Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (38)

37.

27 октомври, 06:45 ч.

Планините около Хармсфелд

Батори загърна слабото си тяло в самурения кожух и зачака в тъмната гора. Небето на изток вече започваше да избледнява. Ако съдеше по неспокойните погледи на бойците й в тази посока, те също знаеха, че до изгрева остава само четвърт час.

Беше настъпил хапещ студ, сякаш нощта се опитваше да сплоти целия си мраз срещу новия ден. Горещият дъх на Батори излизаше на пара от устните й, също като на изплезилия език вълк — две бели облачета в черната гора. Това не важеше за останалите й бойци. Те оставаха студени и неподвижни като дърветата около тях, но далеч не толкова спокойни.

— Трябва да тръгваме. Веднага. — Тарек се извиси над нея, изкривил злобно устни.

Рафик следваше плътно по-големия си брат. Устните му още бяха на мехури от момента на интимност с Батори.

Тя поклати глава. Засега нямаше вест от поста, който бе оставила при мотоциклетите. Сангвинистите не се бяха върнали оттам — а и тя не очакваше да го направят. Беше сигурна, че зайците ще напуснат дупката именно оттук.

Усещаше го с червата си.

— Никога не следвай животно в леговището му — предупреди тя.

Погледът й не се откъсваше от вратата на бункера. Магор беше открил дупката сред група камъни. Беше не по-голяма от дупка на язовец, но по-острите сетива на бойците откриха източника на миризмата, привлякла вниманието на вълка й.

Икаропи.

Представи си отвратителното ято, излитащо всяка нощ от отвора. Нещо беше създало тази орда. Нещо, което може би още бе някъде там долу.

Подчинените й се заеха да разширят дупката и изкопаха пръстта, с която нацистите бяха затрупали вратата. След като разчистиха, откриха, че прилепите са издълбали камъка по края на люка, за да правят нощните си полети из гората.

Сега люкът лесно можеше да бъде отворен отвътре, което бе покана за плячката й да се опита да се измъкне оттук.

— Ще ги убием веднага щом излязат навън — нареди тя.

— Ами ако решат да изчакат до изгрева? — Тарек погледна към небето на изток, което вече бе сиво като стомана.

— Ако не излязат до изгрев-слънце, ще влезем в бункера — обеща тя. Бойците й щяха да се бият най-добре, ако знаеха, че трябва да превземат бункера или да умрат. — Но ще изчакаме последния момент.

Шестимата й стрелци стояха неподвижно като камъни, по трима от всяка страна, със заредени сребърни стрели в арбалетите. Стрелите доставяха по-смъртоносна доза сребро от обикновения куршум. Освен това стрелите обикновено оставаха забити в тялото, вместо да минават през него.

Нямаше намерение да поема каквито и да било рискове с Рун Корза.

Главата на Тарек се обърна към вратата. Всички бойци застанаха нащрек.

Батори не беше чула нищо, но те определено бяха.

Вратата на бункера се отвори напред към разчистената пътека.

Трима сангвинисти излязоха в гората. Рун Корза бе сред тях.

Батори преброи още три фигури зад него, все още в бункера. Едната носеше другата, която несъмнено беше ранена. Но в това нямаше логика — а тя не обичаше изненадите. Само петима бяха напуснали манастира и следите само на петима бяха открити в калта при езерото.

Тогава кой беше шестият?

Нима Корза беше открил някого жив в бункера?

И тогава си спомни за икаропите.

Дали това не беше загадъчният обитател на бункера?

Задържа ръката си вдигната, заповядвайки на бойците да изчакат, докато всички не излязат навън. Но последните трима останаха вътре, явно обхванати от подозрение.

Корза погледна земята и клекна. Беше забелязал, че пръстта е изкопана наскоро. Батори рязко свали ръка, преди сангвинистът да се е досетил за засадата.

Стрелите изсвистяха, пуснати от обтегнатите тетиви на арбалетите. Залпът улучи сангвиниста начело и го прикова за дебелия ствол на стар черен бор.

Той се помъчи да се освободи, кръвта му вече димеше от раните в студената нощ.

Стрелците пуснаха нов залп и всички стрели улучиха целта си, пронизвайки гърдите, гърлото и корема.

Сангвинистът се загърчи в мъглата на собствената си кипнала кръв.

Един свещеник по-малко.

А сега беше ред на Корза.