Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (57)

56.

28 октомври, 16:30 ч.

Ватиканът

Кардинал Бернар се носеше по коридорите на Апостолическия дворец като буреносен облак.

Рун го следваше, подбран от неколцина швейцарски гвардейци с извадени оръжия. Надя вървеше от лявата му страна, на пръв поглед не особено притеснена; Джордан крачеше отдясно и изглеждаше повече ядосан, отколкото разтревожен. Рун беше благодарен, че двамата са до него.

Изпънатият гръб на кардинала ясно показваше гнева му. Аленото му расо се вееше зад него. Несъмнено беше яростен, че Надя го е излъгала за смъртта на Рун.

Рун погледна назад към редицата швейцарски гвардейци. Зад тях се мъкнеше отец Амвросий, без да си прави труда да скрие злорадството си.

С помощта на Надя Рун лесно можеше да се справи с всички, но нямаше желание да се измъква. Искаше да накара Бернар да разбере какво се е случило и да осигури помощта му за откриването на Ерин и книгата. Молеше се все още да има достатъчно време.

Кардиналът отключи вратата на някаква приемна и ги въведе вътре.

Прекоси стаята, тежко се отпусна до една кръгла махагонова маса и направи знак на Рун да седне на обичайното място от дясната му страна. Може би в крайна сметка не е чак толкова ядосан, помисли си свещеникът, докато придърпваше един източен антикварен стол с тапицерия в кехлибарен цвят.

— Рун. — Суровият тон на Бернар прогони моментната надежда. — Ти ме излъга. Мен.

— Аз ви излъгах — поправи го Надя. — Вината пада върху мен.

Бернар махна пренебрежително с ръка.

— Той е позволил да се случи.

— Така е. — Рун сведе глава. — Поемам пълната отговорност.

Надя скръсти ръце на гърдите си.

— Добре тогава. Щом не съм виновна, мога ли да си вървя?

— Никой няма да излезе оттук, докато не ми обясните задоволително какво става.

— Признание ли искаш? — ядоса се Рун. — Защото вече няма никакво значение. Книгата е в ръцете на Белиал.

Бернар се отпусна в стола си.

— Разбирам.

— Белиал са в Рим. — Корза положи длани върху лъскавата маса, сякаш се канеше да стане. — Трябва да ги намерим.

— Стой — нареди му Бернар, сякаш заповядваше на куче. — Първо ми кажи как се е стигнало дотук.

Рун настръхна. Докосна броеницата си, търсейки начин да се успокои, преди да разкаже за събитията в Русия. Заговори бързо, но Бернар все го бавеше с въпроси, целящи да открият недостатъци. Богословският му ум търсеше несъответствия, опитваше се да разкрие лъжи.

А през цялото това време минутите изтичаха.

Неспособен да стои на едно място, Рун продължи разказа си, като крачеше напред-назад из стаята и спираше, за да погледне навън през прозореца. На площада хората обличаха палтата си, събираха си нещата. Свечеряваше се, до залез-слънце оставаше не повече от половин час; след това стригоите щяха да вилнеят на свобода. Всяка изминала секунда намаляваше шансовете на Рун и Джордан да открият Ерин жива или да се доберат до книгата. Кардиналът обаче продължаваше да го притиска.

— Ако смятате да ни разпитвате цял ден — намеси се Джордан, — защо не изпратите екип да търси Ерин и книгата? За да се уверите, че не сме били целия път дотук само за да ви разказваме небивалици?

— Не може да държите такъв тон на кардинала! — изгледа го кръвнишки Амвросий.

— Ти ли ще ми кажеш? — Джордан избута стола си назад, готов да зашлеви набързо отеца.

Надя се размърда на мястото си. Ако Рун дадеше знак, тя и Джордан бяха готови да се бият.

Рун вдигна ръка.

— Успокойте се. Ние…

На вратата леко се почука.

Рун се заслуша. Петима мъже и една жена. Усмихна се, когато разпозна ударите на едно от сърцата. Едва се сдържа да не падне на колене и да благодари на Господа. Е, това можеше да почака.

Надя също чу и го погледна.

Джордан местеше поглед между двамата, привлекателното му лице бе изкривено от объркване.

Амвросий надяна най-надутата си физиономия и отвори вратата.

Ерин влезе в стаята.

Нашийникът на Батори беше оставил рани и засъхнали струйки кръв по шията й. Лицето и ръцете й бяха омазани в мръсотия, изглеждаше изтощена. Младежът, който я следваше, бе в още по-лошо състояние.

Но тя беше жива.

 

 

16:40 ч.

Джордан сграбчи Ерин в най-чудесната прегръдка, която бе получавала от цяла вечност. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Искаше й се да си почива така много, много дълго.

— Как дойде тук? — попита Рун. — И кой е този с теб?

Ерин се освободи от ухиления Джордан.

— Това е Нейт Хайсмит. Беше член на екипа ми в Цезарея. Батори го заловила и го докарала в Рим.

Нейт се ръкува с всички, като хвърляше подозрителни и ревниви погледи към Джордан след онази несъмнено любвеобилна прегръдка.

Джордан сякаш не забеляза и си остана ухилен до уши. Не откъсваше поглед от Ерин и тя не се сдържа и също се усмихна. Когато Батори я беше помъкнала със себе си, оставяйки Джордан и Рун в лапите на Распутин, тя се страхуваше, че никога повече няма да види някого от двамата.

Джордан набързо й разказа за случилото се през последните часове.

На свой ред тя обясни как двамата с Нейт бяха избягали през тунелите на цирка на Нерон във Ватикана. Щом пристигнали тук, тя настояла за среща с кардинал Бернар и двамата били незабавно арестувани от швейцарските гвардейци.

— Руините на цирка! — възкликна Рун. — Разбира се. Онзи прокълнат лабиринт от тунели е идеалното убежище за Белиал.

— Защо? — попита Джордан.

— Защото се намира под земята, защитен е от слънцето, така че чудовищата на Батори могат да бродят свободно там през деня — обясни Рун. — Но най-важното е, че циркът е и най-нечистото място в Рим. Пясъците му са завинаги опетнени от кръвта на християните, загинали като мъченици там. Тази мерзост укрепва нейните сили и отслабва нашите.

Кардинал Бернар направи знак на един гвардеец и на Амвросий.

— Изпратете войници в цирка. Сангвинисти и хора. Да претърсят тунелите и да намерят книгата. И съобщете на Негово Светейшество.

Войникът и свещеникът кимнаха и напуснаха.

Кардиналът поиска Ерин и Нейт отново да разкажат за преживелиците си, като сравняваше подробностите. Отне му много време, но накрая като че ли повярва, че му казват истината.

— Опишете ми отново книгата. — Кардиналът затвори очи и сплете пръсти.

— По-добре да ви нарисувам скица — предложи Ерин и направи знак да й донесат лист и химикалка.

Кардиналът кимна и й даде папска бланка. С бързи щрихи Ерин започна да рисува приблизително изображенията върху книгата.

— Това е оловен блок, горе-долу с размерите на Библията на Гутенберг — каза тя и бързо описа странната картина, гравирана отгоре — скелет и мъж, които се прегръщаха и бяха свързани с плетено въже, наред с подобните на мастилници вдлъбнатини и гръцките букви.

— Алфа и Омега — промърмори кардиналът, когато тя свърши. — Това е означение на Исус, разбира се.

— Не съм толкова сигурна. — На Ерин никак не й се спореше, но нещо й казваше, че кардиналът греши.

— Разбира се, че е така! „Аз съм Алфа и Омега, начало и край.“^[1] От Откровение. — Кафявите му очи гледаха гневно.

— Но Алфа и Омега са също така първата и последната буква от гръцката азбука. — Нещо се размърда някъде в сенките на съзнанието й. — Начало и край.

Докато довършваше скицата, нещо не й даваше покой — и изведнъж се сети. Обхвана я студена увереност. Беше виждала подобно изображение като това върху книгата навсякъде в Апостолическия дворец. Характерният символ можеше да се срещне къде ли не, дори на бланката, на която рисуваше.

Тя погледна останалите с широко отворени очи.

— Мисля…

Точно тогава един швейцарски гвардеец отвори с трясък вратата и я стресна. Войникът нахълта тичешком, бузите му бяха зачервени от паника.

— Ваше Високопреосвещенство, някой е проникнал в папската гробница в некропола!

Ерин се обърна и погледна гвардееца в очите.

— И са направили нещо с костите на свети Петър, нали?

От изненада войникът отстъпи крачка назад.

— Н-някой ги е откраднал.

Кардиналът ахна, а Рун и Надя скочиха на крака.

— Разбира се, че са ги откраднали! — почти изкрещя Ерин и сърцето й заби лудо. — Разбира се!

Всички погледи се обърнаха към нея.

— Знам как да отворим книгата! — възкликна тя.

Спомни си изражението на Батори, когато разговаряха за превръщането на книгата и как са нужни алхимични съставки, които да предизвикат трансформацията на обикновеното олово в златното слово на Христос.

Батори вече се беше сетила за Алфата и Омегата.

Всички завъртяха глави към Ерин.

— Продължавай — подкани я Джордан.

— Инструкциите за отварянето са изписани върху обложката. — Гласът на Ерин трепереше. — И Батори ги е разгадала.

— Обясни бързо — помоли Джордан.

Ерин се наведе над бланката и огради с кръг папския печат в горната й част.

На печата бяха изобразени два ключа на свети Петър, златен и сребърен, кръстосани в средата и свързани с алено въже. Папският печат и изображението върху книгата си приличаха поразително — но вместо ключовете, символизиращи папите, върху книгата имаше две фигури, кръстосани по подобен начин.

— Свети Петър е скрил книгата преди две хилядолетия — обясни Ерин. — Той трябва да е виждал украсата на евангелието, която по-късно щяла да става все по-известна и да излезе на бял свят някъде през дванайсети век, когато кръстосаните ключове започнали да се появяват като хералдически символи на папите. Но в основата си този дизайн се корени в изображенията върху Кървавото евангелие.

Тя потупа папския печат.

— Ключовете символизират папската институция. Същото се отнася за фигурите. Скелетът и човекът. — Тя отметна косата си назад. — Алфа означава пръв, начало. Под нея е рисунката на скелет.

— Да? — Рун се наведе напред, тъмните му очи се взираха в нея, сякаш можеше да прочете отговора на лицето й.

— Този символ представя костите на първия папа.

— Свети Петър! — промълви кардиналът. — Затова са откраднали костите му.

— За да ги използват като първата съставка за отварянето на книгата. Мисля, че стрита кост на свети Петър трябва да бъде сипана в първата подобна на мастилница вдлъбнатина на обложката.

Джордан се размърда.

— Пиер май се опитваше да ни каже същото в Германия. Непрекъснато повтаряше „книга“ и „кости“.

— Именно. — Ерин почука втората половина на картината. — Живият човек символизира сегашния папа. Омегата. Последният папа.

— Значи им трябват и костите на сегашния папа? — попита с погнуса Джордан.

Ерин поклати глава.

— Тогава какво? — попита Рун.

— Какво има живият човек, но не и скелетът? — Тя започна да изброява: — Живот. Плът. Кръв.

— Кръв? — прекъсна я Джордан. — Пиер спомена и това, но на немски. Blut.

— Втората съставка… — Ръцете на Ерин се вледениха, когато осъзна истината. Тя погледна останалите. — Трябва им кръвта на сегашния папа.

 

 

16:48 ч.

Рун и Надя тичаха след Бернар от двете му страни, образувайки триада. Без да си правят труда да крият неестествената си същност, те се движеха с максимална скорост, носеха се като сенки из коридорите на Апостолическия дворец. Човеците изостанаха. Но и тази работа не беше за тях.

Рун спринтира по дългия коридор, който водеше до спалнята на Негово Светейшество. Облицованите с дърво стени профучаваха покрай него. Разпятия и тъмни картини на религиозни теми украсяваха целия коридор. Огромно съкровище от произведения на изкуството, но то нямаше да е достатъчно, за да спаси живота на стареца. Само те можеха да го направят.

„Дай ми, Господи, Твоята закрила, и сила в закрилата.“

Вратата на папската спалня зееше отворена и светлината се изливаше в тъмния коридор.

Вътре се движеха сенки.

Бернар нахълта в стаята, без да спре или да почука, следван плътно от Надя и Рун. Миризмата на кръв заля сетивата му като вълна. Бяха закъснели.

Негово Светейшество лежеше на пода. Кръвта течеше от отвореното му гърло върху бялото расо. На пода до тялото му лежеше бръснач, вероятно неговият собствен. До побелялата му глава бяха червените папски пантофи, прилежно подредени до леглото. Обикновено грижливо сресаната коса беше разрошена, покритото с бръчки лице бе побеляло от шока, топлите му сини очи бяха затворени.

Амвросий бе коленичил до него. Дланите му бяха покрити с кръв. Отецът неуспешно се опитваше да запуши раната.

Бернар също коленичи, Надя пристъпи в банята, а Рун огледа стаята за противници. Дебелите кадифени завеси бяха спуснати, простото месингово легло бе разхвърляно и празно, столът беше прибран под древното бюро, книгите бяха подредени по рафтовете си.

Рун разбра.

Бяха го изненадали в леглото, докато е почивал. Не е можел да се съпротивлява.

Затвори очи и напрегна сетивата си. Единствените биещи сърца в стаята бяха на Амвросий и на папата. Единствените миризми бяха познати — Амвросий, Негово Светейшество, другите сангвинисти, хартия, прах и следи от тамян. И над всичко това — миризмата на пролятата кръв на стареца.

Насочи вниманието си към Негово Светейшество. Лицето му бе изгубило и малкото цвят, който бе имало, когато дойдоха. Дишаше хрипливо през полуотворената си уста.

— Дойдох да му кажа, а той… той… — запелтечи Амвросий. — Трябва му лекар. Извикайте лекар!

Бернар твърдо постави длан върху раната на папата. Надя кимна веднъж, за да покаже, че банята е празна, след което изтича навън и се понесе като вятър през коридора.

Амвросий избърса длани в черното си расо. Сърцето му прескачаше от страх или шок. Изглеждаше толкова блед и окаян, че дори Рун изпита съжаление към него.

Той постави ръка на рамото на Бернар.

— Трябва да го отнесем в операционната. Може би личният му лекар ще успее да му помогне.

Бернар го погледна шокирано.

— Бернар! — остро каза Рун.

Кардиналът като че ли дойде на себе си.

— Разбира се.

Без да спира да притиска раната, Бернар пъхна свободната си ръка под раменете на стареца. Рун също го подхвана. Папата не тежеше много и щяха да го пренесат лесно. Сърцето му биеше неравномерно, всеки удар бе по-слаб от предишния. Ако не му окажеха помощ, не му оставаше още много живот.

Рун и Бернар вдигнаха ранения и го понесоха към спешната операционна. Надя щеше да заведе лекаря направо там.

Този път вървяха бавно по коридора. Рун имаше време да разгледа старите картини в тежките им дървени рамки. Това бе стената на светците и всяка картина разказваше история за болка и мъченичество.

Швейцарските гвардейци тичаха срещу тях по коридора заедно с Ерин, Джордан и Нейт.

— Негово Светейшество е тежко ранен. — Бернар говореше на официалния италиански от далечното му детство. Рун не беше чувал този акцент от много години. Кардиналът явно още беше шокиран.

Гвардейците се разделиха като вода, за да им направят път.

Както се беше надявал Рун, Надя чакаше в операционната заедно с разчорлен мъж в бяла престилка. Човекът изглеждаше така, сякаш го бяха измъкнали от леглото и са го карали да спринтира дотук.

Той пребледня, когато видя кого носят.

Минаха покрай него в лъскавата модерна операционна. Хромираните повърхности на съвременните машини проблясваха под найлонови покривала. На стената имаше само прост кръгъл часовник и тежък железен кръст.

Рун и Бернар положиха Негово Светейшество на чистото бяло легло. Бернар още притискаше раната.

— Направено е с бръснач — обясни той.

В операционната се втурна втори доктор.

— Всички да излязат — каза първият доктор. — Тук се допуска само медицински персонал.

Докато лекарите работеха върху Негово Светейшество, Рун се молеше да намерят начин да го спасят. Нямаше какво друго да прави.

Излезе в коридора. Капки кръв блестяха по дървения под.

— Къде отиде Надя?

— Тръгна с отделение гвардейци — каза Джордан. — Да търсят онзи, който е направил това.

Ако нападателят можеше да бъде открит, Надя щеше да го открие. Рун се облегна на дървената ламперия. Бернар го прегърна през раменете и се облегна на него. От векове не бе имало успешно покушение срещу папа.

— Какво означава това за Батори, Ерин? — попита Джордан.

Очите й казаха на Рун всичко, което му бе нужно.

— Означава, че тя разполага с двете съставки, необходими за отварянето на книгата.