Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (15)

14.

26 октомври, 19:11 ч.

Пустинята в района на Масада

Потънала в мисли, Ерин държеше в скута си главата на изпадналия в безсъзнание свещеник. Звездите блещукаха отгоре, лунният сърп драскаше хоризонта, лекият вечерен ветрец караше пясъка на дюните да шепне.

Гледаше лицето на мъжа.

„Нима е възможно?“

Свещеникът твърдеше, че Христос е написал евангелие. Несъмнено бълнуваше. Имаше голяма цицина от дясната страна на главата, близо до слепоочието.

Докосна леденото му чело.

— Джордан!

Войникът стоеше на няколко крачки встрани и оглеждаше пустинята. Беше нащрек за евентуални преследвачи — или може би и той имаше нужда да помисли. Или да скърби.

Той се обърна към нея.

— Мисля, че изпада в шок — каза тя. — Съвсем е изстинал и блед.

Джордан приближи и клекна до нея. За разлика от свещеника тялото му излъчваше топлина.

— И преди си беше блед — рече той. — Може би живее в някоя библиотека и работи по цели нощи.

Ерин огледа Джордан. Дори целият в сажди и мръсотия, той си оставаше привлекателен мъж. Опита се да не си спомня колко спокойно се бе чувствала в обятията му в тунела, колко естествено й се бе сторило да се сгуши в него, как мускусната му миризма я беше обгръщала толкова топло, колкото и тялото му. Не можеше да забрави и леката целувка по главата й. Беше се престорила, че не забелязва, а тайно искаше още. Но онзи момент, роден от отчаянието и страха от сигурната смърт, беше отминал.

Главата на свещеника се раздвижи в скута й. Тя отново сведе очи към него.

Джордан се пресегна и внимателно разтвори окървавените останки от дрехата му, като проверяваше за рани. Белите мускулести гърди на свещеника бяха като мраморни в сравнение със загорялата кожа на Джордан. Сребърен кръст с големината на дланта й и с черна копринена връв лежеше на сърцето върху парче от риза, останало като по чудо непокътнато.

Върху кръста бяха изписани думите Munire digneris me.

Преведе си началото на молитвата: Благоволи да ме подкрепиш.

— Доста е поочукан — постави диагнозата си Джордан.

След като кожата му беше оголена, ясно се виждаше колко са раните му. Разрезите се кръстосваха по плътта и слабо сълзяха.

— Колко кръв е изгубил? — попита тя.

— Не много. Повечето рани изглеждат повърхностни.

Тя трепна.

— Болезнени са — призна той. — Но не застрашават живота му.

Въпреки това Ерин я побиха тръпки — и не само от тревога. Вече беше станало много по-студено — пустинята бързо губеше акумулираната топлина.

Джордан изрови малък пакет за първа помощ от джоба си и се зае да превърже главата на свещеника. Ерин долови миризмата на спирт, когато той извади марля за почистване.

Докато действаше, той изрази по-сериозните си тревоги за свещеника.

— Боя се от удара, който пое при експлозията на гранатата. Може да има сътресение или черепна травма. — Съблече камуфлажното си яке и покри с него отпуснатото тяло. — Изглеждаше напълно на себе си преди малко, когато двамата разговаряхте. Въпреки това трябва час по-скоро да му намерим истинска медицинска помощ.

Ерин се взираше в отец Корза.

„Рун“ — напомни си тя.

Малкото име му отиваше повече. Беше по-меко и загатваше за по-дълбоки тайни. Върху парцалите от ризата си носеше католическа якичка от бял лен, а не от пластмасовите, предпочитани от повечето съвременни свещеници.

Сега, докато бе в безсъзнание, лицето му беше отпуснато, строгите линии ги нямаше. Устните му се оказаха по-пълни, отколкото й се бе сторило преди, изсечените му черти изпъкваха по-ясно. Тъмнокафявата коса се спускаше на вълни над челото му и стигаше до якичката. Тя махна кичурите от лицето му.

Тревогата й се засили при допира до ледената му кожа.

Ще се събуди ли? Или ще умре като Хайнрих?

Джордан се изкашля. Ерин дръпна ръка. Рун беше свещеник и тя не биваше да си играе с косата му.

— Какво стана с радиостанцията ти? — попита тя, като търкаше длани. Беше изгубила мобилния си телефон. Сега той бе погребан някъде в планината. По-рано Джордан беше бърникал радиостанцията си. — Успя ли да се свържеш с някого?

— Не. — Лицето му се изопна от загриженост. — Кутията е спукана. Ако имам време, може и да успея да я поправя.

От студа кожата на ръцете му беше настръхнала. Въпреки това той зави по-добре Рун с якето си.

— Какъв е планът? — попита тя.

Той леко се усмихна.

— Мислех си, че ти си по плановете.

— Аз пък си помислих, че трябва да питам колко високо да скачам. Това не беше ли твоя заповед?

Той погледна назад към срутилата се планина и по лицето му премина сянка.

— Онези, на които давах заповеди, не ги сполетя добра съдба.

— Не виждам какво друго би могъл да направиш — тихо рече тя.

— Ако този — той посочи с палец лежащия в безсъзнание свещеник — ни беше казал с какво си имаме работа, можехме да разполагаме и с по-добри шансове.

— Той слезе долу, за да ни предупреди.

Джордан се намръщи.

— Слезе, за да намери онази книга. Имаше предостатъчно време да ни предупреди, преди да се спуснем долу, или да предупреди хората горе за онези чудовища. Но не го направи.

Ерин се почувства длъжна да защити свещеника — все пак той не можеше да се защити сам.

— Но пък се сражаваше, за да ни спаси. И ни скри в саркофага при експлозията.

— Може би просто се е нуждаел от помощта ни, за да се излезе оттам.

— Може би. — Тя посочи към пустинята навсякъде около тях. — Но какво ще правим сега?

Лицето му беше като от камък.

— Мисля, че засега е най-добре да не го местим. Можем да направим съвсем малко за него — да го държим на топло и да го оставим да почива. След онази експлозия несъмнено от всички страни ще се стекат спасителни екипи. Трябва да се държим. Скоро ще ни открият.

Отметна якето и започна да опипва тялото на Рун.

— Какво правиш?

— Търся някакъв документ. Искам да разбера кой е той в действителност. Определено не е обикновен свещеник.

На Ерин не й беше приятно да пребъркват човека, докато е в безсъзнание, но трябваше да признае, че и самата тя изпитва любопитство.

Джордан не откри шофьорска книжка или паспорт, но пък попадна на ножа на Рун, скрит в ножница на китката. Намери също и кожена манерка в един джоб на бедрото му.

Махна капачката и отпи глътка.

Ерин също беше жадна и протегна ръка.

Джордан направи кисела физиономия и подуши гърлото на манерката.

— Това не е вода.

Ерин се намръщи.

— А вино.

„Вино?“

Тя взе манерката и отпи. Прав беше.

— Този тип става все по-странен и по-странен — рече Джордан. — Виж това само.

Вдигна ножа на Рун. Извитото острие беше като сърп и сияеше като сребро на лунната светлина.

„А може и наистина да е сребро, точно като стрелите, приковали момичето за стената.“

— Това оръжие се нарича карамбит — рече Джордан.

Пъхна пръст в халката в основата на дръжката и показа с бързи движения на китката как оръжието може да се извади от няколко различни ъгъла.

Ерин се извърна, припомнила си битката и кръвта, летяща от този нож.

— Странно оръжие за свещеник — отбеляза Джордан.

За Ерин това бе най-малко странната част от преживяното.

Джордан обаче не беше приключил.

— Не само защото повечето духовници по принцип не носят ножове, а и заради произхода му. Това оръжие е от Индонезия. Стилът може да се проследи повече от осемстотин години назад във времето. Древните суданци са копирали формата на острието от нокътя на тигър.

Тя погледна Рун, припомняйки си колко умело боравеше с ножа.

Също като името, оръжието му подхождаше.

— А ето го и най-странния детайл. — Джордан задържа ножа така, че Ерин да може да го види по-добре. — Ако се съди по патината, според мен това острие е най-малко на сто години.

Двамата зяпнаха свещеника.

— А може и да е много по-старо. — Гласът на Джордан премина в конспиративен шепот. — Ами ако е един от тях?

— Един от кои?

Той повдигна руса вежда.

Ерин разбра какво намеква.

— Стригой ли?

— Видя ли го как вдигна капака на саркофага? — В гласа му се долавяше предизвикателство.

Тя го прие.

— Може да е било от адреналина. Описани са случаи на жени, вдигащи коли от децата си. Не зная, но пътувах от Цезарея с него. Посред бял ден. И ти се срещна с него на върха на Масада, докато слънцето още не беше залязло.

— Може тези стригои да са в състояние да излизат и по светло. По дяволите, та ние не знаем абсолютно нищо за тях. — Лицето му се сгърчи от ярост. — Знам със сигурност едно — че му нямам доверие. Ако Корза ни беше предупредил навреме, сега тук щяхме да сме повече от трима.

Тя докосна топлата му ръка, но той се освободи и стана.

Ерин се загледа към главата в скута си, спомняйки си последното откровение на свещеника.

„Става въпрос за Евангелието. Написано от ръката на самия Христос. Със собствената му кръв.“

Ако думите му бяха истина, какво означаваше това?

Въпросите я изгаряха. Какви ли откровения са скрити на страниците на това изгубено евангелие? Защо тези стригои го искат толкова силно? И най-важното, защо църквата го е скрила тук?

Джордан сякаш долови хода на мислите й.

— И онази книга, заради която бяха убити толкова много добри хора — рече той. — Сигурен съм, че в Библията има само четири евангелия. На Матей, Марк, Лука и Йоан.

Ерин поклати глава, радостна, че може да се върне на тема, за която знае нещо.

— Всъщност евангелията са много повече. Само сред свитъците от Мъртво море има откъси от дузина различни. От различни източници. От Мария, Тома, Петър, дори Юда. Само четири са намерили място в Библията. Но никое от тях не намеква, че Христос е написал своя собствена версия.

— В такъв случай може църквата да ги е цензурирала. Да е заличила всяко споменаване. — Той я погледна. — Знаем колко добра е църквата в пазенето на тайни.

В това определено имаше логика.

„При липса на споменавания и намеци за съществуването й, никой не би тръгнал да търси подобна книга.“

Ерин хвърли изненадан поглед към Джордан. Дори когато преливаше от емоции, умът му оставаше остър.

— Което поражда друг въпрос — продължи той. — Ако бях на мястото на църквата и притежавах древен документ, написан от Исус Христос, щях да го размахам на всички да го видят. Тогава защо свети Петър го е погребал тук? Какво е криел той?

„Освен съществуването на стригои ли?“ — Ерин не си направи труда да зададе въпроса на глас. Той бе само един сред многото други.

Джордан се обърна към свещеника. Хвана заплашително ножа.

— Има един човек, който знае отговорите.

Рун рязко се надигна до седнало положение. Погледът му се спря върху тях двамата.

„Дали ни е подслушал?“

Свещеникът се обърна и се загледа напрегнато в мрака. Ноздрите му се разшириха, сякаш душеше въздуха.

Отново заговори с онова смразяващо спокойствие.

— Наблизо има нещо. Нещо ужасно.

Сърцето на Ерин подскочи в гърлото й и я задави.

Джордан изрази на глас ужаса й.

— Още стригои ли?

— Има и по-лоши неща от стригои.