Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (36)

35.

27 октомври, 05:48 ч.

Под езерото Хармсфелд

Сетивата на Рун се объркваха в отекващите бетонни тунели, сякаш се биеше под вода. Ултразвуковите писъци пронизваха черепа му. От пляскащи криле и гърчещи се, пръскащи кръв тела бе почти невъзможно да се концентрира.

Въпреки това се бореше през шума, съсредоточен върху едно лице — уплашено, окървавено и свирепо.

Ерин Грейнджър.

Рун стигна до нея и помете един прилеп от гърдите й с цялата си сила, като счупи кухите кости и смаза муцуната на съзнанието. Макар че дългото палто продължаваше да я пази цялата, с изключение на ръцете и главата, той виждаше трескавото туптене на артерията на шията й, чуваше тежкото й дишане. Групата нямаше да издържи още дълго.

Ерин се завъртя пред него, борейки се с друг икароп, който се беше вкопчил в гърба й и се мъчеше да се добере до шията.

Лъчът на фенера й подскочи и освети цели завеси от прилепи над главите им.

Бяха хиляди.

Рун я сграбчи, метна я на гръб и я помъкна през тъмната врата, до която се сражаваше Емануел с ножа си. До него Надя танцуваше сред проблясъците на вихъра сребърна смърт.

— Вкарай войника вътре! — извика Рун на сестрата си по орден.

Нарочно пусна грубо Ерин да падне по гръб, за да смаже икаропа с оглушителен писък и хрущене на кости. Войникът се плъзна по пода след тях, защитаван от собственото си кожено облекло. Завъртя се и блъсна с фенерчето си един прилеп от рамото си, след което го довърши с рязък удар с приклада на пистолета.

Зад гърба на Рун се разнесе трясък — Надя беше успяла да затвори вратата. Емануел опря гръб на нея. Помещението беше правоъгълно и малко, и за момента безопасно. Отворен свод в задната част водеше в друго помещение, но там Рун не долови нито удари на сърца, нито движение. Въздухът беше застоял, миришеше на старо гуано.

Би трябвало да са в безопасност за няколко минути.

Надя довърши няколкото прилепа, които бяха успели да влетят в стаята заедно с тях.

Дървената врата заглушаваше писъците от другата страна, но нокти и зъби продължаваха да драскат в опит да стигнат до тях.

Рун разбираше желанието им. Сърцето на Ерин продължаваше да бие бързо, но силно. Сърцето на войника до нея също препускаше. Миризмата на кръвта им заплашваше да стане нетърпима.

Дръпна се по-далеч от кървящата двойка.

Ерин стана и се олюля към Джордан.

— Ранен ли си?

Той още седеше на земята.

— Само гордостта ми е наранена — рече той. — Дай ми минута да си поема дъх.

— Това дело на Белиал ли е? — Ерин се обърна към Рун и отново го лъхна на кръв.

Той преглътна и отстъпи още крачка.

— Създаването на толкова много бласфемари би отнело години — отговори Надя, като бършеше веригата в бедрото си и я закопчаваше отново на кръста си като колан. — Тези създания не са дело на онези, които са ви нападнали в Масада.

Рун побутна с върха на ботуша си един мъртъв прилеп.

— Права е. Някои от тези икаропи са на десетилетия.

— Значи не сме сами — разнесе се дълбокият глас на Емануел. — Един или повече стригои използват бункера като леговище.

— Още чудесни новини — отбеляза Джордан, като опипваше темето си. — Но тези ухапвания няма да ни превърнат в стригои, нали?

Ерин насочи фенерчето си към него. От ръцете и слепоочието му течеше кръв. Тя самата също имаше доста драскотини.

Рун трепна и си наложи да се извърне от проблясващата червена кръв.

— Не — каза той на стената. — За да станете стригои, първо кръвта ви трябва да бъде източена, след което да пиете от неговата кръв. Или нейната. Подобна участ не ви заплашва.

Надя протегна ръка и помогна на Джордан да стане на крака. Явно беше усетила, че Рун не смее да го доближава.

— Раните сериозни ли са, сержант?

Джордан освети с ухапаната си ръка.

— Малко лейкопласт и съм като нов. Ами ти, Ерин? Добре ли си?

— Повече или по-малко. — Тя избърса опакото на дланта си в джинсите. — Но защо прилепите не нападнаха вас тримата?

— Много интересен въпрос. — Тялото на Емануел политна напред, когато прилепите блъснаха вратата. — Може би заради сърцата ви. Или пък са били обучени да нападат човешки същества.

Джордан се намръщи.

— Обучени бойни прилепи?

— Вълка ли предпочиташ? — Ерин извади миниатюрния пакет за първа помощ от джоба му.

— Май да — отвърна той. — Донякъде.

На Рун му се виеше свят от миризмата на кръвта им. Той отстъпи още повече към вратата.

— Виното — напомни му Надя.

Рун освободи манерката на бедрото си и бързо отпи — достатъчно, за да се успокои, но се надяваше количеството да не предизвика реакцията на изкуплението. Христовата кръв опари гърлото му, топлината се разля през него, но, слава богу, спомените не се върнаха.

— Дай си ръката — каза Ерин на Джордан. — Искам да видя.

Войникът насочи фенерчето към ранения си палец.

— Май зъбите са пропуснали всички важни части. Обаче адски боли.

— Защото си ухапан от адско създание — отбеляза Емануел, който още клечеше до вратата. Той докосна броеницата си и започна да се моли.

Надя се облегна на стената и впери поглед в прилепите на пода, като също правеше всичко по силите си да не обръща внимание на капещите малки капки свежа кръв по бетона, барабанящи като летен дъжд по ламаринен покрив.

Това беше причината хора да не бъдат включвани в експедициите на сангвинисти. Рун сподави гнева си, насочен основно към Бернар, задето им беше натрапил тези двамата. Кардиналът не разбираше от работа на терен.

— Наскоро да са ти били инжекция против тетанус? — прошепна Ерин.

— Да, но не и против бяс.

— Те не са бесни — каза Надя, без да вдига поглед.

Ерин приключи с превързването на палеца.

— Добре поне че е лявата ръка.

— Онази, без която може, а? — Войникът й се ухили. — Ами драскотината на главата?

— Дай да видя. — Тя огледа и оповести преценката си. — Тече кръв, но не е дълбока.

Рун се опита да не забелязва колко нежно Ерин почистваше раната му и как внимателно постави марлята. Всяко движение ясно показваше какво изпитва към войника.

— А сега е твой ред — каза Джордан, след като тя свърши. Взе пакета от ръцете й. — Дай да те огледам.

Бинтованата му ръка се плъзна по лицето и косата на Ерин и сърцето й се разтуптя.

Тя се дръпна и вдигна ръка между двамата.

— Ухапаха ме само тук.

Джордан кимна и бързо обработи раната й.

— Ако вие двамата сте приключили… — раздразнено се обади Емануел, — какво ще кажете да обсъдим следващия ни ход?

Зад него ноктите продължаваха да се забиват във вратата.

Прилепите почти бяха преодолели преградата.

 

 

05:45 ч.

Пред очите на Джордан дървото на вратата се сцепи и се отвори дупка с размерите на юмрук. През нея с писък се подаде противна глава с остри уши и блестящи зъби.

Емануел замахна с късия си меч и главата на прилепа се търкулна на пода.

Джордан помогна на Ерин да се изправи, докато друг прилеп подаваше глава през дупката.

— Гадините са изгризали дървото — каза той. — Това се казва упоритост.

Рун кимна към тъмната задна част на помещението.

— Там има изход. Потърсете убежище в следващата стая.

Джордан насочи фенера си. Едва сега забелязваше тъмния проход. Водеше кой знае накъде, но поне оттам не идваха прилепи. И щом Рун не беше доловил нищо застрашително от тази посока, това му беше достатъчно.

— Побързайте — процеди през зъби Емануел, докато вратата продължаваше да се разпада, разкъсвана от решителни зъби и нокти.

Надя и Рун му се притекоха на помощ.

Джордан и Ерин спряха на прага. Страхуваха се да продължат сами. Джордан освети напред и установи, че острите сетива на Рун не са го подлъгали. Проходът водеше в друго помещение, просторно като пещера и кръгло. Но когато освети заоблената стена, лъчът на фенерчето разкри ужасна истина.

Нямаше друг изход.

Бяха попаднали в задънена улица.

 

 

05:55 ч.

— Няма изход! — извика Ерин на Рун.

Очите й се насълзиха от острата миризма на амоняк.

Прилепово гуано.

Ерин пристъпи вътре, следвана от Джордан. Фенерчето й освети кръгло помещение с куполовиден таван. Моментално й направиха впечатление два детайла. Помещението беше със същата форма и размери като гробницата в Масада. Тук обаче подът, стените и таванът бяха облицовани с фин бял мрамор.

Помисли си, че мястото навремето сигурно е било много красиво, но сега тъмното гуано се стичаше по стените и се трупаше по пода.

Забеляза и втори детайл и сърцето й отново се разтуптя по-бързо, когато си представи схематичното изображение на руната Одал.

— Какво има? — извика Рун.

Ерин погледна назад. Нима беше усетил вълнението й?

Отговори му, без да си прави труда да вика — знаеше, че ще я чуе и ако говори с нормален тон.

— Мисля, че това помещение се намира в самия център на ромбоидната част от руната Одал.

В ума й се появи план на изминатия досега път.

Рун я разбра.

— Търсете книгата. Времето ни изтича! Ако стане невъзможно да отбраняваме тази врата, ще се наложи да избягаме обратно в тунела и да потърсим по-сигурно убежище.

Получила разрешението му и подтикната от настоятелния му глас, тя забърза вътре. Вниманието й вече беше насочено към най-драматичната и най-високопоставена подробност в помещението — разпятие в естествени размери с шокиращо измъчен Христос, изваян от най-бял мрамор. Всеки детайл по тялото му беше предаден безупречно, от съвършено оформените мускули до дълбоката рана в хълбока. За разлика от Христос обаче, тази фигура бе гола, без нито едно косъмче като новородено и изображението имаше стилизирана красота, смес между божествена невинност и човешка агония.

Лъчът на фенерчето й проследи линията на погледа му. Сведената глава на скулптурата гледаше към висок каменен пиедестал със скосена горна част. Ерин познаваше тази форма — беше я виждала само преди часове. Отговаряше на изображението от значката в кабинета на Леополд, показващо колона с отворена книга отгоре й.

Монахът бе казал, че пиедесталът символизира важна цел на Аненербе — документирането на арийската история и наследство. Но също така беше добавил, че може да представлява „голяма тайна, някаква окултна книга с огромна мощ, пазена от тях“.

Със затаен дъх Ерин осъзна, че гледа източника на този символ на Аненербе.

Тъй като върхът на пиедестала беше наклонен към статуята, а не към нея, Ерин не можеше да определи дали на него има нещо.

— По-добре да останем при вратата — предупреди я Джордан. — Може да се наложи да се спасяваме бързо.

Ерин обаче не се поколеба нито за миг. Нищо не можеше да я спре да стигне до пиедестала и да види с очите си какво има там — може би книга, написана с кръвта на самия Христос.

Джордан изруга под нос и я последва.

Разпятието и колоната се намираха на квадратен мраморен подиум със страна около шест стъпки. Тази подробност демонстрираше важността им. Но защо им е било на нацистите да издигат разпятие в естествени размери? Дали са пазели нещо, смятано от тях за свещено?

Ерин трябваше да разбере.

Скочи на подиума и се намръщи, когато кракът й стъпи върху натрошен камък. Внимателно заобиколи пиедестала.

Застана пред него със затаен дъх и насочи фенерчето към горната част на мраморния аналой.

Сърцето й се сви.

Там нямаше нищо.

— Какво намери? — извика Джордан. Стоеше обърнат с лице към преддверието, където сангвинистите се мъчеха да удържат прилепите.

Ерин прокара пръсти по празния аналой. Усети вдлъбването, сякаш там е трябвало да бъде поставено нещо — предмет горе-долу с размерите, описани от Рун.

— Книгата е била тук — промълви тя.

— Какво? — не разбра Джордан.

Покрусена, тя отстъпи назад и нещо отново изхрущя под петата й. Погледна надолу и освети с фенерчето. Около пиедестала се търкаляха сиви парчета. Едва сега забеляза, че това всъщност не е естествен камък, а нещо направено от човешка ръка. Клекна и внимателно взе един фрагмент.

Повечето парчета по пода бяха дебели не повече от два сантиметра и с цвета на пепел. Ерин взе едно по-голямо и го завъртя в ръка, като се мъчеше да определи материала.

„Сиво. Като бетон. Ако е от древността, вероятно е смес от вар и пепел.“

Възможно ли беше парчетата да са от времето на Кървавото евангелие? За да разбере със сигурност, трябваше да направи съответния анализ в лаборатория, но засега се налагаше да импровизира.

Драсна с нокът в ъгъла и помириса парчето.

Познатият остър аромат изпълни ноздрите й и очите й едва не се насълзиха.

„Тамян.“

Сърцето й заби по-бързо. В Масада също имаше следи от тамян, който често се срещаше в древните гробници.

Но не и в нацистки бункери.

Опита се да се овладее и мислено се наруга, че е скочила на подиума като слон, особено след като години наред беше мъмрила студентите си и за най-малката погрешна стъпка на обекта.

Обърна фрагмента. Беше с приблизително триъгълна форма, приличаше на ъгъла на кутия. Замръзнала, сякаш бе клекнала насред минно поле, Ерин огледа останалите парчета по пода. Недалеч имаше и други триъгълници, наред с други фрагменти.

Ами ако триъгълниците са били наистина ъгли?

В такъв случай вероятно са били част от кутия.

Кутия, в която може би се е намирала книга.

Погледна нагоре към празния аналой. Дали мародерстващите руснаци са попаднали на онова, което е било скрито тук? Дали са го разбили и откраднали съдържанието на кутията?

Отчаяна, Ерин погледна към разпятието в търсене на отговор. Фигурата на кръста беше като на концлагерист. Никога досега не бе виждала по-мършаво изображение на Христос. Черни пирони приковаваха кокалестите ръце за напречната греда, а по-голям клин беше забит през сложените едно върху друго стъпала. Около раните му блестеше тъмночервена боя. Ерин насочи лъча нагоре, към почти лишеното от черти лице. Очите и устата бяха едва-едва загатнати, ноздрите бяха още по-тънки — съвършено изобразяване на безкрайно страдание.

Изпита ирационално желание да свали статуята от кръста и да се опита да я утеши.

Остра болка прониза ръката й. Вдигна я към светлината и осъзна, че е стискала фрагмента с такава сила, та е порязала палеца си с острите му ръбове.

Болката й припомни дълга й. Ерин обърна гръб на статуята и започна да събира строшените парчета от подиума, като ги прибираше в джобовете си. Забеляза, че някои бяха с надписи по едната страна, но разчитането им можеше да почака.

Джордан забеляза с какво се занимава и понечи да се качи при нея.

— Недей! — предупреди го тя; страхуваше се, че ще нанесе още поражения на следите, оставени от руснаците.

Ако имаше достатъчно време, можеше да…

Безнадеждният вик на Рун достигна до тях.

— Прилепите минаха през вратата.