Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (52)

51.

27 октомври, 19:18 ч.

Ермитажът, Русия

Джордан нададе ликуващ вик.

„Сега можем да се захванем за работа — помисли си. — И да се надяваме, че скоро ще се разкараме от това място.“

— Книгата тук ли е? — Ерин забърза към него и надникна над рамото му. Дъхът й погали врата му.

Побърза да се дръпне.

— Може би. Не знам. Но поне имаме положително отчитане. Наблизо има нещо с химическа сигнатура, еквивалентна на осемстотин и осем нобела. Точно това засякох върху онова парче в джоба ти.

Той завъртя детектора от една страна на друга, като едва не се блъсна в нея. Устройството го поведе към някакъв опърпан гоблен. Джордан го вдигна и той се разпадна в ръцете му, разкъса се с тиха въздишка.

Този път Ерин не го сгълча. Не се откъсваше от него.

Джордан мина покрай гоблена и навлезе по-навътре в стаята, следвайки сигналите на детектора. Устройството го водеше към гигантската перка, поставена върху дървен сандък в центъра на помещението.

— Мисля, че това е от МИГ-3 — каза Джордан и погали гладкия метал. — Били са изработени само няколко хиляди машини, но размазвали всичко във въздушните боеве на Източния фронт.

— Перката ли активира детектора? — попита Ерин.

— Неее… — Джордан бавно клекна и насочи устройството напред. — Онова, което задейства детектора, се намира под перката. Най-вероятно в този сандък.

— Ние ще махнем перката — предложи Рун и кимна на Распутин.

Джордан ги погледна през рамо. При нормални обстоятелства бяха нужни усилията на шест или седем мъже, за да се повдигне стоманеното чудовище. Но пък в тези двамата нямаше нищо нормално.

Рун и Распутин застанаха от двете страни на гигантската перка и нагласиха рамене под стоманата. По мълчалив сигнал и двамата се изправиха, повдигайки масивната част. Изстена метал. По напрегнатите им лица си личеше, че тежестта е доста голяма дори за тях.

Джордан се пъхна отдолу, като се надяваше, че двамата няма да изпуснат перката върху главата му. Стигна до освободения сандък и се загледа в пълната със слама вътрешност. Сърцето заблъска в гърлото му.

„Ох, господи…“

— Има ли нещо? — попита Ерин.

От двете му страни Рун и Распутин се огъваха под тежестта на стоманата. Перката започна да потръпва на отслабващите им рамене.

— На място! — извика Джордан. — Никой да не мърда!

 

 

19:22 ч.

Рун долови паниката на войника колкото в гласа, толкова и в сърцето му. Замръзна, Распутин също. За миг страхът премина през него с остри като бръснач криле, които разрязаха решимостта му — да не би перката да е смазала книгата?

— Какво има? — притесни се Ерин. — Да ти помогна ли?

— Не! — От Джордан лъхна солена миризма на страх. — Стойте на място. Отнася се за всички. В противен случай с нас е свършено.

Войникът запълзя назад от стената. Сърцето му препускаше диво.

Рун чакаше, а перката натежаваше все повече и повече.

Григорий му се ухили дяволито.

— Ето че пак сме един до друг, на крачка от смъртта, приятелю мой. Също като в доброто старо време.

Джордан бавно се изправи.

— Не можете да върнете перката на мястото й. В сандъка има невзривени боеприпаси. Детекторът си свърши работата. Но за съжаление намери не книга, а бомба.

— Сигурен ли си, че е бомба? — попита Ерин.

— Съветски противотанков снаряд. Да, сигурен съм.

Както винаги. Ерин започна да спори.

— Може пък книгата да е под нея…

— Дори и да е, нямам намерение да я вадя. — Джордан посочи към коридора. — Съжалявам, момчета, но май ще трябва да отнесете това в другия край на помещението. И съвсем малка тежест да натисне гранатата, всички си заминаваме.

— Чу ли това, Рун? Трябва да внимаваме. — Григорий се разсмя безгрижно.

Смехът му върна Рун десетилетия назад. Григорий беше най-безразсъдният от тримата и изобщо не му пукаше, че нещата може да завършат зле — както за него, така и за останалите. Безгрижната му храброст беше спасявала неведнъж живота на Рун, но го беше излагала също и на опасност.

— Не е ли по-добре вие двамата да се махнете, преди да се опитаме да преместим перката? — попита Рун.

— Няма смисъл — отвърна Джордан. — Ако онова чудо избухне, ще отнесе сградата и половината квартал.

Сърцето на Ерин заби по-бързо.

— В такъв случай предлагам всеки да намери мир с Бога. — Устните на Григорий се извиха в познатата полуусмивка. — На три, Рун?

Двамата вдигнаха перката по-високо и пристъпиха към дъното на стаята. Джордан и Ерин минаха под нея и се заеха да разчистват пътя пред тях.

След като се отдалечиха достатъчно, Джордан им даде знак да сложат перката върху купчина сандъци.

— Ами ако в тях също има бомби? — попита Рун, който се беше задъхал от тежестта.

Джордан изруга, а Ерин стана бяла като платно.

— Животът винаги е бил риск. — Григорий започна да спуска своя край. — Не виждам смисъл да си отидем от този свят, докато мъкнем това нещо.

Лишен от друг избор, а и не особено уверен, че ще може да направи още една крачка, Рун последва примера му. Двамата внимателно поставиха перката върху купчината.

Всички замряха в очакване на най-лошото.

Сандъците обаче издържаха.

Удовлетворен, Григорий извика един от подчинените си и му нареди утре сутринта да намери музейния уредник и да му обясни какво са намерили. Рун бе благодарен, че Григорий пое отговорността за премахването на снаряда.

През следващия дълъг и напрегнат час продължиха да претърсват тази и други стаи. На няколко пъти получиха фалшиви сигнали, веднъж от някакъв ръждясал шумозаглушител на камион, който явно някога се е озовал в близост до взрив.

В някакъв момент косата на Ерин се беше измъкнала от ластика, по бузите й се стичаха мръсни вадички. Рун виждаше, че хаосът около тях й тежи. Тя изглеждаше по-разстроена, че в подземията са скрити толкова много безценни предмети, отколкото от това, че не могат да открият книгата.

Григорий търсеше с обичайното си методично търпение, което рязко контрастираше с безразсъдната му дързост. Лудият монах беше доста по-внимателен и коварен, отколкото смятаха повечето.

Детекторът на Джордан отново се обади.

Ерин отиде до него.

— Поредната автомобилна част ли?

— Да се надяваме, че не е поредният снаряд. — Джордан тръгна към ъгъла на стаята.

Рун го последва.

Устройството ги отведе до разпадаща се плетена кошница, пълна с ленено платно, което някога сигурно е било бяло. Дебел слой прах покриваше всичко, стените на кошницата бяха проядени от черна плесен.

Рун дръпна най-горното платно. Покривка за маса. Той я остави върху писалище от епохата на Луи XIV и посегна към следващото.

— Сигналът става по-силен — оповести Джордан. — Внимавай.

Рун извади още една покривка, наръч кърпи и червен нацистки флаг.

Григорий се напрегна, когато флагът се разгъна и разкри черната свастика. Колко от сънародниците му бяха загинали, сражавайки се срещу този символ? Рун смачка флага и го захвърли настрани.

Ерин вдигна калъф за възглавница, пълен с предмети със странни форми. Остави го на пода и започна да ги преглежда един по един. Измъкна една книга, но тя се оказа пълна с германски кодове.

Рун затвори очи. Дали пък не е било писано евангелието да остане скрито? Може би щеше да е по-добре, ако стане така, ако никога не открият книгата. Отвори очи. Не. Трябваше да я открият, дори само за да я държат по-далеч от Белиал.

Ерин извади почернели консерви сардини от калъфа — и се напрегна.

— Джордан! Рун! Вижте! — Вдигна сиво парче бетон, идентично с онези, в които е била поставена книгата.

Джордан прокара сензора отгоре му. Устройството запищя.

Развълнувана, Ерин започна да вади още фрагменти, докато калъфът не се изпразни. Тя поклати глава. Нямаше никаква книга.

Рун стисна кръста си, помъчи се да задържи вълната на отчаяние, прииждаща с болката от изгарящото сребро.

Нима бяха стигнали дотук, само за да бъдат разочаровани отново?

Джордан разрови останалите неща в кошницата с устройството си.

Сензорът отново запищя, този път равномерно като удари на сърце.

 

 

20:31 ч.

Ерин извади последния протрит плат от кошницата. Вдигна го като погребален саван — със затаен дъх, изпълнена с опасения какво й предстои да открие и в същото време ужасно възбудена. Но онова, което намери, я разочарова и обърка едновременно.

„Какво е това?“

На дъното на кошницата имаше някакъв неугледен блок от сив метал с ширина около трийсетина сантиметра и дължина малко повече. Тя го повдигна внимателно. Беше тежък като олово.

Джордан прокара детектора за експлозиви над него и малко посърна.

— Точно това е задействало сензора. Виждате ли следите от изгаряне? Явно е попаднал в подобен взрив.

Рун се извърна и наведе обезсърчено глава, загледан в кръста на гърдите си.

Ерин отказваше да приеме поражението. Ако не друго, странността на артефакта я беше заинтригувала. Възможно ли бе да търсят именно това — не някаква написана от Христос книга, а символична реликва, част от древна скулптура?

Спомни си думите на отец Пиер, изречени първо на немски и после преведени от Джордан.

Est ist noch kein Buck.

Не е книга.

Това ли бе имал предвид Пиер? Или това е просто парче олово, замърсено от фрагментите, когато е било хвърлено с тях в кошницата?

Нещо около фрагментите също я гризеше — нещо, което така и не бе имала възможност да проучи. Но сега, когато разполагаше с повече парчета от пъзела…

Обърна се и подаде оловния блок на Джордан.

— Дръж това. Искам да опитам нещо.

Тя събра разбитите парчета в една стара покривка и ги отнесе в коридора, където имаше повече свободно място. Заедно с онези в джоба й сигурно разполагаше с достатъчно фрагменти, за да възстанови поне донякъде обвивката. Може би дори щеше да успее да разчете арамейския текст, изписан върху нея. В момента това й изглеждаше по-добра идея, отколкото да продължат да се ровят из купчините разпадащ се боклук.

Направи знак на подчинените на Распутин да се дръпнат и разстла покривката на пода. Те я наобиколиха, без да свалят поглед от нея. Ерин престана да им обръща внимание и вдигна един фрагмент. Докато нареждаше парчетата едно по едно, съсредоточена изцяло върху задачата си, шумът, вдиган от Джордан и двамата свещеници, тършуващи в съседната стая, заглъхна.

Целият свят се съсредоточи върху загадката.

По някое време нечия ръка докосна рамото й и я стресна.

— Не намерихме нищо повече — каза Джордан. — Готови сме да продължим със следващата стая.

— Трябва ми още минутка.

Джордан приклекна до нея.

— Какво имаме тук?

Голите крушки по тавана осветяваха фрагментите. Ерин ги беше подредила в квадрат със страна около трийсет сантиметра. Напаснати, те разкриваха релефно изображение и арамейски букви.

Лявата страна на барелефа показваше нещо като скелет с буквата алфа отгоре. Отдясно имаше профил на жив мъж с буквата омега над главата. Двете фигури бяха прегърнати, а около врата на мъжа беше преметнато плетено въже, което стигаше до долната част на гръбначния стълб на скелета и ги свързваше.

— Какво означава това? — попита Джордан.

Ерин изсумтя обезсърчено.

— Нямам представа.

Джордан проследи изображението с пръст.

— Виждал съм този скелет — остро каза той.

— Какво? Къде? — Ерин прехвърли наум местата, на които бяха заедно — гробницата в Масада, бункера и руската църква.

— Насам! — Джордан скочи, сякаш бе на пружини и спринтира обратно в стаята, от която току-що беше излязъл, като едва не събори Распутин.

Ерин се втурна след него, повличайки след себе си свещениците.

— Ама че пъргава двойка — отбеляза Распутин зад нея. — Каква гореща кръв само.

Ерин се надяваше кръвта й да си остане там, където й е мястото.

Джордан се върна при кошницата и вдигна странния оловен блок. Повърхността му бе покрита с черни петна от взрива. Той потърка изгорената част с кожения си ръкав.

— Виж!

Ерин погледна над рамото му и едва сега забеляза смътното изображение отдолу.

Джордан наплюнчи пръстите си и изтри едно кръгче сажди.

От оловната повърхност им се ухили череп. Гръбнакът продължаваше под ъгъл надолу.

Изображението отговаряше на онова върху фрагментите. Ерин предположи, че кашата от вар и пепел е била изсипана върху оловото и е засъхнала като глина, създавайки отпечатък на украсата върху блокчето.

Джордан впери поглед в нея, положил ръка върху металната повърхност.

— Да не би това да е друга кутия? Първо от бетон, а после от олово. Възможно ли е евангелието да е вътре?

 

 

20:47 ч.

Рун чу думите на Джордан. Искаше му се да не вярва. Изглеждаше невъзможно. Той нерешително посегна към блока и си даде сметка, че постъпва също като Ерин — имаше нуждата да докосне, за да се убеди, че е истинско.

„Нима вътре наистина се намира Евангелието от Христос?“

След толкова векове издирване беше решил, че никога няма да го намери, беше приел, че грехът му с Елизабет го е направил недостоен за откритието.

Джордан предаде тежкия оловен блок в протегнатите ръце на Ерин. Тя избърса още сажди с някаква мръсна покривка.

— Не виждам никакви процепи. — Ерин го претегли в ръце. — Струва ми се плътен. Прилича повече на скулптура, отколкото на кутия.

Рун копнееше да вземе метала от нея и да провери истината за себе си, но се сдържа.

— Обзалагам се, немците са вярвали, че вътре има нещо. — Джордан почука следите от изгоряло. — Май са се опитвали неведнъж да го взривят. Затова показателите на детектора бяха толкова високи.

Григорий избута Рун, за да може също да огледа предмета. Ако книгата наистина бе все още затворена вътре, оловният блок не биваше да попада в ръцете на Распутин. Рун застана между него и Ерин.

— Не се бой, Рун — подхвърли Григорий. — Не си правя илюзии, че съм част от пророчеството.

Едва сега Рун си спомни за пророчеството. Никога не беше вярвал истински в него, особено след Елизабет. А ето че сега…

— Докоснете го и тримата — предложи Григорий. — Вижте дали няма да се отвори.

— Възможно ли е да е толкова просто? — Джордан постави длан върху блока.

Ерин положи по-малката си ръка до неговата.

Рун се поколеба. Не му се искаше да прави това пред Григорий.

Сякаш прочел мислите му, Распутин даде знак. Мрачните му последователи влязоха в стаята. Заплахата им беше съвсем осезаема.

Рун постави ръка до ръцете на Джордан и Ерин.

 

 

20:50 ч.

Ерин не смееше да помръдне.

Студената ръка на Рун смразяваше нейната от едната страна; топлината на Джордан къпеше другата. Не можеше да повярва, че именно тя, посветила живота си на науката, е поставила длан върху някакъв оловен блок и очаква чудо. Какво бе станало с нея през изминалия ден и половина? Ако Джордан и Рун не бяха до нея, щеше да махне ръката си от метала и да я пъхне в джоба си.

Но те бяха тук, така че тя остана на мястото си и се опита да убеди самата себе си, че просто им угажда, макар да знаеше, че не е така.

Чакаше, а в дланта й се просмукваше студ. Металът бе мъртъв, досущ като труп. Ирационалната мисъл не напускаше ума й. Книгата беше мъртва и нямаше да се върне към живот на руска земя.

Спомни си думите на кардинала: „Книгата може да бъде отворена единствено в Рим“.

— Е, доста разочароващо — заяви Джордан и дръпна ръката си, като с това прекъсна кръга и призна поражението им.

Рун последва примера му и Ерин притисна блока към гърдите си. Дали щеше да се случи някакво чудо, ако имаше вяра?

Тръсна глава.

„Достатъчно.“

— Знаех си, че няма да е толкова лесно — рече Джордан.

— Така е. — Распутин изгледа многозначително личния си асистент Сергей и младежът излезе навън.

На Ерин не й хареса мисълта къде би могъл да отива.

— Да съберем фрагментите — каза Рун. — И да си вървим по пътя.

— И накъде води вашият път? — попита Распутин и препречи изхода.

— Това да не би да означава, че нарушаваш думата си, Григорий? Искаш да откраднеш книгата и да ни убиеш ли?

Распутин не помръдна от мястото си.

— Ако Бог ви е избрал, не мога да Го спра по никакъв начин.

— Чудесно! — Джордан пристъпи напред. — В такъв случай, благодаря за помощта и…

Петима прислужници се завтекоха и бързо го наобиколиха.

— Не се прави на глупак — каза Рун на Распутин със съвсем спокоен тон, сякаш обсъждаха подробности около пътуване. — Трябва да знаеш, че тук не разполагаш с необходимите ресурси, за да отвориш евангелието.

— Много добре разбирам това, скъпи ми Рун. — Распутин се усмихна. По гърба на Ерин пробягаха ледени тръпки, нямащи нищо общо с руския климат. — В играта са замесени по-големи сили от теб и мен.

Сергей се върна в стаята.

След него вървеше едър звяр, сякаш дошъл от отвъдното.

Адският вълк изръмжа и ушите му се свиха заплашително. Козината на гърба му настръхна.

Беше близнак на звяра, който бяха убили в пустинята.

Някаква жена се показа зад вълка и прокара собственически пръсти по хълбока на чудовището. Отметна настрани огнената си коса и разкри познато бледо лице — лицето на жената от гората в Германия.

Същата, която беше застреляла Рун.