Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (31)

30.

27 октомври, 03:22 ч.

Етал, Германия

Веднага щом Ерин влезе през малката задна врата на манастира, познатата миризма на дим я върна в дните, когато мъкнеше дърва и вода като малка.

Веднага й направи впечатление, че миризмата е странна за това място. За какво им е огън на сангвинистите? Нима се радват на топлината, на танца на пламъците, на пукането на въглените? Или в тази част на манастира имаше човешки същества?

Спря до Джордан в началото на дълъг каменен коридор, чийто край се губеше в мрака. Пътят им беше препречен от приличащ на херувим свещеник, почти момче.

„Ако изобщо е момче.“

— Аз съм брат Леополд — представи се той с лек поклон. Говореше със силен баварски акцент. Носеше проста монашеска роба и кръгли очила в телени рамки. — Само да включа лампите.

Пресегна се, но Рун задържа ръката му.

— Никакво осветление, докато не се отдалечим достатъчно от вратата.

— Простете небрежността ми. — Брат Леополд махна към дългия коридор. — В провинцията има малко вълнуващи събития. След мен, ако обичате.

Той ги поведе по тъмния коридор към някакво стълбище. Ерин се спъна в мрака и едва не полетя с главата надолу по стъпалата, но Рун я хвана за лакътя и я изправи. Ръката му беше колкото силна, толкова и студена.

Джордан й даде чифт очила за нощно виждане.

— Имаме си играчки. Нищо не ни пречи да ги използваме. Както казват, щом си в Рим…

Ерин надяна очилата и ги закрепи на място. Светът светна в нюанси на зеленото. Вече лесно различаваше стълбището. Вместо груби каменни стъпала, тя видя протрит линолеум, подобно на стъпалата във всеки университет.

Този дребен обикновен детайл й помогна да се почувства по-уверена.

От любопитство превключи на инфрачервен режим и видя сиянието на тялото на Джордан до себе си. Инстинктивно се присламчи мъничко по-близо до него.

Поглед към домакина им показа, че е изчезнал — макар че все още чуваше стъпките му по стъпалата. Явно не излъчваше телесна топлина. Въпреки херувимската си външност той всъщност изобщо не беше млад мъж. А сангвинист. Смутена от мисълта, Ерин бързо превключи отново на нощен режим.

В края на стълбището се озоваха пред стоманена врата с електронно табло.

Брат Леополд въведе петцифрен код и вратата се отвори.

— Побързайте, ако обичате.

Внезапно обхваната от страх, Ерин се озърна през рамо, питайки се каква ли опасност е доловил той.

— В помещението се поддържат специални климатични условия — обясни брат Леополд с успокояваща усмивка. — Нищо повече, уверявам ви.

Тя влезе забързано, следвана от Джордан, който продължаваше да бъде нащрек.

Брат Леополд се пресегна към ключа на стената. Лампите светнаха ослепително ярко в очилата на Ерин. Двамата с Джордан рязко свалиха уредите за нощно виждане.

— Извинете — каза брат Леополд, когато осъзна какво е направил.

Ерин примигна и откри, че се намира в претрупан кабинет, много приличащ на нейния собствен в Станфорд. Но вместо със съкровища от библейската епоха помещението бе пълно с артефакти от Втората световна война. На едната стена бяха закачени карти в рамки от 40-те години на миналия век; другата бе заета от достигащ до тавана шкаф с дълбоки рафтове, пълни с книги; отсрещната стена беше странна, покрита с черно стъкло. Помещението миришеше на стари книги, мастило и кожа.

Като учен, на нея й се искаше да се настани тук и да не излезе.

Разнебитен кожен стол беше поставен под ъгъл до голямото дъбово бюро, отрупано с купища вестници, още книги и кутия със стъклен капак, пълна със значки и медали.

Джордан огледа стаята.

— Слава богу, като никога не виждам нищо, което да изглежда по-старо от Съединените щати.

— Казваш го така, сякаш е добро — сгълча го Ерин.

— Не се заблуждавайте — обади се Рун. — Много злини са извършени в по-нови времена, също както и в далечното минало.

— Няма да ми позволите да се насладя на момента, а?

Джордан пристъпи по-близо до нея, за да направи път на брат Леополд. Ерин отново усети желаната и вдъхваща увереност топлина на тялото му.

— Простете, че е разхвърляно — извини се младият монах и нагласи очилата си. — И че не се запознахме подобаващо. Вие сте сержант Джордан Стоун, нали?

— Точно така. — Джордан протегна ръка.

Брат Леополд я хвана с двете си ръце и я раздруса енергично.

— Wilkommen. Добре дошли в абатство Етал.

— Благодаря. — Джордан искрено се усмихна на монаха.

Брат Леополд отвърна на усмивката. Изражението му беше също толкова ентусиазирано, колкото и здрависването.

След като също се представи, Ерин реши, че монахът прилича много повече на човек, отколкото Рун или Бернар. Вярно, ръката му бе студена като техните, когато я стисна, но въпреки това бе по-дружелюбен от обичайното сковано и официално ръкуване през ръкавици на останалите.

Може би просто бе по-млад от другите, които бяха тук от векове.

Брат Леополд се обърна с драматичен жест към хаоса в кабинета си.

— Колекцията и самият аз сме на ваше разположение, професор Грейнджър. Доколкото разбрах, притежавате някакъв артефакт, за който желаете да научите повече.

— Точно така. — Ерин бръкна под дългата си дреха и извади от джоба на джинсите нацисткия медал. Подаде го на монаха. — Какво можете да ни кажете за това?

Той го взе с пухкавите си пръсти и го заразглежда, като сваляше и слагаше очила. Обърна го няколко пъти и накрая тръгна към бюрото, където постави медала под настолна лупа.

Прочете надписа по ръба на медальона.

— Аненербе. Изобщо не се учудвам да открия тяхна визитка в пясъците на Светите земи. Организацията десетилетия наред е претърсвала гробници, пещери и руини там.

Той чукна символа на гърба.

— Това обаче е интересно. Руната Одал. — Погледна към Ерин. — Къде по-точно намерихте това?

— В мумифицираната ръка на момиче, убито в израелската пустиня. Търсим нещо, артефакт, който може би й е бил отнет от Аненербе.

Монахът повдигна изненадано вежда и ги погледна в очакване на повече обяснения, но когато такива не му бяха предложени, той просто въздъхна и заключи:

— Злото на нацистите беше с голям обхват.

Ерин изпита вина, че не е по-откровена с ентусиазирания монах. Но й бе казано, че брат Леополд не знае нищо за издирването на Кървавото евангелие, а само трябва да им помогне за открития в пустинята медал.

— Мислите ли, че ще успеете да откриете на кого е принадлежал някога? — попита тя. — Ако научим това, може да разберем как да продължим търсенето си.

— Вероятно ще се окаже трудно. Не виждам никакви идентифициращи знаци.

Ерин се помъчи да не оклюма, но как да не се отчае?

Джордан като че ли усети покрусата й, защото стисна рамото й и смени темата. Прочете няколко заглавия на картите, като произнасяше правилно немските имена.

— Значи говориш немски? — попита тя.

— Малко — отвърна Джордан. — И малко арабски. Както и малко английски.

Рун се размърда и привлече вниманието й. Тя се запита колко ли езици говореше той.

Джордан се обърна към брат Леополд.

— Откъде сте се сдобили с такава богата колекция от карти?

— Някои от тях са мои, откакто са начертани. — Монахът докосна дървените мъниста на броеницата, окачена на кръста му. — Със срам трябва да си призная, че бях член на националсоциалистическата партия, когато бях човек.

Джордан се опули.

— Вие…

Не по-малко изненадана, Ерин се опита да си представи пълния монах с открито лице като нацист.

— Може би не е зле да се върнем на Аненербе? — обади се Рун.

— Разбира се. — Брат Леополд седна в скърцащия кожен стол. — Просто искам двамата ви спътници да разберат, че познанията ми в тази област не са езотерични. Откакто станах сангвинист, научих повече за дейността на нацистите и посветих продълженото ми съществуване и изследванията си на премахването на последиците от делата им и на гарантирането, че подобно зло няма да надигне глава никога повече.

— И във връзка с това виждали ли сте преди подобни медали? — попита Рун.

— Виждал съм подобни. — Брат Леополд порови в едно чекмедже на бюрото и извади малка дървена кутия със стъклен капак. — Това са значки на Аненербе. Повечето от тях са събрани от отец Пиер, моя наставник и свещеника, който ме приобщи към ордена. Той знаеше много повече от всеки друг за окултните практики на нацистите, може би повече и от самите нацисти.

Ерин си спомни, че кардинал Бернар беше споменал името на покойния свещеник в Йерусалим. През вековете мнозина прочути историци бяха измрели, отнасяйки със себе си в гроба недокументираните си познания. Подобна трагедия не беше в сила единствено за човешките учени.

Монахът насочи вниманието й отново към кутията.

— Мисля, че ще оцените формата на медала в центъра.

Той почука стъкления капак над оловен медальон във форма на руната Одал, със свастика в средата и два израстъка, излизащи от дъното като мънички крака.

Ерин прочете думите по краищата.

— Volk. Sippe.

— „Народ“ и „племе“ — преведе брат Леополд. — Аненербе вярвали, че германците са потомци на арийската раса, населявала Атлантида, преди да се пресели на север.

— Атлантида ли? — Джордан поклати глава.

Ерин забеляза друга значка в кутията. Приличаше на пиедестал, поддържащ отворена книга.

— А това какво е?

— А, тази значка представя важната роля на Аненербе в документирането на арийската история и наследство, но според някои изобразява голяма тайна, някаква окултна книга с огромна мощ, пазена от тях.

Ерин и Рун се спогледаха.

„Възможно ли е това да е някакъв намек, че притежават Кървавото евангелие?“

Монахът избута настрани купчина нацистки документи и разкри под тях модерна клавиатура. Затрака по нея и стъклената стена до бюрото му светна, превръщайки се в огромен компютърен монитор. На големия екран със смайваща скорост потекоха данни. Явно сангвинистите си падаха не само по древни, но и по модерни играчки.

— Ако търсите изгубен артефакт на Аненербе — заговори Леополд, докато пръстите му летяха над клавиатурата, — това е карта на Германия. Работя върху нея вече близо шейсет години. Червените стрелки сочат предполагаеми нацистки бункери и хранилища. Зелените са проверени. — Той въздъхна. — За съжаление червените стрелки са повече от зелените.

Ерин се обезсърчи. На картата нямаше и квадратен сантиметър без стрелка.

И наистина, повечето бяха потискащо червени.

— Ако всички тези не са проверени, как изобщо знаете, че ги има? — попита тя. — Какво имате предвид под предполагаеми нацистки бункери?

— Чуваме истории за тях. Местен фолклор. Понякога се досещаме от почти унищожени нацистки документи.

Джордан присви очи към стената.

— Но това не е единственият начин да определите местата, нали? — Той кимна към претрупания екран. — Ако се съди по сложността на това изследване, явно използвате сателитна телеметрия и дълбочинен радар, за да идентифицирате скрити подземни структури.

Брат Леополд се усмихна.

— Създава впечатление едва ли не за мамене. Но в крайна сметка всичките тези чудесни технологии успяха да добавят само още червени стрелки на екрана. Единственият начин да разберем дали там наистина има нещо и дали скритите структури съдържат нещо съществено, е да бъдат проучени лично, една по една.

Очите на Рун се стрелкаха, докато оглеждаше картата от горе до долу.

— Онова, което търсим, може да е на което и да е от тези стотици места.

Брат Леополд избута стола си назад и сложи крак върху крак.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа по-добър отговор.

Рун трепна. Ерин усети нетърпението му. Белиал издирваха книгата също толкова енергично, колкото и тя, Джордан и Рун. Всяка минута беше от значение.

Джордан почука по една червена стрелка.

— В такъв случай да започнем мръсната работа оттук, народе. Обикаляме местата, отбелязваме ги според степента им на важност и ги проверяваме. Ще работим по мрежа. Ще отнеме време, но пък няма да пропуснем нищо.

Идеята му звучеше логично — ала Ерин имаше чувството, че е погрешна.

 

 

03:42 ч.

Джордан гледаше как Ерин пристъпва към бюрото да вземе медальона под лупата. По намръщеното чело и скования гръб й личеше, че е обезсърчена. На него също не му допадаше идеята да претърсват стотици места, но какъв друг избор имаха?

Когато Ерин се обърна към него, дълбоко в очите й проблесна светлинка. Това обикновено означаваше, че нещата са на път да се променят, невинаги към добро.

Докосна рамото й.

— Ерин, хрумна ли ти нещо?

— Не знам. — Тя потърка с палец руната на гърба на медала.

Рун наклони глава настрани и я загледа с напрегнатост, която зачовърка Джордан — сякаш погледът му можеше да я погълне.

Той застана помежду им.

— Кажи — настоя той. — Може би ще сме в състояние да помогнем.

Кафявите очи на Ерин си останаха отнесени.

— Символите са били от особена важност за Аненербе. Защо на медальона фигурира точно този символ?

Столът на Леополд изскърца.

— Руната Одал означава наследство. Ако е изписана до името на човек или до някой предмет, тя означава собственост.

— Все едно да надпишеш маратонките си — обади се Джордан. Погледна значката със свастиката в центъра на руната. — Значи символът означава, че Аненербе е притежавала нацистите, така ли?

Даваше си сметка, че сигурно се представя като пълен идиот пред учените, но понякога гледната точка на идиота може да се окаже най-полезната.

— По-скоро Аненербе са смятали, че притежават Третия райх — обясни Ерин. — Вярвали са, че са истинските закрилници на арийското наследство.

— Но какво означава това? — попита Рун и се наведе към нея, сякаш се канеше физически да измъкне отговора от Ерин.

Тя се дръпна назад.

— Не съм сигурна, но в края на войната Берлин е бил подложен на бомбардировки. Третият райх се е разпадал. — Говореше бавно, сякаш се мъчеше да си спомни думите на история, която е знаела някога. — Учените от Аненербе би трябвало да знаят, че войната е свършила много преди официалното капитулиране.

Леополд кимна.

— Би трябвало. Но те са мислили във вековна перспектива. За тях настоящето е било бледо и не особено важно. Интересували са се от историята на арийската раса, продължаваща десет хиляди години — и която ще продължава поне още толкова хилядолетия.

— До Четвъртия райх! — със светнали очи каза Ерин. — Тази група е планирана дългосрочно. Искали са да скрият най-важните си предмети до идването на Четвъртия райх.

— Което означава, че би трябвало да ги укрият на място, неизвестно на лидерите на Третия райх — заключи Леополд и се обърна отново към бюрото си. — В такъв случай можем да изключим бункерите, документирани от нацисткото правителство.

Монахът затрака бързо на клавиатурата и половината червени стрелки изчезнаха.

— Това определено помогна — каза Джордан.

— Но въпреки това остават твърде много — изтъкна Ерин и закрачи напред-назад в малкото помещение, опитвайки да се освободи от напрежението и да остане съсредоточена.

Рун не помръдваше, но очите му я следяха непрекъснато.

Ерин посочи към екрана, без да го поглежда.

— Къде биха скрили най-скъпоценните си артефакти, за да са сигурни, че някакви бъдещи арийски учени ще ги открият?

— На Атлантида? — предположи Джордан и завъртя очи. — При русалките?

Тя се плесна по челото.

— Разбира се!

Тримата мъже я погледнаха така, сякаш е полудяла.

— Ерин — меко рече Рун. — Трябва да ти напомня, че нацистите не са знаели къде се намира Атлантида.

Тя отхвърли с пренебрежително махване тази подробност.

— Според легендата Четвъртият райх ще се издигне като Атлантида от морето и ще възвърне първенството на арийската раса. — Тя погледна към Леополд. — Ами ако последните от Аненербе са се опитвали да гарантират това, да принудят пророчеството да се сбъдне?

Рун се размърда до Джордан, сякаш нещо в думите на Ерин го беше смутило.

Тя продължи:

— За да съответства на легендата, може да са скрили най-важните си артефакти близо до вода. Обкръжени от съюзническите войски, последните от Аненербе не са можели да стигнат до морето в края на войната, пък и така или иначе са искали да запазят съкровищата си скрити на родна земя. Затова може да са потърсили следващото най-подходящо място.

— Голям водоем в Германия — тихо промълви Леополд.

— Езеро — уточни Ерин.

Леополд въведе команда и на екрана останаха да светят само десетина червени стрелки, отбелязващи непроучени бункери до езера.

Джордан сви юмрук от възбуда.

Дори Рун беше опасно близко до усмивката.

— Ще извикам сателитни снимки на всяко място — каза Леополд.

След няколко минути големият екран се изпълни с изображения, показващи снимки с дълбочинен радар на всеки предполагаем бункер.

— Mein Gott in Himmel — изруга Леополд, минавайки от вълнение на родния си език.

Всички приближиха екрана. Всички го виждаха.

Очертанията на един от бункерите в долния десен ъгъл бяха точно копие на руната Одал.

И точно този обект не беше просто до езеро.

А се намираше под водата.

Също като Атлантида.