Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (40)

39.

27 октомври

Някъде

Томи се размърда в новото си легло, като се мъчеше да се намести по-удобно. Нямаше представа къде се намира и кое време е, но май не беше в друга болница. Огледа новия си дом, който по-скоро изглеждаше така, както би трябвало да изглежда един затвор.

Засега пропъди смущаващата мисъл.

Ала трябваше да признае, че кутията в главата му се препълваше все повече и повече.

Рано или късно трябваше да извади нещо от нея.

Огледа се. Стените бяха боядисани в сребристо, прозорци нямаше, но в стаята бяха монтирани три различни вида игрови конзоли и плоскоекранен телевизор със сателитна връзка и американски програми.

Срещу леглото му беше вратата на банята, заредена с познати марки сапун и шампоан. Друга врата се отваряше към коридор, но Томи бе в безсъзнание, когато го докараха, така че не знаеше накъде води той.

Някакви безлики доктори явно бяха наместили костите му, бяха го закърпили и напомпали с обезболяващи. Все още усещаше устата си като пълна с памук и никакви количества вода не можеха да премахнат това чувство. Вратът му обаче вече бе излекуван и костите също зарастваха бързо. Каквото и да се бе случило в Масада, то ускоряваше възстановяването му и го лекуваше от много повече неща, отколкото само от рак.

Откакто се беше събудил, му носеха храна всеки път, когато поискваше — бургери, пържени картофи, пица, сладолед и зърнена закуска „Епъл Джак“. Томи имаше изненадващ апетит. Направо не можеше да спре да яде; по всяка вероятност тялото му се нуждаеше от храна, за да се излекува.

Никой не му казваше къде е и защо е тук.

Прекара цял час в плач, но като че ли на никого не му пукаше и той най-сетне осъзна колко безполезни са сълзите и насочи вниманието си към по-практични мисли — как да избяга.

Засега нямаше никакъв сносен план. Стените бяха от бетон, а вероятно някъде в стаята имаше и камера. Пазачите пъхаха храната му през процеп във вратата, водеща към коридора.

Неочаквано въпросната врата се отвори.

Томи се надигна. Още не можеше да стои стабилно на краката си.

В стаята влезе позната фигура, от която по гърба на Томи полазиха ледени тръпки. Беше момчето, което го бе отвлякло от болницата. Странното хлапе приближи, метна се на леглото и се разположи до Томи, сякаш двамата бяха първи приятелчета.

Този път носеше сива копринена риза и сиви, скъпи на вид панталони.

Определено не се обличаше като нормално хлапе.

— Здравей. — Томи обърна лице към него и подаде ръка, без да знае какво друго да стори. — Аз съм Томи.

— Знам кой си. — Акцентът на момчето бе странен и скован.

Въпреки това пое ръката на Томи и се здрависа енергично и някак официално. Имаше най-студените ръце, които Томи бе докосвал някога. Да не би да са го откарали някъде отвъд Арктическия кръг?

Момчето пусна ръката му.

— Сега сме приятели, нали? Значи можеш да ме наричаш Альоша.

„Приятелите не се опитват да убиват приятелите си.“

Томи обаче запази тази мисъл за себе си и зададе по-важен въпрос.

— Къде се намирам?

— Някъде другаде ли искаш да бъдеш?

— Където и да е — призна Томи. — Имам чувството, че съм в затвор.

Момчето завъртя масивния златен пръстен на белия си пръст.

— Тази клетка може да се нарече позлатена, нали?

Томи не си направи труда да обяснява, че не желае да бъде в никаква клетка, била тя позлатена или не, но не искаше да обиди хлапето, нито пък да го прогони с грубостта си. Честно казано, Томи вече не искаше да остава сам. В момента предпочиташе компанията дори на това странно момче, особено ако можеше да научи нещо от него.

— Когато бях на твоята възраст, живеех в една от най-позлатените клетки на света. — Меките сиви очи на хлапето огледаха стаята. — Но после бях освободен, също като теб.

— Не бих нарекъл това свобода. — Томи посочи стаята.

— Имам предвид свободен от затвора на плътта. — Момчето седна, кръстоса крака и посегна към контролера на една конзола. — Мнозина се стремят към това.

— И свободен ли си? — Томи взе другия контролер, сякаш това бе най-естественото нещо, което можеше да направи.

Момчето сви рамене и стартира някаква игра на екрана.

— Един вид.

— Какво искаш да кажеш?

Альоша го погледна, докато играта се зареждаше.

— Ти си безсмъртен, нали?

Томи свали контролера си.

— Моля?

Альоша стартира играта „Богове на войната“.

— Вече го знаеш, нали? Точно това се опитвах да ти покажа. В пустинята. За да разбереш.

Томи се мъчеше да проумее думите му, да намери някакъв ориентир. От екрана зазвуча музикалната тема на играта с много барабани и духови инструменти.

— Ти безсмъртен ли си, Альоша?

— Има начини, по които животът ми може да приключи. Но ако ги избягвам, да, ще живея вечно. Така че ще бъдем приятели много дълго време.

Томи долови нотка на самота в гласа му.

— Значи съм като теб, така ли? — тихо, отчаяно промълви той.

Альоша се размърда, сякаш тази част от разговора му беше досадна.

— Не, не си. В цялата дълга история е имало само един, който е бил като теб. Ти, приятелю, си много специален.

— А този един още ли го има?

— Да, разбира се, че го има. Също като теб, той не може да умре или да отнеме собствения си живот.

— Никога ли?

— Не и докато свят светува.

Томи отново огледа продължително стаята. Дали щеше да бъде вечно затворник тук? Идеше му да се изсмее на абсурдността на всичко това, но някаква част от него знаеше, че Альоша му казва истината — макар че сигурно не в пълните й размери.

Томи го разбираше от първа ръка.

Безсмъртието не е благословия.

А проклятие.