Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (58)

57.

28 октомври, 15:05 ч.

Ватиканът

На Ерин й се искаше да има по-добри новини. Белиал разполагаха с книгата и със средствата да я отворят. Дали това щеше да е достатъчно за тях, за да я превърнат. Дали злото вече бе победило?

Нейт се свлече по стената и седна на пода до нея. Крачолът му беше подгизнал от прясна кръв. Никога не го бе виждала толкова блед. Той облегна глава на ламперията.

Джордан извади бутилка вода от джоба на палтото си и я напъха в ръцете на младежа.

Нейт я пресуши на една дълга глътка. Откога не беше приемал течности? Ерин така и не се беше сетила да го попита дали е жаден; на практика го караше да спринтира от момента, когато бе хвърлен в килията й.

Бернар погледна един швейцарски гвардеец и посочи към Нейт.

— Този човек се нуждае от медицинска помощ. Жената също.

— Вземете първо Нейт — каза Ерин. — Аз ще дойда след малко.

Бернар се поколеба, но кимна. Гвардеецът помогна на Нейт да стане.

— Добре съм. — Младежът се опита да се надигне, но отново започна да се свлича по дъбовата ламперия.

— Разбира се, че си добре — рече тя. — Аз също. Но нека им угодим. Идвам след теб.

Нейт повдигна скептично вежда, но не възрази, когато двама гвардейци го поведоха по коридора. Хлапето бе яко. Щеше да се оправи. Ерин се опита да не мисли как отнасяха Хайнрих. Скоро щеше отново да види Нейт.

Джордан извади медицинския си пакет.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидеш с момчето?

— Шията изглежда по-страшно, отколкото е в действителност — рече тя.

— Изглежда направо страхотно. — Джордан извади напоена със спирт марля. Миризмата вече започваше да втръсва на Ерин.

Тя стисна зъби, когато той се пресегна към нея, но докосванията му бяха леки като перце.

— И какво следва? — Познатите сини очи не се откъсваха от нейните.

Сърцето й се разтуптя.

— Да следва?

— Какво ще направи Батори сега? Къде ще отвори книгата? — Ако се съдеше по начина, по който питаше, той сякаш си мислеше, че тя знае отговора.

Ерин се опита да говори, да не мисли колко близо е той до нея, колко нежно докосва шията й.

— На книгата изобщо не й пука как и къде ще бъде отворена.

— Говориш за нея като за живо същество. — Джордан отмести кичур коса и почисти шията й отстрани, като я галеше от линията на челюстта до ключицата.

Ерин потръпна и размърда крака, за да прикрие реакцията си.

— Питам се дали няма нещо като съзнание, дали някаква част от създателя й не е свързана с нея.

— Съгласен. — Бернар оправи аленото кепе, кацнало на бялата му коса. — Моята интерпретация на пророчеството винаги е била точно такава. И че книгата трябва да се отвори в Рим. Но къде в Рим?

— Ако светата земя е важна за сангвинистите, би трябвало да е важна и за книгата — отговори Ерин, усещайки, че май е на прав път. — Кое е най-святото място в Рим? Гробницата на свети Петър. — Тя се дръпна от Джордан. Трябваше да мисли, а това означаваше да стои по-далеч от топлината и мускусната миризма на тялото му. — Но ако Белиал са искали да отворят книгата там, първо щяха да вземат кръвта на папата и едва след това костите, за да могат да действат на място.

— Звучи логично — съгласи се Джордан. — Защо им е да проникват два пъти — веднъж за костите и втория път, за да отворят книгата?

Зазвъня звънец. Рун и Бернар се спогледаха.

— Какво означава това? — Джордан извади нова марля.

— Швейцарската гвардия е вдигната под тревога — обясни Бернар. — Евакуират туристите от Ватикана.

— Значи Батори не разполага с много време. — На Ерин й се искаше да знае къде точно се намира вещицата. И тогава я осени. — Чакайте! Базиликата. Тя е построена над гробницата на Петър. Най-святата част на най-святата църква в Рим.

Преди още да е завършила изречението, Рун и Бернар изчезнаха като привидения. Двамата тичаха по коридора със свръхестествена скорост. Ако някой ги видеше, нито за миг нямаше да си помисли, че са човешки същества.

Джордан поклати глава.

— Май са се отказали от всякаква потайност. — Той повдигна вежда и протегна ръка към нея. — Какво ще кажеш за още малко тичане?

Тя кимна и му позволи да й помогне да се изправи.

Джордан се затича в тръс, след като взе картечния си пистолет, който Надя бе така добра да донесе от Германия заедно с колта му. Ерин го следваше през просторните коридори на Апостолическия дворец към площада. Никой не се опита да ги спре.

Спуснаха се по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж, и се озоваха в широката зала, водеща към бронзовите врати, които се отваряха към площада.

Отпред двама швейцарски гвардейци в парадните туники и панталони на сини, червени и жълти ивици отвориха вратите за Рун и кардинала.

Джордан ускори темпото, като се мъчеше да ги настигне.

— Ние сме с тях! — извика.

— Пуснете ги да минат — нареди през рамо кардиналът, който вече беше на площада.

Гвардейците се дръпнаха да им направят път.

Вратите се затвориха с трясък зад тях. Никой нямаше да бъде пуснат да влезе в двореца така лесно.

Ерин забърза по стъпалата. Вече беше останала без дъх. Мраморни колони се издигаха на близо осем метра височина от двете й страни. Размерите на всичко наоколо я караха да се чувства като малко дете, озовало се в къщата на великан.

Излязоха тичешком навън и Джордан рязко спря.

Площадът гъмжеше хора. Излизаха от базиликата и колонадите, разделяха се като поток около обелиска и фонтаните, насочили се към изхода и улиците. Залязващото слънце хвърляше топла оранжева светлина по лицата им.

Швейцарските гвардейци ги бутаха напред, сякаш подкарваха стадо.

Далеч отпред Бернар и Рун трябваше да забавят ход, за да си пробият път срещу човешкия поток.

— Хвани се за колана ми! — извика през рамо Джордан.

Ерин пъхна пръсти под дебелата кожа.

Джордан се втурна през площада като краен защитник. Вместо да прорязва тълпата направо като сангвинистите, той се придържаше към периферията й, вдигнал едната си ръка. Хората пред него се дърпаха настрани.

Ерин поддържаше темпото, мъчеше се да прави крачки колкото неговите. Джордан блъсна с лявото си рамо един турист. Беше ранен от тази страна, но дори не трепна.

Стигнаха базиликата и се насочиха право към входа. Малко пред тях Рун и кардиналът влетяха в църквата като алено и черно петно.

Ерин погледна нагоре. Небето над масивния купол на базиликата сияеше в кехлибарено оранжево.

Слънцето бе залязло.

Разсеяна от откритието, тя видя монаха в последния момент. Той се блъсна в нея и откачи ръката й от колана на Джордан. Монахът измърмори нещо като извинение на полски и посегна да я потупа по рамото.

— Няма нищо — рече тя.

Джордан сякаш не забелязваше, че продължава сам през входа. Двамата швейцарски гвардейци горе бяха твърде разсеяни от излизащите туристи, но се окопитиха достатъчно, за да я задържат, когато се опита да влезе.

Джордан, който вече бе вътре, се обърна.

— Продължавай! — извика тя. Така или иначе той щеше да е по-полезен срещу Батори от нея.

Той кимна и забърза навътре.

— Сградата се евакуира, госпожице. — Любезните думи на гвардееца рязко контрастираха със силата, с която държеше ръката й. — Боя се, че ще трябва да ви помоля да…

От вътрешността на базиликата проблесна ослепително ярка златна светлина, сякаш от избухнала свръхнова. Заедно с нея се разнесе сладък аромат и намек за музика на прага на чуваемостта, който караше човек неволно да напрегне слух.

Гвардеецът пусна ръката й и се обърна, за да погледне вътре.

„Случва се…“

Трябваше да го види с очите си. Ерин бързо се промъкна покрай гвардееца и прекрачи прага. Веднага се втурна през портика, блъскайки някакъв турист, който стоеше хипнотизиран като гвардееца.

Забърза през вътрешната порта на централния кораб. Пред нея се издигаше гора от масивни каменни колони, поддържащи пищно украсения покрив на базиликата. Ерин впери поглед през обширното пространство към далечния папски олтар в центъра на църквата. Златната светлина струеше изпод масивния черен балдахин над олтара. Бронзовата структура сякаш вибрираше в сиянието, подобно на мираж над горещите пясъци в пустинята. Или може би мощта зад сиянието беше твърде голяма, за да може да бъде сдържана от нещо, направено от човешки ръце.

Без да мисли, Ерин се затича към светлината, като избягваше туристите, които се влачеха в обратната посока. По-голямата част от базиликата обаче вече беше опразнена и пътят пред нея беше открит.

Имаше чувството, че спринтира през футболно поле, само че на закрито. Ерин знаеше, че базиликата „Свети Петър“ е по-просторна от всяка друга църква. Беше я посещавала неведнъж, но никога не й се беше случвало да тича през нея. Докато бягаше, не откъсваше поглед от сиянието, проникващо през балдахина.

Когато приближи, Ерин бе поразена от размерите на балдахина. Мраморни пиедестали, високи колкото човек, поддържаха извитите черни Соломонови колони, издигащи се на осемнайсет метра нагоре. Те носеха масивния бронзов покрив с неговия богато украсен корниз със статуи и кръст.

Под балдахина, в самия център на базиликата, стоеше Батори.

Червената й коса сякаш гореше в златното сияние, излъчвано от предмета в ръцете й. Блясъкът осветяваше всяка ниша и ъгъл на църквата. Всички статуи и фрески пулсираха с дълбока, мистична светлина, сякаш се опитваха да се слеят със сиянието, изливащо се от балдахина.

От оловна книгата в ръцете на Батори беше станала златна.

„Превръщане — помисли си Ерин. — Права бях.“

Тя спринтира покрай последните статуи от двете страни на нефа. Пред нея Джордан забави крачка, за да й даде възможност да го настигне. Хвана ръката й и двамата заедно се затичаха към светлината.

Още по-напред Рун и Бернар стояха като замръзнали до самия балдахин.

Спрени от святост, която плашеше дори тях.