Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (45)

44.

27 октомври, 08:02 ч.

Хармсфелд, Германия

Надя беше коленичила до Рун на няколко крачки от Ерин и шепнеше на латински, докато той плачеше. Каквото и да се бе случило, когато двамата пиха осветеното вино, то бе по-неприятно от шесткратното прострелване в гърдите. Болеше я за Рун, уловен в такова състояние за вечни времена, обречен на невъобразим ад заради греха да бъде нападнат от стригой.

Ерин се върна при разбитата врата и се загледа навън в ранното утро. Джордан също дойде и се облегна до нея. Как успяваше да остане така топъл? Тя замръзваше. Първо и двамата се бяха накиснали в онова ледено езеро, а сега се намираха в студената църква.

След като плачът на Рун утихна, Ерин чу как Надя изпъшка, когато също отпи глътка осветено вино. Тя обаче не плака така, както бе плакал Рун.

За момент в църквата се възцари тишина.

— Буден е — най-сетне се обади Надя. Гласът й отново бе спокоен и равен. — С малко късмет ще бъде в състояние да пътува преди падането на нощта. Само че ще бъде слаб през следващите няколко дни. Христовата кръв не ни лекува така бързо, както би го направила човешката.

— Защо на теб не ти е толкова трудно да пиеш виното, колкото на Рун? — Ерин погледна към свещеника, който лежеше на една страна, извърнат от тях, завит с покривката на олтара.

Надя също се загледа към него.

— Защото не съм падала толкова ниско, колкото него.

 

 

08:22 ч.

Джордан огледа малката стая на странноприемницата, която Надя беше наела за него и Ерин в Хармсфелд. Тихото заведение се намираше от другата страна на площада, срещу църквата.

Надя делеше съседната стая с Рун, но Джордан въпреки това огледа помещението така, сякаш се готвеше за предстояща обсада. Вратата беше от як дъб. Надзъртане през прозореца установи дървена рамка за увивни растения под стаята им, която бе на втория етаж. Трудно можеше да се влезе оттам. Огледа бързо банята. Прозорецът беше твърде малък, за да мине някой през него. Останалата част от помещението бе типична за европейските бани — бели плочки, прост душ, мивка, тоалетна и биде.

Когато се върна в стаята, Ерин не беше помръднала от мястото си на леглото. Седеше на ръба на пухения юрган. В стаята имаше двойно легло, две нощни шкафчета с лампи и странно метално приспособление, което май се използваше за почистване на обувки.

Ерин изглеждаше по-бледа от всеки друг път. Около очите й тъмнееха кръгове; лицето й бе цялото в кал.

— Искаш ли първа да вземеш душ? — попита я той.

— Душ — повтори тя, стана и се протегна. — Най-добрата дума точно сега.

Джордан я гледаше как отива в банята и затваря вратата след себе си. Лично той смяташе, че най-доброто словосъчетание точно сега би могло да е „душ за двама“, но предпочете да премълчи. Седна от другата страна на леглото и отвори менюто на румсървиса.

Избра три закуски с кафе и чай, защото нямаше представа какво яде и пие Ерин. Вдигна телефона и набра, но преди някой да отговори, Ерин пусна водата на душа. Джордан си я представи как прекрачва прага на кабината, как разпуснатата й коса пада до средата на голия й гръб, как водата се стича надолу по извивките на…

— Darf ich Ihnen behilflich sein?^[1] — разнесе се глас в слушалката.

Джордан обърна гръб на вратата на банята и поръча закуска на немски.

Докато чакаше, простря палтата им да се сушат над радиатора, като се мъчеше да не мисли за Ерин под душа, вдигнала лице към водата, обгърната в пара.

Трябваше да си намери някакво занимание. Седна на леглото и почисти оръжията си едно по едно, като държеше другото винаги наблизо. След това почисти пистолета на Ерин.

Надя почука и пъхна хартиена торба в ръцете му, без да каже нито дума. Докато затваряше, Джордан надникна в торбата и откри основни тоалетни принадлежности и облекло за двамата.

„Топли пуловери.“ Значи не се очертаваше да летят обратно до Йерусалим.

Поръчката пристигна и Джордан започна да закусва, преди Ерин да е приключила с къпането.

Няколко минути по-късно водата спря. Джордан все поглеждаше към вратата и правеше всичко по силите си да не си представя как Ерин подсушава голото си тяло.

Не успя.

Зачака я да излезе. Когато това най-сетне се случи, Ерин пристъпи в стаята сред облак от пара. Беше облякла бяла хавлия, която явно бе намерила в банята, и беше превързала ръката си. Лицето и шията й бяха зачервени от горещата вода. Прииска му се да види колко надолу по тялото продължаваше това зачервяване.

Докато тя приближаваше, Джордан оправи кърпата на скута си.

— Опитах се да ти оставя малко топла вода — каза тя.

— Аз пък… ъъъ… се опитах да ти оставя малко закуска. — Джордан отпи от чашата димящо кафе.

Ерин спря до него и погледна останките от храната. Миришеше на сапун и чисто пране.

— Май има надежда да съм се справила по-добре от теб.

Джордан старателно извърна поглед от деколтето й и забърза към банята. Изкъпа се и се избръсна бързо. След като среса косата си и навлече чист чифт панталони в цвят каки и фланела с дълъг ръкав, вече се чувстваше готов да превземе света.

Или най-малкото да подремне хубаво.

Ерин тъкмо приключваше със закуската, когато Джордан излезе от банята. Той легна на леглото и въздъхна. Истинско легло.

— Мога да спя на пода — предложи Ерин.

— Никой от двама ни няма да спи на пода — отвърна Джордан. — Обещавам да си стоя в моята половинка, ако ти обещаеш да си стоиш в твоята.

Ерин погледна към пода, сякаш обмисляше другата възможност.

Джордан стана и свали изсъхналото си палто от радиатора.

— Нали в много тежки моменти девиците навремето са спали с меч между себе си и техния рицар закрилник? — Той положи палтото в средата на леглото и вдигна три пръста. — Честна скаутска, няма да пресека този ров от кожа, освен ако не поискаш да го направя.

Тя го изгледа скептично.

— Бил ли си изобщо бойскаут?

Той се пльосна на леглото от страната на вратата.

— Скаут орел.

Не след дълго и двамата лежаха в своята половинка на леглото. Джордан си мислеше, че няма да мигне, щом Ерин е само на сантиметри от него, но заспа почти моментално, както си беше с дрехите.

Събуди се, докато сядаше, с ръка върху пистолета. Погледът му за миг обходи слънчевата стая. Нищо необичайно. Вратата беше затворена. Прозорецът също. Банята бе празна. Тогава какво го беше събудило?

До него Ерин изхленчи.

Обърна се да я погледне. Все още в хавлията, тя лежеше настрани с лице към него, подложила длани под бузата си. Пъшкаше в съня си. На Джордан му се прииска да посегне през палтото и да я докосне, но не биваше да нарушава обещанието си. Един погрешен ход и с него бе свършено.

— Шшшт — прошепна, сякаш тя бе племенницата му Абигейл с нейните прословути кошмари с гигантски тарантули.

Ерин изпусна една дълга въздишка и като че ли потъна още по-дълбоко в съня.

Имаше предостатъчно материал за лоши сънища — стригои, прилепи и…

С писък тя рязко се надигна в леглото.

— Тук съм — каза Джордан. — В безопасност сме.

Тя го погледна с широко отворени очи.

— Аз съм Джордан, помниш ли? — добави той.

Ерин пое несигурно дъх и отново се дръпна назад, за да се облегне на таблата на леглото.

— Помня.

Джордан също се облегна, като внимаваше да стои в своята половина.

— Кошмарни сънища ли?

— Кошмарна реалност.

— Трябва ли да се чувствам обиден? — Може би това щеше да подобри настроението й.

— Нямах предвид теб. Ти си… ами… бива те. Но останалата ситуация…

Джордан наистина се почувства обиден, че просто го бива, но сега не беше време да остроумничи по въпроса.

— Поне успяхме да поспим и да хапнем. Не съм се чувствал така добре от Масада насам.

Млъкна. Масада. Където бяха загинали хората му. Всички. Повтори имената им наум, твърдо решен никога да не ги забравя: Сандерсън, Маккей, Купър, Тайсън. Всички, с изключение на Маккей, бяха по-млади от него. Тайсън имаше двегодишна дъщеря, която никога вече нямаше да види майка си. Маккей имаше три хлапета, бивша жена и куче на име Чипър. Купър издържаше със заплатата си болнавата си възрастна майка и дълга върволица приятелки. Сандерсън още не бе имал време да започне връзка. Беше просто хлапе. Джордан опря глава в таблата на леглото.

— Това бяха много дълги двайсет и четири часа.

— Чудя се какво ли предстои — рече Ерин.

— Нов теренен обход със забавните ни водачи Рун и Надя.

— Надя не е от най-забавните. — Ерин дръпна завивката над кръста си. — Мисля, че щеше да ме убие в църквата.

— Аз пък си мислех, че блъфира.

Ерин докосна шията си.

— Не вярвам, че Надя блъфира изобщо.

Джордан също не вярваше.

— Имах чувството, че ако искаше, можеше просто да ни смачка като буболечки и да наеме някого да изчисти петната.

Ерин се ухили.

— Това трябваше да прозвучи ободряващо, така ли?

Той я погледна.

— Поне се имаме един друг.

Прозвуча толкова сладникаво, та му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.

— Но аз почти не те познавам — възрази тя.

— Какво искаш да знаеш? — Той нагласи възглавницата под главата си. — Човешко същество. На трийсет и пет. Професионален войник. Роден съм в Айова. Трети син. Майка ми роди пет хлапета. Любимият ми цвят е зеленият.

Ерин се усмихна и поклати глава.

— Не е достатъчно ли? — Джордан реши да продължи, просто да каже истината. — Жена ми Керън също служеше в армията. Умря преди около година. Убиха я в бойна акция. — Гласът му се стегна около мъчителния спомен, но той не се отказа. — Нямаме деца, макар че исках три. А сега е твой ред. Деца? Съпруг? Братя или сестри?

— Не мога да играя тази игра. — В очите й за миг проблесна болка и тя се извърна.

Значи семейството е недосегаема зона. Ясно. Избра по-лесен въпрос.

— Дори за любимия цвят ли? Това не е държавна тайна, нали така?

Тя отново се обърна с лека усмивка, сякаш оценяваше усилията му.

— Сепия.

— Сепия? — Той я погледна. — Това е кафяво, нали?

— Сиво-кафяво. Първоначално са го получавали от мастилото на сепия. Оттам и името.

Искрените й кехлибарени очи се взираха в неговите. Или бяха с цвят сепия?

— Ето виждаш ли. Не е зле като начало. — Той се размърда, мъчейки се да измисли друг въпрос. — Да си представим, че днес е събота и си у дома. Какво щеше да правиш?

Тя погледна смутено палтото.

— Щях да ям „Лъки Чармс“ и да гледам анимационни филми.

— Изобщо не очаквах такъв отговор. — Представи си я седнала по пижама, с купа зърнена закуска в скута и рисувани филмчета по телевизията. Доста добър начин да започнеш уикенда.

— Прихванах го от съквартирантката си от колежа, Уенди. Казваше, че трябва да изгледам много филмчета, за да наваксам.

Предвид шантавото й детство Уенди явно е била права.

— Е — рече Ерин, — сега е твой ред. Какво би правил през мързеливата съботна сутрин?

— Щях да спя. — Искаше му се да има по-остроумен отговор.

Тя го погледна виновно.

— Съжалявам, че те събудих.

— Аз пък не. — Той се пресегна и махна влажен кичур коса от бузата й, готов да се дръпне и при най-малкия знак от нейна страна, че жестът му не е добре дошъл.

Вместо това тя затвори очи и отпусна глава върху ръката му.

Той се наведе над коженото палто и я целуна. Направи го без да мисли, сякаш на устните му им е било писано да са там.

Тя тихо въздъхна и обви ръце около врата му.

 

 

10:04 ч.

Рун се събуди от лимонената миризма на почистващ химикал. Постави длан върху гърдите си и си припомни какво се бе случило.

Надигна се на лакът. Беше в спалня със спуснати бели завеси, които спираха слънчевите лъчи. На няколко крачки от него на дървения под лежеше жена. Надя. Сега си спомняше. Надя. Емануел. Бункерът. Заслуша се за сърцата на Ерин и Джордан и ги чу от другата страна на стената. Тихите им гласове го успокоиха.

Стана, като се подпираше на таблата на леглото.

Надя се размърда и се протегна като събуждаща се котка.

— По-добре ли си?

Рун се изправи, олюлявайки се.

— Раниха ли те?

— Само в крака. — Тя също се изправи, но доста по-лесно от него. — Ще се оправя.

Рун й завидя.

— А другите?

— Войникът е късметлия — рече тя. — Жената е талантлив стрелец дори с пистолет, освен това знае кога да се снишава.

— Пиер? — Рун огледа полутъмната стая.

— Отиде си. — И Надя му разказа всичко, което се бе случило, след като Рун бе прострелян в гората.

Тогава той зададе най-тревожния въпрос.

— Откъде Белиал са разбрали къде се намираме и къде да ни устроят засада?

Заминаването на екипа от Йерусалим беше известно единствено на кардинала и най-тесния му кръг.

Надя въздъхна загрижено.

— Мисля, че е най-добре да се върна в манастира с новината за смъртта на Емануел и да кажа, че ти и другите също сте мъртви. Така ще имате време да действате извън полезрението на църквата и евентуалните шпиони, да прикриете следващите си крачки по пътя към Кървавото евангелие.

Рун кимна. Бе наложително да пазят издирването в тайна от Белиал.

— Ами Пиер? Какво ще кажеш за него?

— Ще им кажа какво съм открила — отвърна тя. — Жалко, че попаднах само на немски войници в бункера. И на стригои, разбира се.

— Значи няма да им кажеш за руснаците?

— Ако църквата научи, че в същия бункер, в който се е намирало Кървавото евангелие, е имало и руски войници от Санкт Петербург, не просто ще изпратят екип в Русия. Ще избухне война.

Рун кимна. Никой сангвинист не се бе връщал жив от Санкт Петербург, след като предателят витандус пое командването там. За да вземе нещо от Русия, църквата наистина трябваше да изпрати цяла армия. А всяка жертва щеше да отслаби ордена им в битката с Белиал, която рано или късно трябваше да се състои.

— Трябва да заминем сами — прецени Рун. — За да не допуснем война и за да имаме надежда да намерим книгата.

— Ами хората? Ще бъде опасно да вземеш и тях.

— Витандусът може да мрази ордена ни, но има чувство за чест. Това може да се окаже достатъчно, за да са в безопасност.

От другата страна на стената сърцата на Джордан и Ерин забиха по-бързо.

— Много добре виждам привързаността ти към тях, Рун — рече Надя. — Да не си мислиш, че руснаците няма да забележат?

— Не мога да ги оставя. — Рун се опита да заглуши звуците на Ерин и Джордан. — Ако Белиал имат агенти сред сангвинистите, животът им ще бъде изложен на по-голяма опасност тук, отколкото в Русия.

— В такъв случай въпросът е решен. — Надя стана и си сложи сребърния колан.

— Ще ни трябват документи — добави Рун.

— Ще ви ги осигуря тайно.

Рун се замисли за пътя, по който им предстоеше да поемат. За първи път в дългия си, много дълъг живот щеше да се раздели с църквата, пък било и само временно. Чувстваше се като осиротял.

Надя тръгна към вратата.

— И ще ти донеса нещо, което да можеш да размениш срещу сигурност. Нещо безценно за владетеля на Санкт Петербург.

Дори Надя не смееше да произнесе неговото име.

Бивш сангвинист, той беше нарушил законите на църквата толкова грубо, че бе отлъчен — и това не беше обичайното отлъчване, а истинско пропъждане, което не можеше да бъде отменено и бе толкова сурово, че всички, които го познаваха, трябваше да го отбягват завинаги.

Така самото му име се беше превърнало в негово проклятие — витандус.

 

 

10:08 ч.

Ерин се усмихна, когато Джордан я вдигна през коженото палто и я сложи в скута си. Сега го беше яхнала и се взираше в дяволитата му усмивка.

— Какво стана с обещанието да си стоиш в половината?

— Ти дойде в моята половина. — Той я целуна леко по устните и по гръбнака й полазиха тръпки.

Не можеше да възрази на думите му. Тя изрита палтото на пода.

Джордан се ухили.

— Проблемът е решен.

Тя прокара длан по линията на челюстта му. Гладка, току-що избръсната. Целуна го отново. Миришеше на крем за бръснене с евкалипт и имаше вкус на кафе.

Ерин се дръпна назад и се загледа в прекрасните му сини очи.

— Очите ти са в египетско синьо, като бога на слънцето Ра.

— Приемам го за комплимент.

Той плъзна ръка на кръста й и я придърпа толкова плътно до себе си, че тя усети ударите на сърцето му върху гърдите си.

Отпусна се върху него. Чувстваше се в безопасност.

Устните му намериха нейните. Целувката му предаваше настойчивото му желание. Тя изстена и зарови пръсти в косата му, като го придърпа още по-близо до себе си.

Искаше да забрави всичко случило се през последните двайсет и четири часа, да заличи всеки лош спомен. Единственото, което имаше място в ума й, беше този момент с него. Дланите му се плъзнаха по тялото й.

Без да престава да я прегръща, Джордан нежно я обърна и тя се озова под него на леглото.

Ерин се изпъна под тежестта му, усещайки мускулестото му тяло върху своето. Ръцете й галеха широкия му гръб. Пъхна ги под тениската, усети гладката топлина на кожата. С едно бързо движение той съблече фланелата през главата си, разкривайки татуировката от едната си страна — оставения от светкавицата дървовиден фрактал, свидетелството за кратката му среща със смъртта.

Пръстът й проследи една от разклоняващите се линии. Кожата му настръхна от допира й.

Сега той изглеждаше много далеч от смъртта — дишаше дълбоко, тялото му излъчваше топлина, бездънните му сини очи блестяха.

Без да откъсва очи от нейните, той развърза колана на халата й и отметна полите му настрани. Едва тогава погледът му се плъзна надолу, сякаш поглъщаше тялото й, оставяйки след себе си гореща диря, без дори да я докосва.

— Ау — прошепна едва чуто.

Тя го придърпа към себе си и ахна, когато голата му кожа докосна нейната. Устните им отново се намериха. Ерин се изгуби в целувката. Сърцето й туптеше неудържимо, дъхът й секна, после и той се ускори.

Джордан откъсна едва-едва устни от нейните и тя се надигна, за да ги достигне отново. Той започна да целува шията й. Ерин отметна глава назад върху възглавницата. Усети как влажни кичури се разпиляват по лицето й, но не искаше да откъсне ръце от тялото му и да ги махне. Устните му продължиха надолу, плъзнаха се по ключицата й и спряха на вдлъбнатината на гърлото й.

— Ерин? — Дъхът му погали шията й.

Тя знаеше какво пита той и знаеше какво иска да отговори. Но не го каза.

— Чакай. — Думата една се изтръгна от гърдите й. Тя го бутна назад и се загърна в хавлията. — Стана твърде бързо.

— По-бавно — рече той. — Ясно.

Тя завърза хавлията. Сърцето й препускаше, тя изгаряше от желание да избяга отново в топлината на обятията му. Но не се отдаде на желанието си. Не можеше.

По вратата заблъска юмрук.

Разнесе се глас.

Надя.

— Време е да вървим.