Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (44)

43.

27 октомври, 07:35 ч.

Хармсфелд, Германия

Ерин се приближи до Джордан, докато той полагаше Рун пред олтара. Свещеникът лежеше на каменния под абсолютно неподвижен, сякаш бе мъртъв.

— Жив ли е още? — попита тя.

— Едва-едва. — Надя коленичи и капна вино от манерката си върху устните му.

Той обаче не преглътна.

Това не беше добре.

— Можем ли да помогнем по някакъв начин? — попита Джордан.

— Като не ми се пречкате. — Надя сложи главата на Рун в скута си. — И като мълчите.

Тя подреди нещата, които бе взела от олтара, като най-напред се зае със запечатаната бутилка вино. Избута корковата тапа с дългия си пръст.

— Трябва да осветя виното — обясни тя.

— Можеш ли да го направиш? — Джордан погледна към вратата. Тревожеше се, че някой може да влезе в църквата и да прекъсне работата им.

— Разбира се, че не може — обади се шокираната Ерин. — Само свещеник може да освещава вино.

Надя изсумтя презрително.

— Доктор Грейнджър, като историк би трябвало да знаете, че не е точно така. — Тя избърса кръвта от гърдите на Рун с покривката на олтара. — През ранните години на християнството нима жени не са отслужвали литургия и не са освещавали вино?

Ерин се засрами. Разбира се, че го знаеше. Чисто рефлексивно се беше хванала за църковната догма, макар че историята определено й противоречеше. Запита се дали дълбоко в себе си не е останала дъщеря на баща си.

Тази истина болеше.

— Съжалявам — извини се Ерин. — Права си.

— Човешката страна на църквата е отнела тази възможност от жените. Но това не важи за сангвинистите.

— Значи можеш да осветиш виното! — пожела да се увери Джордан.

— Не съм казала това. Казах, че жените в сангвинистката църква могат да бъдат свещеници. Но аз все още не съм ръкоположена, така че не съм свещеник.

Джордан погледна към вратата. Отново.

— Защо просто не вземем бутилката и не извършим всичко това някъде другаде, където е по-малко вероятно всеки момент да нахълта някой? Не е нужно да го правиш в църквата, нали?

— Виното действа най-добре като лек, ако се освети и приеме в църква. Осветената земя му придава допълнителна сила.

Тя изсипа последните капки вино от манерката си в една от раните на Рун, при което от гърдите му се изтръгна стон.

Сърцето на Ерин подскочи, изпълнено с надежда. Може би той не беше чак толкова зле, колкото изглеждаше.

Надя освободи сребърната манерка на Рун от крака му и изсипа още малко вино в гърлото му. Този път той преглътна.

И си пое дъх.

— Елизабет?

Надя затвори очи.

— Не, Рун. Надя съм.

Рун се огледа с блуждаещ поглед.

— Трябва да осветиш виното. — Тя сви пръстите му около зелената шия на бутилката. — Иначе ще умреш.

Клепачите му се затвориха.

Ерин се загледа в изпадналия в безсъзнание свещеник. Не виждаше какво би могло да го свести.

— Сигурна ли си, че виното трябва да е осветено? Може просто да му кажеш, че е такова.

Надя я изгледа убийствено.

— Още от пустинята се питам дали виното трябва наистина да е осветено, или Рун просто трябва да си мисли, че е осветено. Може би става въпрос за вяра, не за чудеса.

Ерин не можеше да повярва, че тези думи излизат от собствената й уста.

Самата тя беше изпитала на себе си какво се случва, когато медицинската помощ се остави на вярата и чудесата — първо с ръката й, а после и с новородената й сестра. Затвори очи, сякаш това действие можеше да пропъди спомена. Но той я връхлетя, както правеше всеки път.

 

 

Майка й беше прекарала тежко раждане. Ерин и другите жени бяха гледали дни наред родилните й мъки. Лятото беше настъпило рано и в спалнята бе горещо и задушно. Миришеше на пот и кръв.

Тя държеше ръката на майка си, бършеше челото й и се молеше. Само това можеше да направи.

Накрая сестра й Ема се появи на бял свят.

Но Ема бе трескава от самото начало. Твърде слаба, за да плаче или суче, тя лежеше увита в бебешките си пелени, притисната в гърдите на майка си, с широко отворени очи като от тъмно стъкло.

Ерин умоляваше баща си да откара бебето на истински доктор, но той я зашлеви и разби носа й.

Жените се събраха около леглото на майка й, за да се молят. Баща й водеше молитвите, в дълбокия му глас звучеше увереност, че Бог ще ги чуе и ще спаси детето. Ако ли не, значи Бог е знаел, че новороденото не е достойно за спасяване.

Ерин не се отделяше от майка си и гледаше как пулсът на меката фонтанела на Ема бърза като сърчице на птиче. Копнееше да я вземе, да я натовари на кон и да я отнесе в града. Но баща й сякаш беше усетил непокорството и нито за миг не я остави сама с бебето. На Ерин не й оставаше друго, освен да се моли, да се надява и да гледа как пулсът постепенно се забавя и спира.

Ема Грейнджър живя два дни.

 

 

Вярата не беше спасила Ема.

Ерин докосна парчето плат в джоба си. Беше го отрязала от бебешкото одеялце на Ема, преди да я повият за погребението. Оттогава не се разделяше с него, за да й напомня да не подминава предупрежденията на сърцето, да задава невъзможните въпроси и винаги да действа.

— Надя — рече тя. — Опитай да пиеш неосветено вино. Няма нищо да изгубиш, нали?

Жената вдигна бутилката към устата си и отпи голяма глътка. Червената течност изригна от гърлото й и изпръска пода.

Джордан се намръщи.

— Май не става по този начин.

Надя избърса устата си.

— Става въпрос точно за чудеса.

Или може би просто Надя не вярваше, че виното е Христовата кръв.

Ерин обаче премълча.

 

 

07:44 ч.

Рун жадуваше за смърт, искаше му се изобщо да не го бяха събуждали.

Болката от раните бледнееше в сравнение с онова, което почувства, когато отново видя Елизабет в гората. Но това всъщност не беше тя. Знаеше го. Жената в гората имаше червена коса, а не черна. А и Елизабет си беше отишла преди четиристотин години.

Коя беше жената, която го бе простреляла? Някаква далечна потомка? Имаше ли значение?

Мракът отново се спусна отгоре му като мека качулка. Отпусна се в него. Среброто не го изгаряше в топлата чернота. В нея можеше да се рее свободно.

А после някаква течност опари устните му и той се опита да извърне глава.

— Рун — решително каза познат глас. — Ти ще се върнеш при мен.

Не беше Елизабет. Този глас звучеше гневно. А също и уплашено.

Надя?

Но нищо не можеше да уплаши Надя.

Заповяда на тежките си клепачи да се повдигнат, чу удари на сърца. Бързите бяха на Ерин, със спокоен и равномерен ритъм — на войника. Значи и двамата се бяха измъкнали живи.

Добре.

Доволен, той се опита отново да се унесе.

Но студени пръсти хванаха брадичката му и го обърнаха към тъмните очи на Надя.

— Ще го направиш заради мен, Рун. Дадох ти всичкото ти вино. А също и моето. Без него аз също ще умра. Освен ако не наруша клетвата си.

Той се опитваше да задържи клепачите си отворени, но те отново се спуснаха. Повдигна ги с мъка.

— Ти ме принуждаваш да го направя, Рун.

Надя пусна ръката му и рязко се изправи. Обви ръка около кръста на Ерин и дръпна главата й настрани. Сърцето на Ерин заби по-бързо, ударите започнаха да се гонят един друг, сливайки се в постоянно барабанене.

Джордан вдигна картечния си пистолет.

— Ако стреляш, войнико, ще те убия, преди вторият ти куршум да ме е улучил — изсъска Надя. — Е, Рун, можеш ли да го направиш?

Кехлибарените очи на Ерин се взираха в него, умоляваха го за живота й, както и за неговия.

Рун намери сили да отговори не толкова на въпроса на Надя, колкото на този поглед. Надигна се, колкото да сграбчи виното, да придърпа бутилката до сърцето си и да произнесе необходимите думи.

Церемонията на причастието започна — през цялото време Надя държеше Ерин, опряла зъби в гърлото й.

Накрая Рун завърши с:

— Предлагаме Ти тази безкръвна жертва и Те умоляваме да пратиш Своя Свети Дух да се спусне върху нас и върху тези дарове.

— Амин — откликна Надя. — Благослови тази свята чаша.

— И това, което е в чашата. Твоята безценна кръв Христова.

Ритуалът приключи и той отпусна ръце в скута си. Силите напуснаха крайниците му, единственото му желание бе да бъде оставен в покой.

Ала Надя не му позволи това. Тя изсипа Христовата кръв в раните му, в устата му. Тялото му пое този огън и този път той го изгори напълно. Рун знаеше къде ще го отведе това и потръпна.

— Не… — замоли се той… но молитвата му остана без отговор.

— Не гледайте. — Суровата заповед на Надя към човеците заглъхна, докато греховете му го отнасяха към изкуплението.

 

 

Бернар беше усетил мрака в сърцето на Рун и го изпрати в замъка Чахтице да скъса с Елизабет. Рун си казваше, че може да го направи, че не изпитва към нея нещо повече от дълга да й служи като свещеник.

Въпреки това се молеше, докато се мотаеше по дългия зимен път към дома й. Снегът скриваше полята и градините, където някога се бяха разхождали заедно. Един гарван кълвеше полска мишка сред дългите изсъхнали стъбла на лавандулата и мъничкото алено петно от кръвта й се виждаше дори от това разстояние. Рун се забави, докато гарванът приключи с трапезата си и отлетя.

Стигна замъка по здрач, часове по-късно, отколкото беше възнамерявал. Но въпреки това постоя пред вратата, преди да събере смелост да почука. Снегът ръсеше раменете на расото му. Вече не чувстваше студ, но въпреки това изтупа снега, както би направил всеки човек. Не биваше да показва в този дом, че е нещо различно.

Прислужницата Ана отвори. Ръцете й бяха почервенели от студ.

— Добър вечер, отец Корза.

— Здравей, дете мое — каза той. — Вдовицата Надажди у дома ли е?

Молеше се да е заминала някъде далеч. Можеше да заръча да й предадат молбата му да го посети в селската църква. Решимостта му там бе по-силна. Да, по-добре щеше да е да се срещнат в църквата.

Ана направи реверанс.

— След смъртта на добрия граф Надажди тя прави късни разходки, но ще се върне преди мръкване. Желаете ли да почакате?

Той последва тънката й фигура в големия салон, където в огромната камина гореше буен огън. От пръснатата по пода лайка в помещението се носеше познатата миризма на лятото. Спомни си как береше цветята с нея в един слънчев следобед преди смъртта на Ференц.

Отказа предложените му напитки и остана толкова близо до огъня, колкото се осмеляваше, поемайки топлината му в неестественото си тяло. Замоли се, докато си мислеше за Ференц, Черния рицар на Унгария и мъжа, с когото бе обвързана Елизабет. Ако Ференц беше жив, всичко щеше да е различно. Но Ференц бе мъртъв. Рун пропъди мислите за последното си посещение, когато й съобщи за кончината на съпруга й.

Елизабет влезе, загърната в тъмночервено наметало, почти черно по раменете от стопения сняг. Рун изпъна гръб. Вярата му беше силна. Можеше да издържи това.

Тя изтърси водата от наметалото. Тъмните капки заваляха по пода. Едно слугинче пое тежката вълнена дреха от протегнатата й ръка и излезе заднешком от помещението.

— Радвам се да ви видя в добро здраве, отец Корза. — Черните поли зашепнаха по камъша, докато тя вървеше към него. — Предполагам, че са ви предложили да се подкрепите?

Тонът й бе лек и непринуден, но бързо туптящото й сърце я издаваше.

— Да.

На светлината на огъня изглеждаше по-слаба, отколкото я помнеше. Чертите й бяха по-остри, сякаш мъката я беше лишила от предишната мекота. Въпреки това си оставаше болезнено прекрасна.

Страх премина през кръвта на Рун.

Искаше му се да побегне, но беше обещал на Бернар, а също и на себе си. Беше достатъчно силен, за да го направи. Трябваше да бъде силен.

— Предполагам, че сте дошли да събирате дарения за църквата? — Горчивият й тон му каза колко я е наскърбил, когато я изостави сама с мъката й по Ференц, че не му е простила за самотата си в часа на най-голяма нужда.

Умът му крещеше да побегне, но тялото му не се подчиняваше.

Остана.

— Отец Корза? — Тя се приближи до него, тъмнокосата й глава се наклони загрижено настрани, сърцето й заби по-бавно от съчувствие, вместо да се ускори от гняв. — Да не би да ви е зле? Защо не седнете?

Поведе го към един стол с висока права облегалка, после се настани срещу него. Между коленете им имаше само една длан разстояние. Огънят изглеждаше студен в сравнение с топлината на тялото й.

— Добре ли сте, отец Корза?

Той се откъсна от песента на силното й червено сърце.

— Да, добре съм. А вие как сте, вдовице Надажди?

Тя се размърда при обръщението „вдовица“.

— Оправям се някак… — Наведе се напред. — Глупости. Двамата с вас се познаваме от твърде дълго и твърде добре, за да се лъжем. Смъртта на Ференц беше едновременно огромен товар и освобождение за мен.

Освобождение?

Рун не посмя да попита. Вдигна ръка.

— Изглеждате така, сякаш сте боледували — рече тя. — Кажете ми истината. Как минаха за вас последните няколко месеца?

Той потъна в сребърните й очи, отразяващи оранжевите пламъци от камината. Как би могъл да се откъсне от нея? От всички, които познаваше, единствено с нея бе споделил спомените от смъртния си живот, като й беше спестил само тайната за сегашното си състояние.

Тънка усмивка заигра по меките й устни. Ръката й избърса капка вода от голото й рамо, после престорено срамежливо се спусна към нежната й шия. Той се взираше в пръстите й и в онова, което скриваха те.

Тя стана и взе ръката му.

— Ръцете ви винаги са толкова студени.

Горещината на дланта й избухна под кожата му.

Трябваше да се дръпне, но вместо това той стана и покри с другата си ръка нейната, изсмуквайки още от топлината й в смразеното си тяло. Само толкова. Прост момент на свързване. Не искаше нищо повече.

Пулсът й потече от дланите й по ръцете му към мястото, където някога бе било неговото сърце. Сега кръвта му се движеше в ритъм с нейната. Периферното му зрение се обагри в алено.

Клепачите й се спуснаха и тя вдигна лице към неговото.

Той докосна зачервените й бузи с белите си като мрамор пръсти. Никога досега не беше докосвал жена, не и по този начин. Погали лицето й, гладката й бяла шия.

Пулсът й се ускори под дланите му. Страх? Или нещо друго?

По бузите й потекоха сълзи.

— Рун — прошепна тя. — Толкова дълго те чаках.

Пръстът му проследи невъзможно меките й червени устни. Тя потръпна от докосването.

Копнееше да допре устните си до нейните, да усети топлината на устата й. Да я вкуси. Но това бе забранено. Той беше свещеник. Целомъдрен. Трябваше веднага да спре това. Дръпна ръцете си на един пръст от нея и посегна към сребърния кръст на гърдите.

Погледът й се спря върху кръста и от гърлото й се изтръгна тих разочарован стон.

Рун замръзна, борейки се с топлината на кожата й, с аромата на стопения сняг в косата й, с ритъма на сърцето в устните й, със солената миризма на сълзите й. Никога досега не беше изпитвал такъв ужас, нито в смъртния, нито в безсмъртния си живот.

Тя се наведе напред и го целуна, устните й го докоснаха леко като пеперуда.

И Рун беше изгубен.

Тя имаше вкус на мъка, на кръв и на страст. Той вече не беше свещеник или чудовище. Бе просто мъж. Мъж, какъвто не е бил никога преди.

Дръпна главата си назад и се загледа в премрежените й очи, изпълнени със страст. Елизабет свали шапчицата си и черната коса падна свободно на раменете й.

— Да, Рун — рече тя. — Да.

Рун целуна китката й от вътрешната страна. Сърцето й туптеше силно върху устните му. Той разкопча ръкава й и целуна сгъвката на лакътя. Езикът му докосна кожата.

Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Той проследи пулса й нагоре по голата й шия. Докато тя се разтапяше в обятията му, ръцете му я обгърнаха по-силно. Устата й отново намери неговата.

Бог и клетвите ги нямаше. Имаше нужда да почувства кожата й върху своята. Ръцете му неумело заопипваха връзките на роклята. Тя го отблъсна и ги развърза сама, а устата й нито за миг не се отдели от неговата.

Роклята се свлече тежко на каменния под и тя отстъпи от нея, по-близо до огъня. Оранжевите пламъци танцуваха през ленената й риза. Той я пусна само колкото да разкъса дрехата на две.

И тя се озова гола в обятията му. Мека и топла кожа. Сърце, препускащо под дланите му.

Ръцете й пробягаха през невъзможно дългата редица копчета на расото му. Трийсет и три, символ на годините земен живот на Христос. Расото падна на пода върху роклята й. Сребърният кръст изгаряше гърдите му, но него вече не го беше грижа.

Сграбчи Елизабет в обятията си и я притисна към себе си. Тя изпъшка, когато кръстът докосна голата й гърда. Той се пресегна и скъса верижката. Кръстът издрънча върху камъка до дрехите. Би трябвало да спре, да вдигне светия символ и да го допре до тялото си, да го постави помежду им като стена.

А вместо това той избра нея.

Устните й отново намериха неговите и се разтвориха. Вече нищо не ги разделяше. Бяха две тела, жадуващи да станат едно.

Тя изрече името му.

Рун отговори с нейното.

Положи я на стопления от огъня под. Тя се изви под него, дългата кадифена шия се издигна към устата му.

Рун се изгуби в аромата й, в топлината, в сърцето й. Никой мъж не би могъл да изживее онова, което чувстваше той; никой сангвинист не би могъл да го понесе. Никога не се беше чувствал толкова удовлетворен, така силен. Именно това блаженство бе причината мъже да изоставят свещеническия дълг. Тази връзка бе по-силна от чувствата му към Бог.

Той се сля с нея. И не искаше никога повече да се разделят.

Червеното го погълна. После погълна и нея. Рун туптеше в море от изгарящо червено.

А когато червеното се разсея, душите и на двамата бяха унищожени.