Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (33)

32.

27 октомври, 04:43 ч.

Хармсфелд, Германия

Когато мотоциклетът най-сетне намали скоростта си, Брин рискува да отвори очи. През по-голямата част от пътуването се бе возила слепешком, скрита зад широкия гръб на Рун, но въпреки това бе здравата раздрусана и продухана от вятъра.

Отпред пръснати светлини разкриваха причината Рун да забави. Бяха стигнали планинското селце Хармсфелд, което още спеше. Рун запълзя едва-едва през центъра. Малкото баварско селище изглеждаше така, сякаш току-що е излязло от Средновековието с тъмните си къщи с червени керемиди по покривите, каменни стени и боядисани в ярки цветове дървени саксии, украсяващи повечето прозорци. Църква с готическа камбанария бележеше площада, който вероятно играеше ролята на селски пазар през деня.

Огледа се през рамото на Рун за другите два мотора, но не видя и следа от тях на калдъръмената улица. Рун определено бе карал по-предпазливо заради пътничката си.

Въпреки това Ерин имаше чувството, че си е оставила стомаха на паркинга на манастира Етал.

Когато излязоха от селото, пред тях се ширна сребристо езеро. Неподвижната му повърхност отразяваше съвършено звездите в небето, околната гора се спускаше досами бреговете и пълзеше нагоре по скалистите върхове, затварящи долината от всички страни.

Ерин забеляза останалите, спрели на брега до дървен кей, чиито сиви като пепел стълбове бяха по-тъмни от водата, тихо плискаща се около тях.

Рун се изравни с другите два мотора и най-сетне спря. Ерин криво-ляво успя да откопчи ръце от дрехата му и слезе с омекнали крака. Закрета напред като старица.

Недалеч от кея другите трима бутаха дървена плоскодънна лодка през калта към осветеното от луната езеро. Възбуденият тон на Джордан отекваше над водата към нея, определено беше харесал много возенето. Той каза нещо и Надя се засмя, звукът прозвуча неочаквано безгрижно и леко.

Джордан забеляза преплитащата крака Ерин и извика:

— Как мина?

Тя отвърна с най-разтрепераното вдигане на палец в живота си, което го накара да се разсмее.

Рун се плъзна като сянка покрай нея.

Надя ги изгледа втренчено, докато приближаваха брега, сякаш се опитваше да разчете някакво скрито послание.

Емануел просто бутна за последен път малката лодка, вкара я във водата и се качи. Отиде отпред и седна, неподвижен като фигура на носа на пиратски кораб.

Надя скочи в лодката с пъргавината на дива котка.

Джордан остана на брега да помогне на Ерин да се качи. Тя се хвана за ръката му и се покатери. Забеляза, че бялата боя се лющи от широките дъски за сядане. Лодката не изглеждаше от най-надеждните. Ерин извади фенерчето си, запали го и насочи лъча към дъното.

Поне нямаше вода.

Засега.

— Как мина пътуването? — попита Надя и се дръпна, за да направи място на Ерин на средната седалка.

Рун и Джордан седнаха на дъската зад тях, а Емануел остана на самотния си пост на носа.

— На връщане смятам да взема такси — рече Ерин.

— Или можеш да се возиш с мен — предложи Джордан, загледан с копнеж към мястото, където бяха скрили трите мотора. — Разбира се, стига да не изпуснем крайния срок.

Рун загреба с греблото си с такава сила, че лодката рязко зави.

Надя му прошепна подигравателно нещо, но толкова тихо, че Ерин не успя да долови нито дума. Гърбът на Рун се стегна, от което усмивката на Надя стана още по-широка.

Жената сангвинист подаде на Ерин тежко гребло.

— Май четиримата ще трябва да гребем, докато Емануел си почива.

Емануел не й обърна внимание и се облегна на борда.

Не след дълго Ерин гребеше енергично, като се мъчеше да влезе в ритъма на останалите. Докато се носеха по водата, мъглата над езерото стана още по-гъста, поглъщайки тях и лунната светлина. Сега лодката се движеше в призрачен свят, в който Ерин можеше да вижда само на няколко метра пред себе си.

Джордан я докосна по гърба и тя подскочи стреснато.

— Извинявай — рече той. — Погледни надолу.

Той насочи фенерчето към тъмната вода. Лъчът проникна през сумрака като опипващ пръст. Далеч долу светлината мина през човешка форма. Ерин затаи дъх и се наведе над повърхността. Изумрудени водорасли се полюшваха около вдигната нагоре ръка и извивка на буза. Това бе статуя на човек върху изправен на задните си крака кон. Под нея се виждаше огромната купа на фонтан.

Запленена, Ерин извади собственото си фенерче и освети по-широка площ, неочаквано се разкриха правоъгълните очертания на порутени къщи и отделни каменни пещи.

— Според брат Леополд, местните нацисти, най-вероятно от Аненербе, са увеличили водите на езерото, като изградили бент на реката от другата страна и са потопили селото — обясни Надя. — Някои твърдят, че нацистите затворили всички, осмелили се да протестират, в домовете им заедно със семействата им и ги удавили за наказание.

Ято сребристи риби мина през лъча на Ерин. Тя потръпна и се запита колко ли хора са загинали и са били погребани на дъното.

Гласът на Джордан стана по-сериозен.

— Сигурно са го направили, за да скрият входа на бункера под езерото.

Ерин беше видяла достатъчно и изключи фенерчето си.

— Предполагам, че и двамата можете да плувате? — попита Надя.

Ерин кимна, макар да беше наясно, че не е от най-добрите плувци. Беше се научила на най-основното в колежа, най-вече заради съквартирантката си, която бе убедена, че някой ден ще падне от кея и ще се удави. Ерин призна, че умението е полезно и се записа на курсовете, но въпреки това не обичаше водата.

Както и можеше да се очаква, Джордан беше далеч по-опитен.

— Бях спасител в гимназията. След това тренирах известно време. Мисля, че ще се справя.

Ерин изобщо не се беше сетила да попита на каква дълбочина се намира входът на бункера. Ами ако не успее да стигне до него и се наложи да чака в лодката? Или ако всичко е наводнено?

Емануел произнесе първата си дума откакто бяха напуснали манастира — команда, която стресна Ерин с резкия си тон.

— Спрете.

Той посочи черната вода пред лодката.

Джордан се премести и насочи фенерчето си надолу, осветявайки заоблена арка далеч долу, покрита с меки като кадифе водорасли.

Емануел спусна котвата толкова бавно, че тя потъна във водата без никакъв плясък. След като лодката бе закрепена неподвижно, той свали расото си, нави го на топка и го прибра под кожената си броня. След това се гмурна и заплува с бързината на риба покрай въжето на котвата.

Русата му коса се вееше зад него, докато се отдалечаваше.

Ерин го гледаше и се опитваше да прецени дълбочината. „Някъде около шест метра.“ Можеше да се гмурне толкова дълбоко, но после какво? Щеше ли да е в състояние да изследва тунелите под водата?

Гърлото й се стегна.

— Вие двамата чакайте тук — каза Рун и даде знак на Надя.

Двамата скочиха с фенери в ръце, като разклатиха лодката. Ерин хвана бордовете, за да се задържи. Радваше се, че е останала насаме с Джордан.

— Не си много по плуването, а? — с усмивка попита той.

— Откъде ти дойде наум?

Той прибра греблата под пейките и се изправи.

— Раменете ти се повдигат към ушите, когато си нервна.

Ерин си отбеляза да престане да го прави и посочи към сангвинистите долу.

— Определено не мога да плувам като тях.

Загледа как тримата се опитват да отворят нещо като голям метален люк.

— Естествено — рече Джордан. — Не им е нужно да дишат, забрави ли? Поредното шантаво нещо, което трябва да се включи в списъка.

— Списък ли си направил?

Той започна да брои на пръсти.

— Нямат сърдечна дейност, кръвта им се движи сама, алергични са към сребро. Пропуснах ли нещо?

— Например, че могат да стоят неподвижни като статуи и да се движат два пъти по-бързо от нас?

— Точно така. Както и фактът, че ловуват хора.

— Не и сангвинистите — напомни му тя. — Това е един от законите им.

— Закон или не, личи им, че им се иска. Желанието още го има. — Той се наведе напред. — Видях как те гледа Рун — все едно е едновременно очарован и гладен.

— Я стига! Не приказвай така.

Ерин се извърна, мъчейки се да скрие неувереността в думите си. Споменът от случилото се в подземния параклис в Йерусалим още беше пресен в ума й.

— Просто внимавай около тях — добави Джордан.

Ерин отново го погледна, доловила особена нотка в гласа му. Дали беше прав, или просто ревнуваше? Не беше сигурна кое от двете е по-голям повод за тревога.

В следващия миг до лодката се подаде лъскава черна глава. Надя.

— Вратата е отворена. Бункерът е запечатан херметически. Трябва да влезем заедно, да затворим първата врата и да отворим втората.

Тя се отдалечи на метър от лодката и махна на Ерин и Джордан да я последват.

Войник докрай, Джордан се гмурна незабавно. Излезе бързо на повърхността, обърна се по гръб и загледа Ерин, ухилен до уши.

— Водата е чудесна — каза той, но треперещият му глас издаде, че я поднася.

Надя усети истинската причина за колебанието на Ерин.

— Ако се страхуваш, може би ще е по-добре да останеш в лодката.

„Гледай си работата.“

Ерин стана и скочи във водата. Ледената вода я пресече, сякаш се опитваше да избие всякакъв разум от главата й, да я накара да се върне в безопасната лодка.

Ала тя пое дълбоко дъх и се гмурна право към отворената врата долу.

 

 

05:05 ч.

На дъното на езерото Рун чу как ритъмът на сърцата им се промени, когато Ерин и Джордан скочиха във водата. Подаде глава от вратата и насочи фенера си нагоре, за да ги ориентира. Сребристата лунна светлина от повърхността очертаваше тъмните им форми, които ритаха и гребяха надолу към дъното.

Войникът плуваше бързо и с пестеливи движения. Можеше да стигне дъното за секунди, но се забави, за да държи под око Ерин.

Тя пък беше ужасен плувец. Движенията й бяха резки от паниката, сърцето й препускаше. Въпреки това Рун изпита уважение към нея заради куража й. Съмняваше се, че тя щеше успее да стигне дъното без тежкото кожено палто, което да я влече надолу.

След като Ерин се приближи достатъчно, Рун се пресегна, хвана ръката й и я издърпа през арката в малкото наводнено преддверие. Миг по-късно Надя и Джордан се присъединиха към тях.

Двамата заедно задърпаха външния люк.

Металът легна на мястото си с глух тътен. Чу се бързо дрънчене, докато Надя и Джордан залостваха люка. Фенерчето на Рун освети бетонните стени около тях — и уплашеното лице на Ерин.

Безпокоеше се, че сърцето й може да се пръсне — ударите му следваха плътно един след друг, без никаква пауза помежду им. Трябваше да я извади от водата, преди да изпадне в паника и да се удави. Ако бункерът от другата страна на втория люк беше наводнен, щеше да се наложи сам да я вади на повърхността.

В другия край на малкото помещение Емануел се бореше със стоманените резета на вътрешния люк. Когато махна последното, вратата рязко се отвори сама, изблъскана от високото налягане. Водата ги повлече неудържимо със себе си и ги изплю в сухия нацистки бункер.