Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на сангвинистите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood Gospel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс; Ребека Кантрел

Заглавие: Кървавото евангелие

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 18.02.2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-376-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1858

История

  1. — Добавяне

36.

27 октомври, 06:04 ч.

Под езерото Хармсфелд

Рун побягна пред свирепата буря, носеща се по петите му.

Криле блъскаха тялото му; нокти и зъби се впиваха в плът и дрехи.

Втурна се през засводения проход, следван от Надя и Емануел. Ордата икаропи прелетя покрай него, пляскайки със силните си криле. Вдигна се нагоре и изпълни купола на помещението с трептящи сенки.

Острият поглед на Рун обхвана помещението за миг и разпозна мрачното копие на гробницата в Масада, ограбените останки на онова свещено място. Яростта пламна в него, но страхът бързо я угаси.

В центъра видя Ерин, клекнала на някакъв подиум зад висок пиедестал. Лицето й бе обърнато към прилепите. Пазителят й Джордан скочи на пиедестала, готов да я предпази. Безполезен жест. Войникът нямаше никакъв шанс да се справи с всички икаропи, нахлули тук.

Никой от тях не можеше да го направи.

Сякаш осъзнали това, икаропите се понесоха към беззащитната двойка.

Arrêtez!…

Властната дума проехтя през съскането и писъците на прилепите и отблъсна атаката им. Черната орда се пръсна около Ерин и Джордан и отлетя назад, към изпоцапаните стени и тавана. Острите нокти задраскаха по издълбаните повърхности. Крилете се свиха около козината и икаропите увиснаха над всички. Лъскави червено-черни очи се взираха надолу към тях.

Вонята удари Рун с първото вдишване. Той пое отново дъх. Друга миризма се спотайваше под тази на опетнената кръв на икаропите и острата воня на урината и изпражненията им.

Позната миризма.

В средата на помещението Джордан се огледа с присвити рамене, сякаш за да се предпази от масата над него.

— Кой извика?

Отговорът дойде от Ерин, която посочи към разпятието.

— Вижте!

Мраморната фигура на кръста се раздвижи. Вдигна глава, разкривайки опустошено лице и кожа, опъната по изпъкнали кости. Ръката на Ерин посегна към гърлото й, сякаш беше разбрала какво вижда пред себе си.

Надя спря до Рун, а Емануел се олюля и отстъпи крачка назад.

Сангвинистите също разбраха.

Сякаш в отговор на безмълвна заповед Рун се втурна напред, съпровождан от Надя и Емануел.

Очите на фигурата на кръста се отвориха — груби цепки върху съсухрена кожа. И в тези цепки все още светеше живот — малкото, което беше останало от него. Стъкленият син поглед намери Рун и се спря върху него, изпълнен с безкрайна мъка.

Този угасващ поглед разсея всякакви съмнения кой е бил разпънат на онзи отвратителен кръст.

Рун си спомни лицето, обрамчено със сребриста коса, накара изпитите устни да се усмихнат с мъдростта на безбройните векове. Мислено чу изпълнения с енергия глас, обясняващ загадките на историята и съдбата на сангвинистите. Навремето в това тяло обитаваше могъщ свещеник.

Отец Пиер.

Приятел от столетия.

Ученият беше изчезнал преди седемдесет години по време на експедиция за откриването на Кървавото евангелие. Когато не се върна, църквата го обяви за мъртъв. А се оказваше, че нацистите са го заловили и са го оставили да страда тук десетилетия.

Емануел падна на колене, сякаш се молеше.

— Отец Пиер… как е възможно?…

Главата на стария свещеник клюмна отново, не му бяха останали сили да поддържа тежкия череп изправен. Замъгленият поглед се спря върху Емануел.

Mein Sohn? — изграчи той. Гърлото му сякаш бе забравило как се произнасят думи.

Синко.

По лицето на Емануел потекоха сълзи, които напомниха на Рун, че именно отец Пиер беше открил и довел Емануел в ордена на сангвинистите. За него той бе колкото баща, толкова и спасител.

Емануел посегна към почернелия шип, забит през голите стъпала на свещеника. Други пирони приковаваха дланите му. Около раните имаше петна черна, изсъхнала кръв.

— Внимавай. — Надя застана до тях. — Прикован е със сребро.

Емануел задърпа дебелия шип през стъпалата на свещеника, изгаряйки собствените си пръсти.

Надя рязко го дръпна назад.

— Още не.

Той изсъска към нея, оголвайки кучешките си зъби.

— Виж го. Нима не е страдал достатъчно?

— Въпросът е защо е страдал? — с равен глас каза Надя. — Кой го е приковал тук и кога?

Libri… verlassen… — Пиер като че ли се бореше с думите толкова, колкото и с ума си, смесваше различните езици, а лудостта танцуваше зад изцъклените му очи.

Рун се взираше в съсипаните останки на учения сангвинист.

— Свалете го.

Надя изглеждаше готова да възрази, но Рун коленичи и внимателно задържа краката на стария свещеник. Емануел издърпа шипа от стъпалата и го хвърли настрани, после стана и посегна към ръцете.

Пиер не осъзнаваше какво става. Очите му се обърнаха към тавана и черните му украшения.

Meine Kinder… те ви доведоха. — В немощните му думи се долови ликуваща нотка. — Да ме спасят…

Надя се вцепени. Тя погледна в посоката, в която гледаше измъченият свещеник — към ордата икаропи.

— Отец Пиер е създал тези отвратителни същества.

— Бласфемари ли? — Ръката на Емануел се поколеба над пирона в лявата длан на Пиер. — Но това е забранено.

Рун не се интересуваше толкова от богохулствата, колкото от отговорите.

— Не е имал избор. Трябвало е да се храни, за да оцелее всички тези десетилетия сам на кръста. Каква друга храна е можел да намери, освен прилепите?

Представи си как свещеникът е изсмуквал малкото жизнени сили от мрачните обитатели на тази гробница, как в крайна сметка ги е подчинил на волята си през годините, принудил ги е да му служат, използвал е компанията им, за да запази малкото разум, който му е останал в този мрак и изолация.

Преди много време самият Рун си беше наложил гладуване почти до смърт. Помнеше болката и не можеше да вини Пиер, че е създал икаропите, за да оцелее. Просто е нямал друг избор.

— Колко време е прекарал тук? — Лицето на Ерин бе побеляло.

— Откакто нацистите са го изоставили, предполагам. — Надя не се опита да помогне на другите двама.

Рун издърпа пирона от дясната длан на Пиер, докато Емануел се занимаваше с лявата ръка. Черна кръв потече от дланта на стареца. Рун се опита да бъде внимателен. Раненият свещеник и без това беше останал със съвсем малко кръв.

— Какво е направил, за да заслужи подобна участ? — попита Джордан.

— Това е въпросът. — Надя застана пред Пиер, погледна измъченото му лице и повиши глас. — Какво си сторил, за да те приковат тук, отче?

Спомените от гробницата в Масада връхлетяха Рун — момичето стригой, приковано за стената със сребърни стрели, старият противогаз, притиснат под камъните. Дали Пиер е бил подложен на мъчения и се е пречупил? Дали именно той е казал на нацистите къде да намерят книгата, какви капани да очакват и от какво се нуждаят, за да се справят с подготвените преди хилядолетия защити и да я вземат?

Пиер изскимтяваше при всяко движение на пирона. Рун много добре познаваше болката, причинявана от сребро. Пиер беше търпял изгарящата му агония почти седемдесет години. Подобно на Исус, той беше изпълнил своето изкупление на кръста.

Последният пирон беше изваден и Емануел го хвърли през помещението. Рун подхвана Пиер и го метна на рамо. Свещеникът тежеше съвсем малко.

Емануел свали мокрото си расо, което носеше над кожената си броня, и наметна с него стареца. Рун го положи на земята. Емануел посегна към манерката си, но Надя го спря.

— Той вече не е свят — изтъкна тя. — Виното повече ще му навреди, отколкото ще му помогне.

Емануел взе Пиер в обятията си.

— Какво са ти сторили?

Blut und кокал — измънка старецът. — Libri.

Ерин наостри уши.

Libri? Това означава „книга“ на латински. Да не би приковаването му на кръста да е свързано по някакъв начин с евангелието?

Рун знаеше, че е свързано.

Ерин протегна ръка към него. В дланта й имаше парче сив като пепел камък.

— Намерих тази смес от вар и пепел, натрошена около пиедестала. Това е древна разновидност на бетон. Възможно е евангелието да е било поставено в блокче от такъв материал и някой да го е разбил тук, на това място. Възможно ли е отец Пиер да е бил разпънат като негов пазител, подобно на момиченцето в Масада?

— Само той знае — отвърна Рун. — А не съм сигурен какво е останало от ума му.

— В такъв случай го излекувайте.

— Подобни неща не са по силите ми. Не са по силите дори на църквата.

Рун взе парчето и го огледа. Пръстите и очите му различиха арамейските букви от едната страна. Ако сърцето му можеше да бие, сега би се разтуптяло силно.

Книгата наистина е била тук. Някой я бе намерил и бе махнал покритието й. Но дали са я отворили?

Невъзможно. Ако се беше случило, крадците щяха да придобият силата й. Но кой я е взел?

Нуждаеше се от отговора — и Ерин бе права.

Само един можеше да му го даде.

— Отец Пиер? — напевно поде той, опитвайки се да го приведе поне за малко в съзнание. — Чуваш ли ме?

Очите на стареца се затвориха.

— Гордост… позорна гордост.

За какво говореше? Дали имаше предвид гордостта на нацистите, или нещо много по-лошо?

— Как те заловиха нацистите? — настоятелно попита Рун. — Ти ли им каза за книгата?

Es ist noch kein Buch — промълвиха окървавените устни на Пиер.

— Не е книга — преведе Джордан.

— Измъчвали са го, Рун — намеси се Емануел. — Също като тебе сега. Трябва да го излекуваме, преди да го тормозиш с въпроси.

— Още не — избъбри отец Пиер. — Още не книга.

Надя погледна към мраморните стени, сякаш в тях имаше прозорци.

— Изгревът е скоро. Усещате ли?

Рун кимна. Тялото му беше започнало да губи сили. Христовата благодат им позволяваше да се движат през деня, но заради петното върху себе си винаги бяха най-силни нощем.

— Изгрев ми звучи добре — каза Джордан.

— Не можем да изнесем Пиер на дневна светлина — посочи Надя. — Той вече не е благословен с Христовата кръв. Слънцето ще го унищожи.

— Значи ще киснем тук. — Джордан погледна неспокойно към тавана. — Не е петзвезден хотел, но стига прилепите да кротуват, май ще можем…

— Той ще умре преди мръкване — каза Емануел и посочи към икаропите, шумолящи по стените. — Освен ако не се нахрани с онези проклети създания.

— А аз няма да позволя това — заяви Надя. — Защото е грях.

— А пък аз няма да оставя Пиер да умре в грях. — Емануел заплашително извади ножа си.

Рун застана между тях и вдигна ръце.

— Ако побързаме, можем да стигнем до параклиса в Хармсфелд. И да го очистим там. След това ще може отново да вкуси от Христовата кръв.

— Ами ако не може да бъде очистен? — Надя буквално изплю думите. — Ами ако не е бил пионка на нацистите…

Рун вдигна ръка, за да я накара да замълчи, ала тя нямаше намерение да млъква.

— Ами ако той ги е потърсил?

— Ще видим — каза Рун.

Надя беше изрекла дълбоките му опасения, че интелектуалната гордост на Пиер го е накарала да сключи съюз с нацистите. Самият Рун познаваше много добре тази гордост — и какво можеше да стори тя дори с един отдаден сангвинист.

— Всеки да заеме мястото си — нареди той. — Трябва да стигнем до църквата на Хармсфелд преди изгрева.

По стар навик Емануел и Надя застанаха на местата си — Емануел отпред, Надя отляво. Рун погледна Джордан в очите и кимна към Пиер.

Излязоха от оскверненото помещение, минаха през преддверието и се озоваха в тъмния бетонен тунел.

Джордан вдигна Пиер, който още беше увит в расото на Емануел, и ги последва заедно с Ерин.

Ich habe Euch betrogen — прошепна Пиер. — Stolz. Buch.

Рун чу превода на Джордан.

— Предадох всички ви. Гордост. Книга.

Емануел спря и погледна назад към Пиер. В очите му блестяха сълзи. Рун докосна ръката му. Пиер едва ли не беше признал, че е предал ордена им на нацистите.

Рун се обърна. Опитваше се да разбере. Дали изгарящото желание на приятеля му пръв да открие книгата го е подтикнало към богохулен съюз с Аненербе? Дали германците са го предали накрая? Спомни си неясните думи „Не е книга“. Дали не означаваха, че нацистите са се провалили по някакъв начин? И дали за наказание не са разпънали Пиер?

Ако Пиер бе дошъл тук по своя воля, може би нямаше да успеят да го очистят достатъчно, за да го върнат отново сред сангвинистите.

Когато стигнаха пресечката на коридорите, Пиер наклони глава наляво.

Sortie.

„Изход“ на френски.

Ерин го разбра. Опитваше се да им покаже къде е изходът.

Тя клекна и нарисува руната Одал в прахта. Посочи я.

— Можете ли да ми покажете къде е изходът, Пиер?

runa.png

Джордан задържа Пиер така, че да вижда руната. Старецът посочи с тънък пръст левия крак на символа. А те бяха влезли през десния.

— Има втори изход — рече Ерин и вдигна с надежда глава. — В края на другия коридор. Сигурно оттам минават и прилепите.

Пиер затвори белите си като хартия клепачи и главата му клюмна на рамото на Джордан.

— Ако побързаме, може би ще успеем да го отнесем до Хармсфелд преди изгрева — каза Рун.

Въпреки това, страхът продължаваше да го гризе. Дали вече не беше твърде късно, за да спасят душата на отец Пиер?