Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на сангвинистите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood Gospel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс; Ребека Кантрел

Заглавие: Кървавото евангелие

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 18.02.2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-376-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1858

История

  1. — Добавяне

61.

28 октомври, 17:44 ч.

Некрополът под базиликата Свети Петър

Рун продължи лова.

Кръвта на Ерин пулсираше топла и силна във вените му. Животът й пееше в него. Никога не беше чувствал такава сила в крайниците си. Можеше да тича вечно. Можеше да победи всеки враг.

Краката му летяха над каменния под, сякаш без да го докосват. Бързо и още по-бързо. Въздушни пръсти милваха бузите му, развяваха косата му.

Дори в този екстаз скърбеше за Ерин. Тя бе дала всичко за евангелието. И за него. Познанията й, състраданието — сега те чезнеха назад. Неговият мрак трябваше да умира сега на каменния под, не нейната светлина.

Нямаше да пропилее жертвата й.

Оплакването трябваше да почака.

Мускусната миризма на вълка бележеше следата пред него. В нея той четеше всяка тежка стъпка на чудовището, надушваше всяка капка кръв, дори докато създанието се възстановяваше и капките ставаха все по-малки.

Нямаше да му избяга.

Щеше да ги намери. Щеше да вземе книгата. За да почете жертвата на Ерин.

Тя нямаше да бъде забравена нито за един ден от безбройните, които му предстояха.

 

 

17:55 ч.

Джордан тичаше през тунела и търсеше Ерин.

Леополд го следваше по петите.

Двамата си бяха пробили с бой път през първата вълна стригои, за да се доберат до този тунел. Джордан се надяваше, че Ерин и Рун са настигнали Батори и са взели книгата.

След всички тези ужаси и кръвопролития искаше просто да се прибере у дома.

А когато си представяше дом, си представяше и лицето на Ерин.

— Ето там! — каза Леополд и посочи. По-острото му зрение бе забелязало тялото, проснато покрай стената на тунела.

„Само да не е Ерин. Само да не е Ерин.“

Джордан се втурна напред и изпревари като никога досега сангвинист. Лъчът на фенерчето му се насочи към неподвижната фигура.

„О, не…“

С бучащи уши той падна на колене до нея и незабавно посегна към шията й, за да провери дали е жива. Кожата й беше студена, но Джордан долови съвсем слаб пулс.

— Жива е — каза той на Леополд.

— Но на косъм.

Младият монах коленичи и разтвори палтото на Ерин. Бялата й риза беше почервеняла от кръв до кръста. Леополд извади мехлем от гънките на расото си. Когато отвори кутийката, Джордан забеляза, че съдържанието й вонеше като мазилото, с което Надя беше третирала раните му от ухапвания.

Но дали това щеше да е достатъчно?

Леополд изрече напевно молитва на латински, докато мажеше раната на Ерин.

Джордан гледаше със затаен дъх. Целият се тресеше.

Само за няколко секунди кървенето намаля и накрая спря напълно.

Ерин обаче лежеше в безсъзнание, бяла като призрак на фона на тъмния камък.

Леополд огледа ръцете и краката й, търсейки други ухапвания.

— Има рана само на шията.

Джордан свали палтото си и я зави с него, за да я стопли. Започна да разтрива студените й ръце.

— Ерин?

Клепачите й потрепнаха, сякаш сънуваше, после бавно се повдигнаха.

— Джордан?

— Същият. — Той погали ледената й буза. — Ще се оправиш.

Устните й се извиха едва забележимо.

— Лъжец.

— Никога не лъжа — заяви той. — Скаут съм, забрави ли?

Но всъщност лъжеше. Тя изобщо нямаше да се оправи.

Леополд се пресегна към Джордан и докосна едно ухапване на ръката му, което слабо кървеше; беше го получил от един от слугите на Распутин и раната се беше отворила отново по време на борбата в базиликата.

— Каква е кръвната ти група?

— Нулева положителна. Универсален донор. — Сърцето на Джордан подскочи и той се обърна към монаха. — Можеш ли да й прелееш кръв направо от мен?

Леополд извади медицински пакет от джоба си, като мърмореше инструкции. Ръцете му се движеха невъзможно бързо — разглобиха спринцовка, закачиха към нея тръба и поставиха втора тръба в другия край.

Докато младият монах работеше, Джордан галеше косата на Ерин. Ръцете му се задържаха на челото й, на бузите.

— Дръж се.

Не можеше да определи дали го чува. Какво я беше нападнало? И къде беше Рун? Огледа се, очаквайки да види тялото на свещеника. Тунелът обаче беше пуст. Нима Рун е бил пленен?

Леополд отвори напоен със спирт тампон и почисти ръката на Ерин, после използва друг тампон за Джордан.

— Трябва да те помоля да мълчиш, Джордан. — Тонът му беше делови. — Трябва да чувам сърцата и на двама ви, за да преценя какво количество кръв минава между вас. Не искам да те убия, докато правя преливането.

— Просто я спаси. — Джордан се облегна на каменната стена, загледан в бледото лице на Ерин.

Леополд заби игла в ръката й, после и в ръката на Джордан. Той почти не усети убождането.

Времето се заточи безкрайно бавно в мрака.

Леополд превърза шията на Ерин.

— Имаме късмет. Раната е малка. Стригоите обикновено не са толкова внимателни, когато се хранят.

Джордан потръпна при мисълта, че някое от онези чудовища е забило зъбите си в шията на Ерин.

„Трябваше да я пазя по-добре.“

След няколко минути Леополд извади иглата от ръката на Джордан и сложи памук върху раничката.

— Повече от това не можеш да дадеш.

— Мога да дам толкова, колкото й е нужно. — Джордан се поизправи. — Направи го.

Кръглите очила проблеснаха, когато монахът поклати глава.

— Не можеш да ми заповядваш, сержант.

Преди Джордан да измисли по-добър аргумент, Ерин отвори очи. Гледаше замаяна, но все пак изглеждаше по-силна, отколкото бе преди няколко минути.

— Хей.

Джордан се облегна на стената до нея и се усмихна.

— Добре дошла обратно.

— Пулсът й е добър — съобщи Леополд. — След малко почивка ще се оправи.

Джордан зададе въпроса, макар да знаеше отговора.

— Кой ти причини това?

Ерин затвори очи. Отказваше да отговори.

Джордан вдигна ръката й и взе онова, което беше намерил, докато Леополд сваляше палтото й. Показа й кръста.

— Рун ли?

Монахът трепна от ужас и погнуса.

— Ерин? — Джордан се опита да овладее гнева си, за да не го долови тя. — Рун ли ти причини това?

— Трябваше да го направи. — Пръстите й докоснаха превръзката на шията. — Джордан, аз го умолявах да го направи.

Той едва чу думите й. Яростта го погълна.

Кучият син я беше източил и я бе оставил да умира сама.

Ерин се помъчи да се надигне, да обясни.

Джордан я прегърна и я притисна към себе си. Тя още беше ужасно студена, но цветът й донякъде се беше възвърнал.

— Трябваше да го направим, Джордан, за да може да се възстанови и да не позволи на Батори да избяга с евангелието. Рун беше почти мъртъв.

Джордан я притисна още по-силно и тя отпусна глава на рамото му.

Леополд зави и двамата с палтото и им обърна гръб. Приклекнал до тях, той започна да върти глава.

Джордан опря брадичка в темето на Ерин. Миришеше на кръв. Под палтото тя се сви, за да се намести по-удобно на гърдите му. Джордан пое треперливо дъх и издиша.

Леополд се изправи — малко по-бързо, отколкото бе нужно.

— Какво има? — попита Джордан.

Леополд се обърна към него.

— Идват стригои. Това още не е краят.

 

 

18:24 ч.

Ерин се намръщи, когато Леополд я вдигна. С другата си ръка монахът повдигна Джордан с лекота, сякаш беше кукла. Войникът залитна и се задържа. Беше по-слаб, отколкото показваше. Кръвопреливането определено го бе лишило от сили.

Джордан преметна ръката на Ерин през рамото си и я прегърна през кръста. Тя искаше да възрази, че може да върви и сама, но подозираше, че едва ли ще успее да направи повече от няколко стъпки. Не беше време за фалшива гордост.

— Вървете напред. — Леополд ги побутна, без да откъсва поглед от тунела зад тях.

Ерин се мъчеше да се задържи на крака. Двамата с Джордан направиха всичко по силите си да побегнат, но се движеха бавно дори по човешките стандарти.

Леополд ги прикриваше отзад с изваден меч.

Ехтящото ръмжене зад тях приближаваше.

— Отпред има завой — посочи Джордан. — Можем да ги посрещнем там.

Леополд ги подкара напред и им махна да продължат.

— Аз оставам. Вие вървете.

— Не — забави крачка Джордан.

— Вие сте предреченото трио — просто рече Леополд. — Моят дълг е да ви служа. Намерете Рун. Вземете книгата. Това е вашият дълг.

Джордан стисна зъби, но не каза нищо.

— Вървете с Бог. — Леополд спря на завоя и сребърният му меч проблесна, когато се обърна да посрещне врага.

Без друг избор, Ерин затича с Джордан, гонена от чувството за вина, че изоставят Леополд. Но колко други вече бяха дали живота си, за да могат да продължат напред? Трябваше да отдадат почит на пролятата кръв, като не се предадат.

Зад нея се разнесоха ужасни писъци, придружени със звън на метал.

Някъде там младоликият учен се беше изправил срещу дивите стригои сам — но колко ли дълго можеше да ги задържи?

Тя се съсредоточи да движи натежалите си крака, да не се предава.

Лъчът на фенерчето на Джордан танцуваше в такт с крачките им и осветяваше гладкия под, масивните блокове под краката им, грубия каменен свод, който се извиваше над тях.

Ерин изгуби представа за време и разстояние. Светът й се свеждаше само до следващата крачка.

Далеч отпред се появи слаба светлина.

Джордан я задърпа напред.

Светлината се засили.

Източникът й се появи след поредния завой. Идваше от фенерче, закрепено за цевта на пистолет. Светлината очертаваше стройната фигура на Батори. Червената й коса падаше свободно на раменете й. Беше с гръб към тях.

Беше насочила оръжието си към Рун.

На няколко метра от нея Рун се бореше с вълка, притиснат от масивното му тяло.

Звярът ръмжеше в лицето му и пръскаше слюнка, готов да разкъса гърлото му. Само че този път Рун беше достатъчно силен, за да го задържи. Двамата сега не си отстъпваха. Свещеникът обаче напрягаше всичките си съживени сили, за да противостои на чудовището.

Изцяло погълната от борбата, Батори не забеляза внезапната поява на Джордан и Ерин. Тя пристъпи към борещата се двойка с пистолет в ръка, решена да сложи край на безизходното положение с няколко сребърни куршума.

Трепереща от слабост, Ерин побутна мълчаливо Джордан.

„Помогни му!“

Изражението на Джордан беше сурово. Той остана да стои сковано и не посегна към оръжието си.

„Достатъчно…“

Ерин се освободи от прегръдката му и извади колта. По-рано беше изпразнила почти цял пълнител във вълка. Куршумите едва го бяха накарали да трепне. Не можеше да го убие с пистолет.

Трябваше обаче да направи нещо.

Все още обърната с гръб към тях, Батори стигна до вълка и насочи пистолета към лицето на Рун.

— А сега да се освободим и двамата.

Ерин забеляза превръзката над лакътя на Батори. Светеше в бяло в сумрака.

Превръзката я върна отново в цирка на Нерон. Спомни си как беше отворила раната на Батори, как тя беше отблъснала панически вълка от себе си и как Михир се държеше на разстояние от капещата кръв. Ерин никога не бе виждала стригой да реагира по такъв начин на кръв. Михир се страхуваше да не докосне дори една-единствена капка. После си представи как неговата кръв задимя, когато се сля със сребристо-алената капка на пода на килията.

Вече знаеше какво трябва да направи.

Дръпна се от Джордан, така че Батори да се озове между нея и вълка. Прецени ъглите. Вдигна пистолета с двете си ръце, прицели се и пое дълбоко дъх.

При издишването плавно натисна спусъка.

Пистолетът изтрещя оглушително в тунела.

Батори залитна напред, а вълкът зави в агония.

Джордан изненадано се обърна, но Ерин не откъсна поглед от Батори и се прицели за втори изстрел.

Вълкът отскочи от Рун и започна да тича в кръг, като се мъчеше да захапе собственото си рамо. Куршумът беше преминал през тялото на Батори, преди да улучи вълка, и бе пренесъл със себе си кръвта й. Козината на чудовището беше опърлена, от раната бълваше дим.

Кръвта на Батори беше отровна за стригоите — и за създадените от тях бласфемари.

Батори се обърна към Джордан и Ерин. Кръв пропиваше ризата й над десния хълбок. Погледът й се закова върху враговете й. Устните й се извиха в презрителна усмивка. Тя вдигна пистолета си към тях.

Без да губи самообладание, Ерин дръпна спусъка още три пъти.

Куршумите се забиха в гърдите на Батори — и оттам в хълбока на вълка.

Жената отлетя назад и се блъсна в стената с окървавени гърди. Свлече се на пода с широко отворени от изненада очи. Пистолетът й изтрака върху камъка до отпуснатата ръка.

Вълкът се разтресе и рухна. Кръвта димеше по тялото и се пенеше в устата му. Неспособен да се изправи, той запълзя по корем, като скимтеше и оставяше след себе си тъмна кървава диря.

Добра се до Батори и отпусна глава в скута й. Тя вдигна ръце и го прегърна през врата.

Зад тях Рун се надигна с мъка на крака и взе пистолета на Батори.

Изправи се и се обърна към Ерин. Когато я видя, устните му се раздвижиха в сянка на уморена усмивка. Изпита огромно облекчение, че я вижда — а може би и нещо повече. Така или иначе, това бе първата му истинска и откровена усмивка, която виждаше тя.

Рун изглеждаше млад, уязвим и съвсем като човек.

Тя залитна към него, но Джордан я задържа.

— Достатъчно.

Той вдигна оръжието си.

Усмивката изчезна от лицето на Рун.

И с изчезването й светът стана по-мрачен.