Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (26)

25.

26 октомври, 23:14 ч.

Йерусалим, Израел

Ерин отпиваше глътка вода, когато Джордан предаде халката на починалата си жена. Едва не се задави от изненада.

Венчалният пръстен сияеше в златно, преди червената ръкавица на кардинала да се затвори около него.

— Както желаеш, синко. Ще бъде направено.

„Значи Джордан не е женен, а вдовец.“

Мъчеше се да вкара тази промяна в общата й представа за него, като едва чуваше инструкциите на сержанта къде могат да бъдат намерени писмата му и на какъв адрес да изпратят пръстена. Трябваше да е женен. Светлата ивица на пръста го разкриваше. Стана й много криво, че е интерпретирала неправилно данните. Бил е вдовец, който явно е обичал жена си и не е искал да се раздели с нея.

Това променяше всичко. Ако беше сам, действията му можеха да се разглеждат в различна светлина — като нейните собствени. Започна да прехвърля всичките им досегашни контакти и най-сетне стигна до онази целувка в стаята му.

Откри, че докосва с пръсти устните си, събра сили да махне ръката си.

— Извинете, Ваше Високопреосвещенство — разнесе се сприхав глас и накара всички да вдигнат глави. Отец Амвросий вървеше към тях. — Мога ли да разчистя?

Ерин стана, несигурна къде да иде.

— Разбира се, синко — каза благо кардиналът. — Приключихме с вечерята.

В желанието си да си намери работа и да насочи мислите си другаде, Ерин помогна на отец Амвросий да раздигне масата, докато Джордан и кардиналът продължаваха да говорят. Тя забързано последва нервния свещеник с чиниите обратно към стълбите.

Затвори вратата, тъй като искаше да остане за момент насаме с отец Амвросий.

— Бих искала да говоря с отец Корза — рече тя.

Отец Амвросий взе единствения останал грозд в купата и го изяде. Изглеждаше по-спокоен, когато не бе в присъствието на кардинала. Или може би не я смяташе за заплаха за положението си.

— Може да опитате да поговорите с него, но нашият отец Корза не е от общителните.

— Нямам нищо против да рискувам — отвърна тя.

— Добре тогава. — Отец Амвросий се усмихна сковано, сякаш криеше някаква тайна. — Но се смятайте за предупредена.

Тя го последва до изненадващо модерна кухня и остави чиниите в умивалника.

Отец Амвросий взе два месингови свещника от един шкаф, сложи им свещи и ги запали.

— Там, където отиваме, няма осветление — обясни той.

Подаде й единия свещник и се върна на витото стълбище. Спуснаха се надолу, като подминаха килиите, където двамата с Джордан се бяха измили и където се целунаха. Стъпките й се забързаха, когато минаваше покрай това ниво.

Докато слизаха, Ерин се питаше как е най-подходящо да се обърне към Рун. Той беше ужасно ядосан, когато тя и Джордан се съгласиха да участват с него в търсенето. Но защо? Каква цена беше платил преди четиристотин години?

Замисли се за възрастта му. Възможно ли беше наистина да е на петстотин години? Това означаваше, че е живял през Ренесанса. Вежливото му поведение и маниери сега изглеждаха по-смислени, но нищо друго нямаше логично обяснение.

Като например — защо в момента слиза по стълбите?

Част от причината беше проста — за да избяга. Нуждаеше се от пространство и време, за да се настрои за новия Джордан.

Но Рун също така знаеше отговори, от които тя се нуждаеше.

От реакцията на свещеника в градината Ерин предположи, че Рун ще бъде по-откровен за опасностите пред тях — или най-малкото по-прям от кардинала. Макар вече да беше взела решение, тя искаше да знае всичко възможно за това дирене. Рун можеше да й даде отговори или пък, по-вероятно, просто щеше да я изгледа с онези негови тъмни очи, без да каже нищо. Все пак трябваше да опита.

Отец Амвросий спря пред друга масивна дървена врата. Помъчи се да я отключи с шперц от връзката, която носеше на колана си. Ръждивата ключалка изглеждаше така, сякаш не е била използвана от години.

Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, когато я сполетя неканен страх. Ами ако отец Амвросий възнамеряваше да й направи нещо? Наруга се за глупавата мисъл. Джордан и кардиналът я видяха да излиза с него. Нямаше да посмее да я докосне и с пръст. Въпреки това сърцето й така и не се успокои.

Ключалката най-сетне се предаде. Отец Амвросий с мъка отвори тежката врата и посочи към тъмното помещение.

В другия му край Рун беше коленичил пред нещо като олтар, макар че бе твърде тъмно, за да го види добре. Помещението се осветяваше от една-единствена молитвена свещ, но по-голямата част от светлината й се поглъщаше от аленото стъкло около нея. Мъничкото пламъче разкриваше висок сводест таван и прозорци със стъклописи, които явно гледаха само към скала. Имаше празни дървени пейки, разделени от изтъркана пътека, минаваща през средата.

Дали това не беше параклис на сангвинистите?

Отец Амвросий й даде знак да влезе първа и тя тихо пристъпи напред, но направи само няколко крачки, тъй като не искаше да пречи на молещия се Рун.

Когато вратата се затвори зад нея, течението угаси свещта й. Трябваше да се сети да прикрие пламъчето. Обърна се към отец Амвросий — и откри, че той не е влязъл с нея.

Върна се при вратата и опита дръжката.

Заключено.

Беше затворена сама с Рун.

Спря, несигурна какво да прави. Нямаше да достави удоволствие на отец Амвросий, като заблъска по вратата и замоли да я пусне. Не искаше и да пречи на молитвата на Рун.

Той явно беше потънал в медитация, щом още не беше забелязал появата й. Рун обаче забелязваше всичко. Сетивата му бяха по-остри от нейните, но външно с нищо не показваше, че знае, че тя е тук.

Нима бе толкова изгубен във вярата си?

Изпита мъничко завист към подобна всеотдайност.

В тишината чу тихи думи, прошепнати на латински. Лесно й беше да ги преведе, защото ги бе чувала достатъчно често по време на литургиите в детството й.

— Кръвта на нашия Господ Исус Христос, която бе пролята за теб, запазва тялото и душата ти във вечен живот. Изпий това и помни, че кръвта Христова беше пролята за теб, и бъди благодарен.

Даваше си причастие. За първи път Ерин наистина разбра смисъла зад молитвите. Всичко, което знаеше за Христос, трябваше да бъде преосмислено. Вярванията, които някога бе отхвърлила, се оказваха истина, подкрепени от история, за която дори не беше помисляла, че е възможна.

— Кръвта на нашия Господ Исус Христос те запазва във вечен живот.

Той приближи голям потир до устните си и изрече напевно:

— Кръвта Христова, чашата на спасението.

В пустинята се беше срамувал да пие виното пред нея и Джордан. Ерин се промъкна до вратата и понечи да почука, но се въздържа.

Колкото и да му беше омразно на Рун, че тя и Джордан са го видели уязвим, положението щеше със сигурност да е много по-лошо, ако отец Амвросий го видеше в миг на слабост.

Обърна гръб на свещеника, за да го остави насаме. Седна на пода, обви с ръце коленете си и зачака.

 

 

23:31 ч.

Рун вдигна студената чаша до устните си и вдиша познатите аромати на злато и вино. Тази нощ се нуждаеше от Христовата кръв повече, отколкото от много години насам. Щеше да му помогне да се излекува и да уталожи гнева му. Макар да бе наясно с рисковете, Бернар беше обвързал с него невинната жена и войника. Те бяха приели, без да разбират до какво щеше да доведе това търсене. Дали и той е бил толкова прибързан, когато бе крехък човек?

Срамът го изгаряше. Вината не беше само на Бернар. Действията на Рун бяха довели войника и жената тук. Беше им казал забранени неща. Беше ги спасил, когато трябваше да ги остави да умрат.

Ако се провалеше сега, те щяха да искат да ги беше оставил да намерят бърза смърт в пустинята.

Вдигна за последен път чашата и пи. Дълго и на големи глътки. Течността попари устните и гърлото му. Тя не бе ферментирал гроздов сок, а същността на кръвта на самия Христос, която изгаряше греха, течащ в опетненото му тяло. Остави пресушената чаша, вдигна ръце на височината на раменете си и остави пламъците на Христовия дар да го изгарят, докато довършваше молитвата си. Пара се издигаше от устните му и последните думи се отрониха с мъка от тях. После коленичи, изпълнен единствено със спомена за греха си.

 

 

Свеж камъш шумолеше под ботушите на Рун, докато пресичаше антрето, за да бъде посрещнат от прислужницата на Елизабет, стеснителната малка Ана.

Елизабет настояваше всяка есен в замъка Чахтице старият камъш да бъде изхвърлян, каменният под да се измие и подсуши и да бъде застлан с нов камъш. Над него пръскаше лайка, която придаваше на дома й чист, освежаващ аромат, така нехарактерен за повечето домове на други благородници, които бе посещавал.

— Желаете ли да ме придружите в големия салон, отче? — Ана беше свела глава надолу, за да скрие родилния си белег.

— Ана, би ли довела господарката си тук, ако обичаш? — Макар да бе идвал в замъка много пъти, тази вечер не му се искаше да влиза вътре.

Преди Ана да успее да изпълни заръката, Елизабет се появи в разкошна тъмнозелена рокля, стегната на тънкия й кръст.

— Мой скъпи отец Корза! Рядко се случва да ни посещавате толкова късно. Заповядайте в салона. Ана току-що запали огъня.

— Трябва да откажа. Мисля, че за задачата… за целта ми… ще е по-добре, ако остана тук.

Изваяните й вежди се повдигнаха изненадано.

— Колко мистериозно!

Махна на Ана да излезе, пристъпи към високата маса до вратата и запали восъчните свещи. Меденият им аромат достигна до него, напомни му за отдавна отминали невинни лета.

Трептящата светлина осветяваше прелестно лице, каквото не бе виждал никога досега. Гарвановочерната коса блестеше, в сребристите очи играеше палаво пламъче. Тя плесна с ръце и се обърна към него.

— Разкажете ми за вашата задача, отче.

— Нося вести. — Гърлото му се стегна.

Тя замръзна. Усмивката изчезна от лицето й, сребърните очи помръкнаха като буреносни облаци.

— За съпруга ми граф Надажди ли?

Не можеше да й каже. Не можеше да я нарани. Стисна сребърния си кръст с надежда да почерпи сила от него. Както винаги, той му даде единствено болка.

— Загинал е — рече тя.

Естествено, като жена на воин го беше разбрала.

— Стана с чест. В…

Тя се облегна на стената.

— Спестете ми подробностите.

Рун стоеше като закован, неспособен да проговори.

Тя извърна глава в опит да скрие сълзите си.

Като свещеник трябваше да отиде при нея. Да се моли с нея, да говори за Божията воля, да обясни, че Ференц сега е в рая. Беше играл тази роля много пъти и за много опечалени.

Ала не можеше да го направи за нея.

Не и за нея.

Защото в действителност копнееше да вземе стройната й фигура в прегръдката си, да я остави да излее мъката си на гърдите му. Затова отстъпи, позволи на страхливостта си да се превърне в жестокост, като й обръщаше гръб в такъв тежък момент.

— Моите най-искрени съболезнования за загубата — сковано изрече той.

Тя го погледна с изпълнени с мъка очи. В тях се мярна изненада и смущение, след което остана само още по-дълбока тъга. Правеше всичко по силите си да запази маската на спокойствието, но я носеше накриво, неспособна да скрие болката от студеното му отношение.

— Няма да ви задържам, отче. Часът е късен, а ви чака дълъг път.

И той избяга, без да каже нито дума повече.

Изоставяше я, защото я обичаше.

Докато се препъваше по заскрежения път, който го отдалечаваше от Елизабет, той осъзна, че всичко помежду им се е променило. И тя несъмнено го знаеше. Ференц беше стената, която пазеше и двамата, която ги държеше разделени.

А без тази стена можеше да се случи какво ли не.

 

 

Върна се в настоящето, в себе си, проснат на каменния под на параклиса. Лежеше и мислеше отново за онова посещение в замъка. Трябваше да последва инстинкта си и да избяга завинаги, никога да не се връща при нея.

А вместо това, както сега, той се бе оттеглил в тъмния покой на църквата. Ярките аромати от живота му се разтвориха в прах, пот на мъже и смътен дъх на тамян, примесен с аромата на дървото, от което беше изтекъл.

Но нищо не беше зелено и живо.

През онези отдавна отминали нощи беше изпълнявал свещеническите си задължения. А денем се взираше в ясните очи на Дева Мария, която плачеше за сина си, и си мислеше единствено за Елизабет. Спеше само тогава, когато се налагаше, защото винаги сънуваше, че не я е предал, че е прегърнал топлото й тяло и я е утешил. Че целува сълзите й и слънчевата й усмивка се връща, предназначена за него.

През дългите години като свещеник вярата му беше останала непоклатима. Дотогава.

Беше загърбил мислите за нея и се беше молил, докато камъкът не протри коленете му. Беше постил, докато костите не го заболяха. Само той и един друг сангвинист през всички векове не бяха вкусвали човешка кръв, не бяха отнемали човешки живот. Беше си въобразявал, че вярата му е по-силна от плътта и чувствата му.

И си мислеше, че ги е победил.

Високомерието още го гризеше.

Гордостта му бе станала причина за неговото падение. И за нейното.

Защо виното трябваше да му покаже тази част от изкуплението му?

Удари на сърце проникнаха в мислите му и го върнаха в осветения от свещта параклис.

Човек? Тук? Подобно нещо бе забранено.

Вдигна глава от камъните. Някаква жена седеше с гръб към него, свела глава към коленете си. Формата на главата, тилът й му изглеждаха познати.

Ерин.

Името изникна от мъглата от спомени и време.

Ерин Грейнджър.

Жената на познанието.

Ярост кипна в гърдите му. Още една невинна жертва, принудена да излезе на пътя му. По-добре да я убие сега, просто и бързо, вместо да я оставя на една по-жестока участ. Изправи се и зрението му се замъгли в алено по краищата. Опита се да пребори жаждата с молитва.

И тогава до ушите му достигнаха слабите удари на друго сърце, плътни и неравномерни.

Амвросий.

Свещеникът беше затворил Ерин с него или за да го посрами, или може би с надеждата, че самоналоженото наказание на Рун може да го накара да изгуби контрол над себе си, както едва не се бе случило.

Прекоси помещението толкова бързо, че Ерин трепна и вдигна умолително ръце.

— Съжалявам, Рун, не исках да…

— Знам.

Мина покрай нея и отвори вратата със сила, на която бе способен единствено сангвинист. Изпита задоволство, когато тежкото тяло на Амвросий се блъсна в стената.

После чу как забързаните му уплашени стъпки се отдалечават нагоре по стълбите.

Върна се при Ерин и й помогна да стане, вдъхвайки аромата на лавандула от косата й и леко мускусната миризма на отминаващия й страх. Ударите на сърцето й се забавиха, дишането й се успокои. Задържа я секунда по-дълго от необходимото, усещаше топлината й, не искаше да я пуска.

Тя беше жива.

За нищо на света нямаше да допусне това да се промени.