Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (65)

64.

29 октомври, 05:44 ч.

Светилището под базиликата „Свети Петър“

Половин нощ по-късно Ерин вървеше между Джордан и Рун. Спускаха се под Рим, много по-дълбоко от некропола, където се бе водило победоносното сражение. Оцелелите стригои бяха избити или прогонени. Един от враговете бе приет в ордена, поемайки по дългия си път към обличането на расото на сангвинистите.

Ерин се спускаше по стъпалата с книгата в ръце. От кожената й подвързия отново бе започнала да струи мека светлина, осветяваща гладките каменни стени. Светлината ставаше все по-ярка, докато слизаха все по-надълбоко, сякаш приближаваха някакъв източник на енергия. Но къде отиваха? Рун все още не им беше казал.

Докато се спускаха, тя се почувства по-силна, отколкото от дни насам. Двамата с Джордан бяха почивали няколко часа, за да възвърнат силите си. Научиха, че папата е претърпял успешна операция и се очаква да се възстанови напълно. Старецът беше по-як, отколкото изглеждаше.

Нейт също се оправяше.

Ерин бе успяла да се нахрани, да дремне и да вземе душ, и най-сетне носеше дрехи без петна от кръв по тях. До нея Джордан отново изглеждаше изпълнен с енергия. Дали причината затова бе почивката или благодатното златисто сияние от книгата, което ги обгръщаше сега? С всяка следваща крачка силите й сякаш нарастваха. Топлината и светлината изпълваха не само коридора, но и тялото й, а може би и душата й.

Въпреки това си спомни мъртвата Батори, наведена над вълка си. Макар смъртта й да беше необходима, Ерин не можеше да се освободи от чувството за вина, че е отнела живота й. Усещаше, че Батори беше не толкова злодей, колкото пионка. Ерин пропъди засега тези мисли и се съсредоточи върху задачата, която им предстоеше.

Златната светлина къпеше варовиковите стени около нея, които бяха изсечени в земята с древни чукове и длета и образуваха високо горе заострени сводове, подобно на готическа катедрала, продължаваща километри надолу под земята. Това място несъмнено е било строено много поколения наред.

Подът беше гладък като лед, полиран в центъра от минаването на безброй сангвинисти. Това бе нов вид древност, различен от тази на изоставена гробница или стара улица, по която там, където някога са минавали само крака и копита, сега се движат автомобили. Тук, в тази подземна катедрала, бавните ритми на атмосферата изглеждаха неизменни, но живи.

Тунелът свършваше в огромна зала. Засводеният таван се издигаше на петнайсет метра над тях и напомняше на Ерин за базиликата „Свети Петър“.

Но в това помещение нямаше и помен от пищното великолепие на катедралата, останала далеч над тях. Залата не беше украсена. Красотата идваше от простотата на линиите, от гладките извивки, които увличаха погледа нагоре и нагоре. Нямаше допълнителни добавки, които да се опитват да отвличат вниманието.

Помещението се осветяваше от факли, втъкнати в халки от ковано желязо, закрепени за каменните стени. Високо горе по тавана се виждаха черни ивици сажди.

В стените имаше полукръгли ниши. Във всяка от тях бе поставен прост цилиндричен пиедестал. Върху повечето се издигаха статуи на мъже и жени. Повечето бяха съсухрени като Пиер, но тези тук изглеждаха в покой и блаженство, а не измъчени.

Ерин спря и се загледа в една от тях. Златната светлина от книгата озари прекрасна жена със спускаща се до кръста коса, затворени очи, високи скули, загадъчна усмивка и деликатни длани, долепени молитвено под брадичката й. Сребърният кръст на гърдите й отрази светлината.

Ерин никога не бе виждал нещо по-красиво. Изражението на това лице й напомняше за майка й, когато пееше приспивна песен късно през нощта, след като баща й отдавна беше заспал и двете се гушеха заедно в леглото на Ерин.

Книгата запулсира на гърдите й, премахна чувството за загуба, напомни й, че всъщност нищо не се губи.

Докато се взираше в жената, Ерин осъзна, че това не е статуя, а сангвинист, потънал в дълбока медитация. Рун беше споменал мимоходом за тях.

Уединените.

Усмихна се и продължи нататък, навътре в катедралата.

— По-добре е да останем при изхода — настоя Джордан, който си оставаше подозрителен и нащрек.

Тя го погледна. Джордан не бе проговарял на Рун, откакто бяха намерили Леополд.

— Искам да науча за Първия ангел. — Тя се обърна към Рун. — Затова дойдохме тук, нали?

Рун кимна утвърдително.

— Отиваме при най-стария от всички. Единственият, който може да благослови книгата. Възкресеният.

Сърцето на Ерин прескочи. Дори Джордан изглеждаше потресен.

„Възкресеният?“

Беше видяла достатъчно чудеса през последните няколко дни, за да не повярва на думите на Рун. Представи си разпятието, което навремето бе висяло на стената над леглото й.

Нима щеше да се срещне с фигурата на кръста?

С онзи, който възкръснал от мъртвите три дни след екзекуцията си?

 

 

05:52 ч.

Рун докосна броеницата си и започна да реди молитви, за да успокои ума си. Изпитваше благоговение пред Възкресения, онзи, който бе направил възможен техния орден, който бе научил онези като Рун, че дори прокълнатите могат да търсят прошка. Без него Рун нямаше да бъде нещо повече от омърсено животно.

Той продължи напред в светилището.

Джордан зяпна, когато една от фигурите в нишите се раздвижи и обърна лице към тях.

— Статуите са живи. Също като Пиер.

— Не — поклати глава Рун. — Не като Пиер. Те не са заловени и не страдат. Сами са избрали това.

Ерин се огледа.

— Защо?

— Мнозина избират след дълги години служба да се оттеглят тук, за да прекарат вечното си съществуване в съзерцание.

Рун знаеше, че някои са прекарали тук цяло хилядолетие, поддържани от съвсем малки глътки осветено вино.

Джордан повдигна вежди.

Рун се усмихна.

— Аз също исках да се оттегля от света на това място.

— И защо се е провалил този план? — Джордан изглеждаше недоволен, че Рун не е направил този избор.

— Кардинал Бернар ме призова да служа.

Рун бе благодарен, че е отговорил на призива. Да, беше открил книгата, но също така бе намерил Джордан и Ерин, както и нов живот. Може би с помощта на книгата щеше да се освободи от проклятието, да върви под слънцето, без да изпитва болка, да се храни просто и да живее живота на смъртен свещеник.

Топлата Ерин се размърда до него.

Или може би можеше да живее живота на смъртен мъж, извън стените на църквата.

Книгата засия по-ярко в ръцете й.

Рун коленичи и сведе глава в молитва.

Книгата знаеше най-съкровените му желания.

От тъмнината отпред, от мрака на времето, се чуха стъпки.

Възкресеният беше дошъл.

 

 

05:53 ч.

Ерин падна на колене до Рун и Джордан последва примера й. Книгата трепереше в ръцете й. Не беше готова.

— Станете — нареди дрезгав глас.

Тримата се изправиха като един, без да вдигат глави.

— Ти ли ми донесе книгата, Рун?

— Да, Елеазар.

Ерин сподави ахването си. Елеазар? Помнеше, че това бе името на онзи, който бе скрил книгата в Масада. Пред нея не беше възкръсналият Исус Христос, а друго чудо.

Някой друг, който е бил възкресен преди много столетия.

Джордан наклони глава и я погледна въпросително. Не знаеше пред кого се намират.

Ерин обаче знаеше. Не стояха пред Христос.

Елеазар бе древната форма на името, предавано днес като Лазар.

Пред тях бе духовният водач на сангвинисткия клон на Римокатолическата църква, също както папата бе духовен водач на нейния човешки клон.

С все така сведена глава, тя му поднесе книгата и той я взе.

— Можете да я погледнете.

Ерин вдигна глава, макар още да се страхуваше да погледне него. Но въпреки това го направи. Мъжът пред нея беше висок, по-висок от Джордан. Дългата бяла коса се спускаше назад от лицето без бръчки. Дълбоко поставените очи бяха тъмни като маслини и строгото му лице й се усмихваше.

Той обърна книгата така, че всички да я виждат, и я разтвори.

Златна светлина заструи от страницата, но алените букви, изписани на старогръцки от ръката на самия Христос, се четяха лесно. Ерин вече беше запомнила наизуст текста.

„Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да отнесат книгата на Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

Лазар сякаш прочете думите с един поглед.

— Както виждате, книгата е в безопасност. Справихте се добре. Тази битка е спечелена, а без победата всяка надежда щеше да е изгубена.

— Звучи обещаващо — обади се Джордан.

— Но войната все още предстои. За да бъде предотвратена, трябва да намерим Първия ангел. — Ерин го гледаше с недоверие.

— Не сте ли вие? — попита Джордан.

— Не — отговори Лазар. — Не съм.

Ерин се огледа наоколо.

— Тогава кой е Първият ангел?

 

 

Неизвестен час

Някъде

Томи завързваше връзките на обувките си. Альоша му бе обещал, че днес ще може да излезе навън. Беше затворен само от няколко дни, но му се струваше цяла вечност. Искаше да види небето, да усети вятъра. И най-вече искаше да избяга.

Преди няколко дни, докато бяха улисани в поредната видеоигра, от джоба на Альоша беше паднал нож със седефена дръжка. Томи го бе покрил с възглавница, а после го скри под дюшека си. Сега беше в джоба му. Не знаеше дали може да нарани някого. Никога не беше участвал в сбиване в училище.

Родителите му винаги го бяха учили, че насилието не е решение, но сега си мислеше, че именно то може да реши проблема му. Любезните молби определено не бяха помогнали.

Вратата се отвори. На прага стоеше Альоша със снежнобял кожух в ръце. Странното хлапе беше само по панталони и лека риза, не си бе направило труда да си вземе дори яке. Може би защото винаги беше ужасно студен.

Томи облече необичайната дреха.

— От какво е?

— От сибирска белка. Много топли.

Томи погали с ръка козината. Никога не бе пипал по-меко нещо. Колко ли дребни създания са били убити и одрани за ушиването на този кожух?

Альоша го поведе по дълъг коридор, нагоре по някакви стълби и през дебела стоманена врата, боядисана в черно. Люспи от боята паднаха в снега, когато Альоша я затръшна зад тях.

Томи бавно се завъртя в кръг. Намираха се в град, на пуст паркинг. Мръсният сняг бе отъпкан от множество крака. Небето бе закрито от тъмносиви облаци, сякаш наближаваше буря или нощ.

Томи видя шанса си за бягство и се втурна с все сили, но Альоша изведнъж се изпречи пред него. Томи зави надясно с надеждата да го заобиколи и да побегне покрай сградата. Альоша скочи отново пред него. Томи се метна наляво.

Но Альоша го спря за пореден път.

Томи извади ножа.

— Махай се от пътя ми!

Альоша отметна глава назад и се разсмя към безразличните сиви облаци.

Томи се опита да избяга, но се подхлъзна на леда и едва не падна в мръсния сняг. Альоша просто си играеше с него. Никога нямаше да успее да се измъкне. Щеше да си остане тук, завинаги свързан с това жестоко момче.

Сивите очи на Альоша блеснаха злонамерено. Приличаше на сврачка. Сврачките бяха симпатични малки птички, но пък нанизваха жертвите си на тръни и чакаха да им изтече кръвта. Около гнездата им беше пълно със скелети на по-дребни птички и мишки.

— Няма да ме пуснеш, нали? — попита Томи.

— Не може да те пусне — прогърмя глас зад тях.

Томи се обърна толкова бързо, че падна. Сивата киша изцапа кожуха му. Альоша го сграбчи грубо за ръката и го изправи, причинявайки му болка.

Свещеник с черно расо крачеше в снега към тях. Отначало Томи си помисли, че е онзи от Масада, тъй като облеклото бе същото, но този бе по-висок и по-едър, а очите му бяха сини, а не кафяви.

— От много време те очаквам, Томи — каза свещеникът.

— Вие ли сте онзи, за когото Альоша казва, че сте като мен?

— Альоша? — Мъжът се намръщи, после се усмихна, сякаш беше разбрал шегата. — А, това е… сленг, както го наричате вие. Пълното му име е Алексей Николаевич Романов, велик княз на Русия, наследник на трона на Руската империя.

Томи се намръщи. Човекът несъмнено се шегуваше.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Свещеникът се усмихна. Студени тръпки побиха Томи.

— Колко грубо от моя страна. Не, не съм като теб. А като Альоша.

— Кой сте вие?

— Григорий Ефимович Распутин. И с теб ще станем страхотни приятели.

Ято сиви гълъби полетя в кръг високо над главата на мъжа, а сред тях летеше и една снежнобяла птица, подобна на лъч светлина в този сив ден. Томи я проследи с поглед, докато си мислеше за птицата в Масада, гълъба със счупеното крило. Спомни си как я вдига — точно преди животът му да се разпадне напълно.

Нима онзи акт на състрадание и милост го беше обрекъл?

Присви очи към бялата пица, която се спусна ниско и прелетя над тях. Гълъбът погледна Томи — първо с едното си око, после с другото.

Томи потръпна и откъсна поглед от небето.

Очите на птицата бяха зелени, като от обработен малахит.

Също като очите на гълъба в Масада.

Как бе възможно това? Как бе възможно всичко това?

„Всеки момент ще се събудя в някаква болнична стая, целият в тръби и системи.“

— Искам да се върна при старите си приятели — каза той, без да му пука дали не звучи като някакво капризно дете.

— Ще намериш много нови приятели през твоя дълъг, много дълъг живот — каза Распутин. — Това е съдбата ти.

Томи погледна отново към птиците. Копнееше да е там горе, да отлети с тях. Защо това не беше съдбата му?

Да има криле.