Сякаш беше преди цяла вечност.

Нагласи слушалките и се свърза с пилота. В затъмнения хеликоптер той щеше да управлява единствено по уреди, с помощта на софтуерен летателен симулатор.

— Какво е положението? — попита тя.

Отговорът бе сбит.

— Вече предадох съответния израелски код за сигурност за достъп до върха. Очакват товарен хеликоптер. Ще кацнем там след двайсет и две минути.

Тя пресметна наум: „Седем минути след залез-слънце“.

Идеално.

Двигателите увеличиха оборотите с приглушен рев отвън. Тя си представи как вратите на хангара се отварят и пускат ослепителната слънчева светлина. Усети как машината политна нагоре към слънцето и мислено видя как хеликоптерът се носи над горещите пясъци като черно петънце на фона на огнено море.

— Колко? — попита Тарек.

Тя знаеше какво пита — противник с каква численост могат да очакват в Масада? Но долови също и похотта зад тази дума. Тя запали пламъка на вълнението в кабината, подобно на кибритена клечка, хвърлена в локва бензин.

Отговори както на изречения, така и на неизречения въпрос.

— Седемнайсет.

Лицето на Тарек остана в сенките, но тя долови жестоката му усмивка, от която косъмчетата на врата й настръхнаха — инстинктивна реакция в присъствието на скрит хищник.

Според информацията, с която разполагаше, върхът на планината се охраняваше само от малка група войници. С деветимата под нейно командване и с предимството на изненадата щяха да са й нужни не повече от две минути, за да овладее района.

След това трябваше да намерят книгата.

Ръката й отново се опита да посегне към гърлото, но тя стисна пръсти в скута си.

Нямаше да се провали пред Него.

Оставаше обаче един неизвестен елемент. Спомни си предупреждението в Неговото съобщение:

Изпратен е Рицар да я вземе.

Нищо да не те спира.

Каза и това на Тарек.

— Бъди готов. Може да има и Рицар на Христа.

Тарек се вцепени, сянката се превърна в скулптура от черен лед. Гласът му беше тихо съскане. Древното название за противници като онзи прозвуча като проклятие.

— Сангвинист.