Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на сангвинистите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood Gospel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс; Ребека Кантрел

Заглавие: Кървавото евангелие

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 18.02.2013

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-376-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1858

История

  1. — Добавяне

60.

28 октомври, 17:34 ч.

Некрополът под базиликата „Свети Петър“

Ерин се извъртя настрани, когато острието полетя към нея.

В следващия миг се появи Рун. Дръпна я рязко, едва не я вдигна във въздуха, и я помъкна след себе си. Направи бърза крачка напред и съсече гърлото на нападателя, поваляйки го като фиданка.

Ерин се огледа и осъзна, че за момент са останали сами в тунела, по който беше избягала Батори. Погледна назад. Сангвинисти се изсипваха по колоните в некропола, за да се включат в битката под земята.

— Върни се при Джордан, когато е безопасно — рязко, с нетърпящ възражения тон заповяда Рун и кимна назад. — Аз ще се оправя с Батори.

След което се завъртя и изчезна в тъмнината на тунела.

Останала без избор, Ерин се обърна към бойното поле, чу писъците, вдъхна миризмата на кръв. Затърси с поглед в касапницата и откри Джордан. Стоеше с гръб към един от металните пиедестали и стреляше в друг тунел, бълващ стригои.

Цареше пълен хаос, сякаш бе оживяла адска картина на Бош.

Никога не би могла да мине през тази касапница. Дори чудовищата да не успееха да се доберат до нея, щеше да стане жертва на приятелски огън. Обърна се към пустия тунел, в който беше изчезнал Рун. Той изглеждаше най-безопасният избор.

Държеше фенерчето ниско в лявата си ръка, а с дясната опипваше стената, търсейки страничен тунел. Ако стигнеше до пресечка и не можеше да определи накъде е тръгнал Рун, щеше да й се наложи да се върне.

Изстрели проехтяха някъде напред, зад един завой, от който струеше сива светлина.

Ерин забърза натам — и в следващия миг до нея стигна свирепо гърлено ръмжене, което я накара да забави крачка.

Вдигна колта на Джордан, зареден със сребърни патрони. Стигна до завоя и продължи напред с бавни предпазливи стъпки.

Трясъкът на пистолет я накара да подскочи.

Малко по-нататък видя как Рун скача със свръхестествена скорост покрай масивното туловище на вълка. Дулото на пистолета му димеше. Той се приземи зад чудовището и се хвърли напред в тунела, готов да продължи преследването на Батори, която не се виждаше никаква — и изведнъж рязко спря, обръщайки се невероятно плавно.

Погледът му срещна нейния над вълка. Несъмнено беше чул ударите на сърцето й или беше забелязал движение в сенките, когато тя пристигна с фенерчето си.

Ала не беше единственият, който я бе усетил.

Вълкът рязко се обърна към нея и оголи зъби, готов за скок.

— Ерин, бягай!

Ушите помръднаха към Рун, но звярът не се извърна.

Рун спринтира обратно с вдигнат пистолет и стреля в задницата на чудовището.

Това привлече вниманието му.

С оглушителен вой вълкът се завъртя и с мощен скок се хвърли към Рун. Свещеникът изчезна от погледа на Ерин, закрит от масивното туловище.

Изтрещяха още изстрели.

Ерин насочи колта, но не стреля, тъй като се боеше, че може да улучи Рун със сребърните куршуми.

Тогава вълкът изви врат назад — държеше Рун в челюстите си. Грамадният звяр го тръсна като парцалена кукла. Кръв опръска стените на тунела. Рун изпусна пистолета и се опита да извади ножа си.

Знаейки, че трябва да помогне, Ерин стреля по вълка и го улучи в рамото. Чудовището потръпна, но не обърна внимание на раната. Ерин стреля отново и отново, като се надяваше допълнителните количества сребро да свършат работа. От хълбоците на вълка се разхвърча козина, но той продължи да не й обръща внимание и стовари Рун на земята, стегнал челюсти около врата му.

Сангвинистът не помръдваше.

Ерин се затича напред, когато чу остро изсвирване нататък в тунела.

Батори.

Вълкът пусна Рун, тръсна кървава муцуна и побягна в мрака.

Ерин прибра безполезния пистолет и се втурна напред, приземявайки се на колене до Рун. Кръв пропи джинсите й — но не нейната.

Насочи фенерчето към Рун. Кръвта течеше от двете страни на разкъсаното му гърло. Забълбука от устните му, когато той се опита да заговори.

Тя притисна с длани раните. Студената кръв обля дланите й и се процеди между пръстите.

Рун се изкашля и успя да прочисти гърлото си достатъчно, за да заповяда:

— Връщай се.

— След като спреш да кървиш. — Раните бяха толкова дълбоки, че не виждаше как е възможно да спрат да кървят, но после си спомни демонстрацията му в резиденцията на кардинала в Йерусалим.

Рун затвори очи и кървенето от врата му почти спря.

— Добре, Рун, добре. — Ерин посегна за манерката на бедрото му.

— Не е достатъчно…

Манерката се изплъзна от кървавите й пръсти и падна на земята. Ерин я вдигна, избърса длан в джинсите си и завъртя капачката. Направи три опита, преди да успее да я отвори. Върху раните ли трябваше да изсипе съдържанието й? Или да му даде да пие? Помнеше, че Надя първо беше поляла раните му.

Ерин последва примера й.

Рун изстена и като че ли изгуби съзнание.

Ерин хвана рамото му и го разтресе, за да дойде на себе си.

— Кажи ми какво да правя, Рун!

Той бавно отвори очи, но погледът му се плъзна покрай нея към тавана, след което очите му се завъртяха назад в черепа.

В Русия Распутин беше смесил виното с човешка кръв. Сместа като че ли беше помогнала на Рун повече, отколкото само осветеното вино.

Ерин разбра от какво се нуждае той.

Не от вино.

Не и сега.

Рун се нуждаеше от човешка кръв.

Преглътна. Ръката й докосна раните, оставени от нашийника на Батори.

Погледна нататък в тунела. От Батори и вълка нямаше и следа. Ерин знаеше, че никога не би могла да настигне жената. Рун все още оставаше най-добрата надежда за придобиване на евангелието. Ако Батори се измъкнеше от Рим с книгата, светът щеше да бъде променен завинаги.

Но дали беше готова да направи това? Да рискува всичко с вярата, че кръвта й ще излекува Рун? Всяка фибра на научния й ум се бунтуваше срещу тази мисъл.

След като избяга от родителите си, тя бе отказала да се поддава на суеверията, не намираше стойност във вярата като такава. Знаеше много добре какво се бе случило, когато баща й и майка й бяха престанали да мислят логично. Те бяха предоставили съдбата на новородената й сестра Ема в ръцете на един безразличен Бог — и Ема бе умряла заради сляпата им вяра.

Но през последните два дни Ерин беше видяла необикновени неща. Не можеше да ги подмине; не можеше и да ги обясни с помощта на логиката и науката. Но дали беше готова да повери живота си на едно чудо?

Впери поглед в Рун.

Какъв избор имаше?

Дори да беше в състояние да се върне при Бернар и другите сангвинисти и да ги предупреди, Батори щеше да е изчезнала много преди те да дойдат тук.

А Батори не биваше да се измъква с книгата. Залогът за света беше твърде висок и Ерин трябваше да опита всичко — дори силата на вярата си.

Наведе се над Рун и оголи шия, поднасяйки я към студената му уста.

Той не помръдна.

Ерин се пресегна и разчопли с нокти меките корички на гърлото си. Потече кръв. Тя отново допря кървящата си шия до отворените му устни.

Рун изръмжа и обърна глава. Отказваше да пие.

— Трябва да го направиш.

— Започна ли веднъж, може и да не… — горчиво прошепна той.

Ерин завърши изречението: започне ли веднъж, може и да не е в състояние да спре.

Може беше важната дума.

Изглежда, че за да се получи, трябваше да се довери не само на вярата, но и на Рун.

„Ако не опитам, то Белиал вече са победили.“

Наклони глава и отново доближи шията си до устата му.

Кръвта й закапа по устните му.

От Рун се изтръгна дълбок гърлен стон, но този път той не се извърна.

Сърцето на Ерин препускаше. Животинското в нея все още бе достатъчно силно, за да й се иска да побегне — но в крайна сметка тя не беше животно. Остана упорито на мястото си, като за миг си помисли за Даниил в ямата с лъвовете.

„Мога да го направя.“

Заповяда си да погледне Рун. Очите му гледаха будно, сякаш тези няколко капки кръв го бяха съживили.

Той облиза устни и преглътна. Хвана я за раменете и нежно я дръпна надолу.

Тя се напрегна — знаеше, че все още е слаб и може да го спре. Тялото й продължаваше да й крещи да побегне. Вместо това тя пое дълбоко дъх и се отдаде на вярата си.

Рун се премести и я положи на каменния под до себе си, като самият той се надигна на рамо. Тъмните му очи я гледаха въпросително.

Тя трепереше до мозъка на костите си.

— Ерин. Не. Не мога да го направя дори на тази цена.

— Аз не мога да настигна Батори и вълка й — умолително рече тя. — Само ти можеш да спасиш евангелието.

Прочете поражението в очите му и разбра, че той не може да намери слабо място в логиката й.

— Но…

— Разбирам какви са последствията — заяви тя, повтаряйки същите думи, които бе казала преди да се спусне в цепнатината в Масада. Последствията бяха тези. — Трябва да го направиш.

Устните му бавно се доближиха към нея, лицето му омекна и стана нежно. Ерин остана запленена от изражението му.

Той спря отново.

— Не… не ти…

— Не нарушаваш клетвите си. — Тя стисна юмруци. Помисли си за всички онези хора, чийто живот щеше да бъде унищожен, ако някой от тях двамата не посмее да изпълни дълга си. — Книгата е по-важна от правилата.

— Разбирам… ако беше някой друг, може би. Но… — Той стисна по-силно рамото й. — Не мога да се храня с теб.

Ерин впери поглед в него и едва сега видя онова, което бе скрито зад якичката и зад скритите кучешки зъби — мъж.

Той махна кичур коса от лицето й. Пръстите му бяха студени, но много нежни, дланта му докосна бузата й.

Ерин нямаше думи, с които да го убеди да наруши клетвите си на свещеник.

Нямаше какво да направи, за да събуди жаждата му за кръв като сангвинист.

Имаше само един отговор.

Да го третира като мъж.

А себе си — като жена.

Вдигна глава от камъка, без да откъсва поглед от тъмните очи на Рун. Забеляза внезапния проблясък на страх дълбоко в тях. Той беше уплашен не по-малко от нея, а може би дори повече. Ерин прокара пръсти през гъстата му коса, доближи устни до неговите. Рун затвори очи и тя го целуна. Студените му устни имаха вкус на кръв.

Докато го привличаше към себе си, усети как последните остатъци от съпротивата му изчезват, как твърдите му устни омекват и й позволяват да се доближи още повече до него. Устните му се разтвориха заедно с нейните, напълно естествено, подобно на цвете, отварящо се за новия ден.

Рун се отпусна върху нея и я притисна с тежестта на тялото си.

Може и да беше студен, но нейната топлина беше достатъчна, за да стопли и двамата.

Езикът й намери неговия. Рун изстена, без да откъсва устни от нейните — или може би стонът бе неин. Ерин усети бавното притискане на нещо остро в устата си, подобно на спускаща се метална решетка, но не се дръпна. Езикът й сякаш се наниза на острия връх на трън.

Кръвта й бликна, изпълвайки устата и на двамата.

Но вместо да вкуси желязо и ужас, сетивата й избухнаха със същността на живота, със сладост и изгаряща жега, която помете всякакъв страх. Почти вкусваше собствената си божественост — и искаше още.

Придърпа го по-плътно до себе си.

Той се долепи до нея с обещание за студено желязо и екстаз.

Интензивността на усещането я зашеметяваше. Тялото й не можеше да се сдържи, изви се на дъга под него, екстазът на живота потече помежду им, бърз и ритмичен като сърцето й.

Той отдели устни от нейните, оставайки мъчително близо, но без да я докосва. Дори това леко отделяне я изпълни с болезнена пустота. Рун изстена, сякаш изпитваше същото. Дъхът му погали устните й.

Той се взираше в нея с очи, по-големи и по-тъмни от всеки друг път, изпълнени с намек за онова, което чака в отвъдното.

Вместо да изпитва страх, Ерин сияеше в мрака със собствената си светлина, с топлината на тялото си.

Отметна глава назад и му предложи шията си, предизвика го да пие от горещия извор, желаейки го с всяка фибра на съществото си.

И той прие предизвикателството.

Бодване — отначало леко, опипващо, след което зъбите му се забиха дълбоко.

Жегата потече от нея, стопли студените устни на гърлото й.

Ерин се загърчи под него, изцяло отдадена на удоволствието. Мракът настъпи в периферното й зрение. С всеки удар на сърцето й той я поглъщаше в себе си.

Екстазът изпълваше празнината между ударите — разтърсващо бързи в началото, докато тялото й се отдаваше на чистото усещане. После времето сякаш забави хода си, удоволствието се разшири и стана още по-силно. Ерин зачака сърцето си да спре, за да може да остане завинаги в това чувство. Нищо друго нямаше значение.

Важно бе единствено блаженството.

И тогава бавно я обгърна мека светлина — заедно с любов, каквато не бе изпитвала никога. Любовта, която бе искала от майка си, от баща си, от мъничката си сестра, която така и не бе имала шанс да порасне.

Някъде дълбоко вътре Ерин знаеше, че умира — и беше благодарна за това.

Вдиша тази светлина, сякаш поемаше първия си дъх.

И тогава ги видя.

Майка й стоеше в тунел от светлина. До нея имаше малко момиченце. Ема. Бебешкото й одеялце беше преметнато през ръката й, страната с липсващия ъгъл бе обърната към Ерин. Баща й стоеше зад тях, облечен в старата си червена вълнена риза и джинси, сякаш току-що се връщаше от конюшнята. Той вдигна ръка и й махна да отиде при тях. За първи път от много години тя не изпита гняв, когато го видя, а единствено любов.

Протегна ръце към всички тях. Баща й се усмихна и тя му се усмихна в отговор. Прости му — както прощаваше и на себе си.

Той беше обвързан към своята вяра, а тя — към своята логика.

А в този момент те бяха отвъд вяра и логика.

После тази чиста, невинна светлина се разчупи.

Нахлу студен мрак.

Ерин отвори очи. Рун се беше отдръпнал от нея. Той се претърколи настрани и се облегна на стената, треперейки. Изтри уста с опакото на дланта си. Изтри кръв.

Нейната кръв.

Клепачите й се затвориха. Тя усети острата болка на отхвърлянето.

— Ерин? — Ледените му пръсти докоснаха бузата й.

Тя потръпна от студ и самота, погълната от болката по всичко онова, което беше изгубила.

— Ерин. — Рун сложи главата й в скута си и леко я залюля, ръцете му галеха косата й, спускаха се надолу по гърба й.

Тя си заповяда да отвори очи, да го погледне, да изрече невъзможното.

— Върви.

Той я притисна толкова силно, че я заболя.

— Върви — настоятелно повтори тя.

— Ще се оправиш ли?

Рун чуваше ударите на сърцето й. Знаеше, че няма да се оправи.

— Не пропилявай кръвта ми, Рун. Не позволявай да съм я дала напразно.

— Съжалявам — промълви той. — Не можех…

— Прощавам ти — задъхано изрече тя. — А сега върви.

Той скъса верижката на кръста си и го постави върху гърдите й. Тя усети тежестта му върху сърцето си. Беше топъл.

— Нека Бог да те закриля — прошепна й. — Тъй като аз не успях.

Положи я на мръсния каменен под, зави я с расото си и я остави.