Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (56)

55.

28 октомври, 15:40 ч.

Циркът на Нерон, Рим

— Как така няма да сме тук? — попита Нейт.

Ерин се запрепъва към него в пълния мрак и хвана ръката му, за да му вдъхне доверие.

— Ще се изкатерим навън.

— Какво? Как?

Тя му каза.

По-рано, докато Батори размахваше фенерчето си в килията, Ерин бе забелязала възможен начин да се измъкнат. Със сигурност не можеха да разбият каменните стени; новата стоманена решетка изглеждаше яка, а подът представляваше плътна скала. Нямаше начин да се измъкнат през тях.

Но таванът!

Благодарение на фенерчето на Батори Ерин бе забелязала, че килията им всъщност няма таван, а е дъно на отвесна шахта, свършваща тук.

Знаеше какво означава това. В древността римските роби с помощта на дълги пръти са избутвали затворените в клетки животни по каменния тунел, по който беше дошла Батори. Животните са били предназначени за арената, но първо клетките им трябвало да стигнат именно до килията, в която сега се намираха Ерин и Нейт.

В миналото върху каменния под е имало дървена платформа. През вековете тя се беше разпаднала на треските, които Ерин беше напипала, когато се събуди в мрака. Дъските са били заковани една за друга във формата на помещението. От двете страни на платформата е имало вериги, стигащи до скрипци горе. Тези вериги са минавали през жлебове от двете страни на черния правоъгълник горе.

Робите качвали клетките на животните върху платформата. По даден знак други роби използвали сложна система от макари и лостове, за да вдигнат платформата и клетката до нивото на арената.

Ерин и Нейт трябваше да се надяват, че шахтата води до някакво по-безопасно място от затвора, в който се намираха сега.

— Ела тук — подкани го тя, като го водеше за ръка. — Можем да се покатерим по решетката и да стигнем до шахтата горе.

Помогна му да се изкачи по хоризонталните пръти. Нейт обаче още трепереше. Беше видимо слаб след побоите и оскъдната храна.

— А сега интересната част. — Ерин го придържаше към прътите с едната си ръка. — Видях малък вертикален жлеб, вървящ нагоре по стената на шахтата. Навремето в него са били веригите, използвани за повдигане на платформата. С малко късмет можем да се изкачим по жлеба чак до повърхността. Аз тръгвам първа. Ти си след мен.

— Да, госпожо. — В гласа му се долавяше саркастична нотка и Ерин се зарадва да я чуе.

Пръстите й опипаха шахтата и намериха жлеба. Беше достатъчно широк, за да се напъха в него — краката опрени в едната страна, гърбът в другата. Тази техника на изкачване беше известна като катерене на комин.

Оттласна се от решетката и се набра в жлеба. Преди да падне надолу, заби единия си крак в стената. Гърбът й се опря плътно в отсрещната стена. Беше вътре.

Изкачи се една стъпка, после още една.

— Добре, Нейт. Твой ред е.

В пълния мрак чу как Нейт се оттласква от решетката към нея — и пада с глухо тупване на каменния под.

Ерин скочи долу.

— Удари ли се?

— Добре съм.

По гласа му личеше, че не е добре.

— Този път ти си първи.

Ерин намери пипнешком ръката му и го поведе към решетката. Нейт отново се покатери и пак падна.

— Оставете ме — каза той. — Не мога да го направя.

— Да не искаш да ми кажеш, че на млад тексаски здравеняк като теб не му стиска да бие по катерене мършава старица като мен?

— Не става въпрос дали ми стиска, или не. — В тихия му глас се долавяше поражение.

Никак не й се искаше да го ръчка отново, но го направи.

— Разбира се, че става въпрос точно за това. Стига си хленчил и си замъкни задника в шахтата. Нямам намерение да се кача горе, само за да кажа на сестричката ти, че си бил убит тук, защото те е мързяло да се махнеш от някаква дупка.

Нейт се изправи.

— А навремето ми харесвахте.

— Тръгвай нагоре.

Този път подхвана краката му, докато се набираше. След като се закрепи в жлеба, нямаше да е нужно да използва ранените си ръце, а само гърба и краката.

Прах и малки камъчета заваляха отгоре й, докато Нейт бавно се изкачваше. Ерин го последва, като изправяше единия си крак, вдигаше го няколко сантиметра нагоре, след което отделяше другия си крак от стената. Отново и отново. Сантиметър по сантиметър. Беше се катерила и преди по този начин, но винаги подсигурена с въже и светлина.

— Как си, Нейт?

— Не съм бил по-добре от дни. — Той се надигна още няколко сантиметра.

Ерин се усмихна мрачно. Сигурно беше прав.

Още няколко безценни стъпки нагоре, после Нейт се подхлъзна.

Ерин улови прасеца му и го опря в стената. Нейт изпъна крак и се спря.

Сърцето й препускаше. За малко и двамата щяха да паднат обратно долу в килията. Ако имаха малко късмет, щяха да умрат от удара. В противен случай ги очакваше забавлението да бъдат разкъсани от вълка.

Но поне щяха да умрат, опитвайки се да се измъкнат.

Смътна сива светлина изпълни шахтата.

Някой идваше.

 

 

16:05 ч.

Джордан стисна зъби в малката стая в папския дворец. Гол до кръста, той лежеше по очи на дебел вълнен килим, покриващ полирания дървен под.

Надя играеше ролята на медицинска сестра и почистваше раните от ухапванията по ръката и гърба му — естествено, без да я е грижа дали му е приятно.

— Странна татуировка — отбеляза тя, когато видя белега на Лихтенберг, оставен му от светкавицата.

— Знам — каза той и се намръщи. — Трябва да умреш, за да се сдобиеш с такава.

Надя ги беше измъкнала от площада през някаква тайна врата и ги бе вкарала в Апостолическия дворец, където живееше папата. После бързо ги отведе в тази проста стая с варосани стени. Вътре имаше старомодна дълга дървена маса, шест тежки стола и зловещо разпятие на стената. След срещата с Пиер Джордан почти не можеше да гледа разпятия.

Вместо това заби поглед в килима. Миришеше на мокра овца.

Надя изцеди кафявата кърпа в меден тас, чиято вода беше порозовяла от кръвта.

— Къде е Бернар? — Рун крачеше напред-назад из стаята, като спираше за секунда, колкото да надникне през прозореца към двора долу.

— Пратих вест. — Надя отново сръчка Джордан.

Ох. Сега просто се правеше на гадна.

Тя извади стъклен буркан от раницата си.

— Може да щипе.

— Не биваше да го казваш — измърмори Джордан. — Би трябвало да излъжеш.

— Лъжата е грях.

— Но пък каза на кардинала, че сме мъртви.

Надя отвори буркана. Съдържанието му миришеше на катран, смесен с конски тор.

— Това пък какво е? — попита той, сменяйки деликатната тема.

Надя изсипа малко от гъстата смес върху показалеца и средния си пръст.

— По-добре да не знаеш.

Той отвори уста да възрази, но размисли и премълча. Щом това нещо гнусеше не друг, а Надя, май наистина беше по-добре да не знае.

Тя размаза мехлема върху една рана на гърба. Кожата му направо се подпали.

Той изпъшка и моментално плувна в пот.

— Като напалм е.

— Знам. — Тя работеше бързо, запечатваше всяка рана.

Джордан се загледа в едно ухапване по ръката си. Сълзеше откакто бяха напуснали Русия, но вонящият мехлем спря кървенето. Той пое дъх, надявайки се, че паренето ще утихне.

— Какъв е планът за откриването на Ерин?

Рун продължаваше да крачи, но стъпките му почти не се чуваха върху стария килим.

— Щом кардиналът пристигне, ще съставим екип, който да търси нея и книгата. Сангвинистите имат широка мрежа от информатори, особено в Рим. Ще ги намерим.

По личната преценка на Джордан мрежата от информатори на сангвинистите досега се бе оказала абсолютно безполезна, но изказването на подобно мнение нямаше да помогне с нищо. Остана мълчалив, докато Надя грубо превързваше раните му. Тази жена определено нямаше бъдеще като медицинска сестра.

Накрая му метна чиста сива тениска и той се надигна, за да я облече. Вече приличаше на нормален тип с няколко лепенки, а не на оцелял от атака на стригои.

Това можеше да се нарече прогрес.

Някой почука и вратата рязко се отвори преди който и да е от тях да стигне до нея.

На прага стоеше кардиналът. С червеното си расо и всичко останало.

От двете му страни имаше мъже в сини панталони, затъкнати във високи черни кожени ботуши, сини ризи с дълъг ръкав и бели якички, бели ръкавици и черни барети. Сякаш се бяха появили от някакъв друг век.

Но пистолетите „Зиг Зауер“ в ръцете им си изглеждаха съвсем модерни.

 

 

16:12 ч.

Ерин замръзна, когато светлината долу стана по-ярка. Не искаше никой да ги чуе — и осъзна колко нелепо беше това.

Килията имаше само един изход и двамата с Нейт се бяха натикали с него, на три метра над земята. Всеки стригой чуваше туптенето на сърце, така че криенето беше безполезно. Единственият начин да се спасят бе бягството.

Над нея Нейт се закатери по-бързо. Тежкото му дишане показваше колко много усилия му струва изкачването. И тъй като нито той, нито Ерин знаеха височината на шахтата, тя нямаше представа дали има смисъл да бързат. Следваше го плътно, като се молеше за чудо.

Вълкът излая нагоре в шахтата.

Звукът отекна от камъка, сякаш ги преследваше цяла глутница адски хрътки.

Нейт се подхлъзна.

Ерин заби с всички сили крака и гръб в стените на жлеба.

Напразно.

Сблъсъкът повлече и нея. Двамата полетяха надолу. Главата и ръцете й се плъзгаха по стените в отчаян опит да забави падането.

После полетя в празното пространство, с Нейт над нея.

Гърбът й удари не камък, а някаква фигура, която рухна на пода.

Ерин се опита да избута Нейт и да се освободи, но той бе твърде тежък.

Някаква, жена засипа проклятия на непознат език и с острите си лакти я изтика настрана. Ерин се претърколи от Батори, изпълнена с мрачно задоволство.

Едър стригой я вдигна с лявата си ръка, а Нейт с дясната. Беше висок най-малко два и десет, плешив, с очи като мъниста. Изглеждаше тъмнокож за стригой и носеше мръсен дочен панталон и бяла тениска на петна, под която изпъкваха мускулести гърди. Определено беше невъоръжен от кръста нагоре. Ерин погледна надолу. На колана му висеше кинжал в кожена ножница.

Великанът метна Нейт до стената, после протегна ръка към Батори.

И спря.

Рязко дръпна ръката си назад.

Кръв течеше от една рана на ръката на Батори. Мръсната бяла превръзка се беше смъкнала до лакътя й, най-вероятно при сблъсъка й с Ерин. Шевовете на трицепса се бяха скъсали и кръвта се стичаше по ръката. Батори погледна, изруга и вдигна превръзката. Тя отново се смъкна.

Вълкът смушка с муцуна крака й и изскимтя.

— Назад. — Батори го избута грубо, почти като обезумяла. — Магор, стой настрана.

Създанието се оттегли крачка назад и седна.

Ерин присви очи. „Интересно.“

Батори с мъка се изправи на крака без чужда помощ. Капка кръв капна от ръката й на пода. Цветът изглеждаше странен, но Ерин не можеше да се наведе и да разгледа по-добре, защото великанът я държеше здраво.

— Много си предприемчива — каза Батори, като изтупваше панталоните си.

— Първата работа на всеки затворник е да избяга — отвърна Ерин.

Великанът се взираше с широко отворени очи в ранената ръка на Батори.

Ерин никога досега не бе виждала стригой да реагира на кръв със страх, а не с възбуда. Явно да раниш Батори беше лоша идея.

— Ще се погрижа за раната си. — Батори вдигна фенера. — И после ще се върна.

И какво щеше да стане тогава?

Батори се обърна към едрия стригой, който държеше Ерин.

— Михир, остани тук и ги наглеждай. Не им позволявай дори да помислят за бягство.

Михир сведе глава.

Батори подсвирна на вълка и тръгна към тунела. До решетката я очакваше друг стригой. Той затвори и подръпна вратата, може би за да се увери, че е заключено, след което последва червенокосата.

Ерин отново се намираше в килията, но този път в компанията на гневен стригой. Той я блъсна настрани и тя се извъртя, за да не падне върху Нейт.

Михир насочи фенерчето си нагоре покрай жлеба, от който току-що бяха паднали двамата пленници.

Ерин се наведе над младежа.

— Добре ли си?

Клепачите му потръпнаха и се вдигнаха.

— Това са най-гадните разкопки, на които съм ходил.

Тя се усмихна.

— Когато се измъкнем от всичко това, обещавам да ти напиша страхотна препоръка.

Михир ги приближи, като заобиколи отдалеч единствената капка от кръвта на Батори върху пода. Извиси се над тях.

— Без приказки.

Погледът му се задържа върху прясната кръв, която се стичаше по шията на Ерин. Нейните рани също се бяха отворили при падането. Тя видя глада в очите му.

Стисна зъби. Нямаше да се уплаши. Сърцето й обаче не обърна внимание на окуражителните мисли и препусна. Уплашена или не, смяташе да използва жаждата му за кръв за собствена изгода.

Вместо да се свие уплашено, както искаше той, Ерин пристъпи към Михир, наклонила глава настрани. Знаеше, че той може да надуши кръвта, да чуе уплашеното й сърце. Самият Рун едва успяваше да се овладее при вида на течаща кръв. Михир несъмнено беше по-слаб от свещеника.

Погледът му остана прикован към шията й и дишането му стана неравномерно. Ерин държеше лявата си ръка отпусната. Щеше да има само един шанс — стига късметът да й се усмихне.

Михир облиза устни, но се сдържа.

Нуждаеше се от по-добра покана. Ерин стисна зъби и прокара пръсти по наранената си шия. Без да откъсва очи от неговите, докосна с окървавени пръсти устните му.

С мълниеносна скорост Михир посегна към гърлото й. Нейт извика предупредително, като отвлече за миг вниманието на чудовището.

Един миг бе повече от достатъчен.

Ерин рязко се отпусна на коляно, издърпа кинжала от ножницата на колана му и го заби под гръдната кост.

Михир залитна напред. По ризата му се разпълзя кърваво петно.

Нейт се озова до нея. Издърпа ножа от тялото на Михир и с едно бързо движение преряза гърлото му. Стригоят рухна на пода и черната му кръв оплиска камъка. Вдигна се струйка дим, когато кръвта му докосна капката кръв на Батори.

Нейт стоеше над него с оръжието, като се тресеше целият.

Очите на Михир станаха стъклени и мъртви. Кръвта се събираше на локва около него.

— Нейт?

Той рязко се завъртя, вдигнал високо ножа.

— Нейт — успокояващо каза тя. — Аз съм.

Нейт свали кинжала.

— Съжалявам. Онова, което стори той с мен… със зъбите си…

— Знам — каза тя. Всъщност не знаеше, но Нейт имаше нуждата да чуе уверението й. — Да се качваме в шахтата, преди онази вещица да се е върнала.

Този път тя поведе, като осветяваше стените с фенерчето на Михир. Нейт затъкна окървавения нож в колана си и я последва, този път по-енергично, несъмнено благодарение на адреналина от сблъсъка.

Ерин насочи лъча на фенерчето нагоре. Шахтата не водеше към арената, както се беше надявала. А свършваше с нещо като метална плоча. Бяха в капан. Не можеха да излязат навън.

Обезкуражена, Ерин се облегна на стената, за да се задържи, преди да е паднала върху Нейт.

Освети стените и очите й светнаха при вида на втора шахта, отваряща се хоризонтално. Сигурно е била предназначена за допълнителни животински клетки. Тя можеше и да води някъде.

Дори тази слаба надежда бе за предпочитане, отколкото да останат тук.

— Нейт! — извика тя и насочи лъча към втората шахта. — Виж!

Той се усмихна.

— Да вървим.

С подходящо осветление и подновена решимост двамата се закатериха по вертикалния жлеб и стигнаха страничния отвор. Мястото приличаше по-скоро на малко преддверие, отколкото на хоризонтална шахта.

Ерин го освети. Навремето изходът му е бил затворен с решетка, но сега от прътите бяха останали само купчини ръжда и пънчета.

Ерин ги прескочи и се озова в следващия проход.

Присви очи и сложи ръка върху фенерчето.

Далеч отпред примамливо светеше тънка светложълта линия.

Изход от това място.