Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (13)

12.

26 октомври, 18:03 ч.

Масада, Израел

Ерин клекна зад саркофага и запуши уши. Трепна, когато Джордан задейства залепения за стената C-4. Усети взрива като удар в корема. В помещението се вдигна облак прах. От тавана се посипа пясък и полази по голата й кожа като хиляди паяци.

После Джордан я дръпна рязко.

— Мърдай!

Не разбра защо е толкова настоятелен — докато не си даде сметка, че ехото от взрива продължава да се засилва. Вдигна глава и в същото време земята подскочи под нея.

Поредният трус.

Свещеникът я хвана за другата ръка и я помъкна към димящата стена. В нея имаше малък отвор. Прекалено малък.

— Помогнете ми! — извика Джордан.

Тримата заедно избутаха разхлабените камъни по краищата. Зад дупката зейна тъмен коридор, изсечен в скалата. Някога в миналото хора го бяха изкопали, за да стигнат някъде — и точно в момента някъде беше хиляди пъти по-добре, отколкото тук.

Трусовете се засилваха. Коварната земя се раздвижи под нея и тя се блъсна в стената.

— Нямаме време! — изрева Джордан и дръпна последния камък. Отворът беше достатъчно широк, за да се проврат с мъка през него. — Всички навън!

Преди да направят каквото и да било, оглушителен тътен ги събори на земята.

По засводения таван над тях плъзна пукнатина.

Джордан скочи, сграбчи Ерин и я набута в отвора. Тя одраска лактите си, докато се провираше. Успя да се изправи в коридора и светна с фенерчето назад към Джордан.

— Ваш ред е, падре — извика Джордан. — Вие сте по-дребен от мен.

Свещеникът кимна, хвърли се с главата напред през тесния отвор, претърколи се и спря в клекнало положение до Ерин. Огледа се бързо. Какво ли очакваше да види?

Ерин се обърна отново към Джордан. Той й отвърна с бърза усмивка. Зад него целият таван се срути като едно цяло, разбивайки саркофага.

Джордан скочи към отвора. Прокара едното си рамо през дупката, но заседна. Лицето му се зачерви от напрежение. Гробницата продължаваше да се срутва зад него под тежестта на планината. Сините му очи срещнаха нейните. Ерин прочете изражението им. Нямаше да успее. Той кимна към тъмния коридор, давайки й знак, че трябва да го остави.

Внезапно отец Корза се озова до него. Пръсти като клещи сграбчиха свободната му ръка и го дръпнаха с такава сила, че камъните се разлетяха и освободиха тялото му. Джордан падна задъхан върху свещеника. Лицето му беше изкривено от смес между болка и облекчение.

Отец Корза се изправи и му помогна да стане.

— Благодаря, падре. — Джордан хвана ръката му. — Добре че това рамо не ми трябва.

Свещеникът посочи към тъмния коридор. Той се спускаше стръмно, изсечен на груби стъпала. Цялата планина се тресеше и беше ясно, че още не са в безопасност.

— Вървете! — подкани той.

Ерин нямаше намерение да възразява.

Хукна надолу, прескачайки през няколко стъпала. Единствено слабият лъч на фенерчето осветяваше пътя й. Проходът вървеше на зигзаг. Планината се движеше. Тя изгуби броя на завоите наляво и надясно. Нагоре и надолу. Значение имаше единствено посоката напред.

Стъпи накриво и глезенът й поддаде. Преди да успее да падне, свещеникът я подхвана и я понесе като пожарникар. Ръката му беше като желязо; движенията на мускулите му й напомниха за течаща лава.

След стремглаво спускане по стръмен участък на коридора той рязко спря и я пусна.

Ерин успя да си поеме дъх и опипа глезена си. Навехнат, но не много. Насочи слабия лъч на фенера напред. Светлината спря в стена от варовик, която блокираше пътя им.

Джордан ги настигна и изстена.

— Задънен край.

 

 

18:33 ч.

Рун прокара длани по равната каменна стена, която препречваше пътя им, като оглеждаше внимателно повърхността. Усети едва доловима топлина. Макар че нощта вече бе паднала, камъкът още беше запазил в себе си лъчите на слънцето.

Затвори очи и си представи големия камък, бутнат пред изхода на тунела. Вече беше открил пролуките по долния край.

Долепи ухо до грубата повърхност и се заслуша съсредоточено в света от другата страна. Чу признаци на живот — тихо потупване на лапи върху пясък, удари на сърце на чакал…

— Да се върнем обратно, падре? — попита Джордан и гласът му отекна в коридора. — Да потърсим друг изход?

Но американецът знаеше, че няма друг изход.

— Вече сме почти навън — заяви Рун, изправи се и се обърна. — Това е последното препятствие.

Но времето им изтичаше, подобно на пясък в пясъчен часовник.

В този случай — в буквалния смисъл на думата.

Над тях планината продължаваше да се тресе. Пясъкът вече се изсипваше по стръмните стъпала на коридора, течеше през пукнатини далеч горе и се събираше в най-ниската част на тунела. Скоро щеше да запълни изцяло тясното пространство.

Джордан отиде до Рун и постави длан върху скалата.

— Значи да бутаме?

Нямаха друг избор.

Ерин се присъедини към тях, като прибра меката си руса коса зад ушите.

Рун натисна с цялата си тежест камъка заедно с останалите. Още след първия опит разбра, че е безсмислено, но продължи да се напряга, докато не усети как сърцата им се разтуптяха от изтощение и надуши кръвта по издрасканите им длани. Общото усилие не беше достатъчно.

А през цялото време Масада продължаваше да се тресе.

Пясъкът вече достигаше до средата на прасците им.

До него другите двама опряха гръб в неподвижната скала.

— Ами гранатата на колана ти? — посочи жената. — Не може ли да разбие камъка?

Войникът посърна.

— Не е достатъчно мощна. А и взривът ще се отрази право към нас. Дори да не бях използвал целия пластичен експлозив на Маккей, едва ли щяхме да взривим тази скала, без да станем на хамбургер.

Силен трус разлюля планината. Лицето на жената побеля. Войникът впери поглед в камъка, сякаш се канеше да го избута само със силата на волята си. На лицето му се четеше отчаяние, яростно желание да остане жив още един час, още един ден.

Войникът прегърна жената и я придърпа към себе си. Тя се отпусна и скри лице в рамото му. Мъжът нежно я целуна по темето — толкова леко, че тя едва ли го усети. Колко естествено се бяха прегърнали. Свещеникът гледаше простата утеха от контакта, от докосването, която можеше да се намери само в близостта на друг човек.

Прониза го болезнен копнеж да може да бъде като тях.

Но не това бе неговата роля. Той се обърна към канарата, твърдо решен да им помогне.

Пясъкът се стичаше по челото и миглите му. С обърнато нагоре лице той затвори очи в молитва.

„Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми.“^[1]

Откъсите от писанието потекоха през ума му, за да търси отговори и за да се съсредоточи. Откри се за Божията воля и се остави на нея.

Зачака, докато пясъкът бавно се сипеше около краката му — но отговор не дойде.

Тъй да бъде.

Щеше да посрещне края си тук.

Докато докосваше кръста на гърдите си, внезапно в ума му засия откъс от писанието: „А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни…“.

Разбира се.

Отвори рязко очи и огледа неподвижния камък. Докосна равната повърхност и си представи също толкова равната му друга страна. Спомни си пролуките по дъното, как ръбовете на камъка бяха заоблени. Представи си как кривата продължава по целия камък, образувайки кръг.

И го видя мислено.

Плосък каменен диск.

Устните му се раздвижиха в безмълвна благодарствена молитва, след което той отиде при другите.

Жената стана да го посрещне.

— Какво има?

Явно беше забелязала нещо на лицето му. Това, че друг можеше да разчете така лесно изражението му, само по себе си показваше колко отчаян е бил. Надеждата блесна в очите му.

Когато войникът приближи до него, Рун откачи гранатата от колана му.

— Няма да се получи — каза мъжът. — Току-що обясних…

— Доверете ми се. — Рун нагази през пясъка обратно до камъка и започна да копае до ъгъла, където камъкът се срещаше със стената. Работеше бързо, но пясъкът засипваше дупката по-бързо, отколкото той го изхвърляше.

Не можеше да се справи сам.

— Помогнете ми.

Двамата застанаха от двете му страни.

— Копайте до пода — нареди той.

Работиха заедно, докато не изчистиха пясъка по долния ръб, оголвайки малка заоблена празнина между каменния диск и пода на тунела. Рун се наведе и натика гранатата дълбоко в цепнатината, под ръба на диска.

Пъхна пръст в халката и заговори през рамо:

— Отдръпнете се колкото се може по-навътре в тунела.

— Ами вие? — попита войникът.

Вече никой не копаеше и пясъкът течеше обратно в дупката, засипа китката на свещеника и запълзя към лакътя.

— Ще ви последвам.

Войникът се поколеба, но накрая кимна и помъкна жената със себе си.

— Откъде знаете, че ще се получи? — извика Ерин към него.

Рун не знаеше. Трябваше да се уповава на Бог — и на стих от Библията, говорещ за камъни, затварящи гробници.

Евангелие от Марк, 15:46.

Този път прошепна текста, едновременно като отговор и като молитва.

— „А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни.“

С тези думи той дръпна халката на гранатата, освободи ръката си и нагази срещу пясъчния поток.

Успя да направи само три крачки.

Взривът се изкашля зад него — огромен, рязък напън, който избълва прашна огнена топка върху гърба му. Главата му се блъсна в ръба на стена, докато падаше.

Замаян, с размътено зрение, той бавно се обърна по гръб.

Двамата тичаха по стълбите към него.

Рун остана да лежи по гръб, без да помръдва.

Въздухът миришеше на пясък и дим — и изведнъж в прохода лъхна ветрец. Сладък, чист полъх от пустинята.

— Държа го. — Войникът подхвана Рун под мишниците и го помъкна по покрития с пясък под.

Жената изтича напред.

— Виж! Взривът е изтъркалял камъка на две стъпки настрани. Как не се сетих? Затворили са тунела точно като гробницата на Христос.

— „… и привали камък върху вратата гробни“ — промълви Рун. Беше на път да изгуби съзнание.

Разбира се, че се беше сетила какво е направил.

Почувства как го извличат покрай почернелия камък навън. Отвори очи. Звездите бяха ярки, рязко откроени, вечни. Тези звезди бяха гледали построяването на Масада, а сега ставаха свидетели и на унищожаването й.

Последва невъобразим трясък на камъни и разцепващи се скали, докато планината рухваше окончателно.

След това най-сетне настъпи тишина.

Ерин и Джордан продължаваха да мъкнат свещеника навътре в пустинята. Не искаха да поемат никакви рискове. Но накрая силите ги оставиха и те спряха.

Топла ръка стисна рамото му. Рун зърна кехлибарени очи.

— Благодаря, отче. Спасихте живота ни.

Толкова прости думи. Думи, които рядко чуваше. Като Божи воин често прекарваше цели дни, без да размени нито дума с друга душа. Онази предишна болка, прорязала го, докато ги гледаше прегърнати на стълбите, се върна, но този път го прониза още по-дълбоко, почти нетърпимо. Загледа се в очите.

„Дали щях да изпитвам същото, ако не беше толкова красива?“

Докато мракът се сгъстяваше, тя се наведе по-близо.

— Отец Корза, каква книга търсехте тук?

Тя и войникът се бяха сражавали, бяха убивали и приятелите им бяха загинали заради книгата. Нима не заслужаваха отговор?

— Евангелието. Написано с кръвта на създателя си.

Звездите блестяха около лицето й.

— Какво искате да кажете? Да не говорите за някакъв изгубен апокрифен текст?

Чу настоятелната нотка в гласа й, жаждата за знание, но тя като че ли не го разбираше. Рун завъртя натежалата си глава и я погледна право в очите. Тя трябваше да види, че говори искрено.

— Става въпрос за Евангелието — повтори той, докато мракът го поглъщаше. — Написано от ръката на самия Христос. Със собствената му кръв.