Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (22)

21.

26 октомври. 21:33 ч.

Йерусалим, Израел

„Алилуя за малките чудеса.“

Джордан откри няколко дара, които го очакваха на леглото в малката му монашеска килия. Чисти дрехи, сгънати върху възглавницата, а на одеялото лежаха върнатите му оръжия.

Бързо прегледа картечния пистолет и колта. Бяха заредени, което го изпълни с облекчение и смут едновременно. Домакините или му имаха доверие, или определено не се безпокояха от заплахата, която би могъл да представлява за тях.

Но това доверие беше едностранно.

Огледа малката стая. Беше изсечена в плътна скала. Помещението бе обзаведено с едно легло, сбутано до стената, за да направи място на широк умивалник с меден леген, пълен с димяща вода.

Бързо и внимателно претърси за механични очи и уши. Предвид спартанската обстановка, нямаше много места, където можеше да се скрие подслушвателно устройство. Прегледа дюшека, опипа под ръбовете на грубата дървена рамка на леглото и умивалника.

Нищо.

Дори отиде до разпятието на стената, свали го и го огледа отзад. Чувстваше се малко като богохулник, докато го правеше.

Пак нищо.

Значи явно не го подслушваха — или поне не с модерни технологии. Погледна към вратата. Колко ли остър беше слухът на един сангвинист?

Джордан се замисли доколко мъдро беше изобщо идването им на това място. Може би двамата с Ерин трябваше да чакат в пустинята и да рискуват с чакалите? Или с още някой адски вълк?

Перспективата не му изглеждаше особено добра.

Поне тук все още бяха живи. Другите не бяха извадили такъв късмет. Представи си смазаните тела на съекипниците си, погребани под тонове камък.

Помисли за обажданията и посещенията, които трябваше да направи след приключването на това изпитание — на родители, на вдовици, на деца.

Отпусна се на леглото, обхванат от мъка и безсилие.

Какво можеше да им каже, по дяволите?

 

 

21:52 ч.

„Тясна“ беше пищно определение за стаята на Ерин.

Непрекъснато удряше лакът в стената, докато се опитваше да се измие с водата в легена. Беше се съблякла по сутиен и гащета и след като приключи, се обърна към дрехите, които й бяха приготвили.

Нямаше проблем да навлече бялата памучна риза, която откри на леглото си. Но какво да прави с дългата черна пола? Беше точно като онези, които бе носила като момиче, те винаги я препъваха, не й позволяваха да се катери по дървета, правеха ездата почти невъзможна. В някогашния й свят жените носеха поли, а мъжете се наслаждаваха на свободата на панталоните.

Беше носила пола или рокля като дете и никак не й се искаше да го повтаря. Ала джинсите й бяха на парцали и изпоцапани с кръв, пот и пясък, така че й се наложи да облече полата — освен ако не искаше да се яви пред Джордан и свещениците по бельо.

Тази перспектива определи избора й.

Прехвърли съдържанието на джинсите в джоба на ризата — нацисткия медальон от гробницата, портфейла и избеляло парче плат, отрязано от одеялце, не по-голямо от карта за игра.

Задържа малко по-дълго последната вещ, почерпи сила и гняв от нея. Винаги носеше парчето със себе си заедно с гнева и чувството за вина, които символизираше то. Представи си бебешкото одеялце, от което беше отрязано, как го беше откраднала, преди да го погребат с мъничката й сестра. Сподави спомена, преди да я е залял, и го натика по-далеч, като напъха парчето плат дълбоко в джоба.

Навлече полата, мразейки усещането по краката си. Остави сандалите до леглото. Нямаше намерение да се разделя с маратонките си.

Вече облечена, тя се върна до вратата, откри, че не е заключена, и надникна в коридора. Беше празен. Ерин излезе от стаята. Когато се обърна да затвори, чу нещо да драска по камък, досущ нокти по надгробен паметник.

Подплашена, и без това достатъчно на тръни, Ерин се метна напред. Не искаше да бъде хваната в коридора, особено от онова, което издаваше такъв шум. Представи си лигавите челюсти на вълк.

Без да почука, тя се втурна в стаята на Джордан.

Завари го само по кърпа и с изненадана физиономия. Беше вдигнал рязко пистолета, но незабавно го свали.

— Ох, господи, съжалявам. — Тя се изчерви. — Не биваше… не исках да…

— Всичко е наред — успокои я той и се усмихна на смущението й, от което бузите й пламнаха още повече. — Радвам се, че намина. Така и така исках да говоря насаме с теб. Без чужди уши.

Ерин кимна. И тя самата беше тръгнала насам с тази цел, но очакваше разговорът да бъде между облечени хора.

Отстъпи до вратата, като се опитваше да не гледа мускулестите гърди на Джордан, тънката линия косъмчета, разделяща плочките на корема, дългите загорели крака.

Тъкмо да се извърне, когато погледът й се спря върху необичайна татуировка, която покриваше лявото му рамо и продължаваше надолу по ръката и през гърдите и гърба. Приличаше на разклонени корени на дърво, започващи от едно тъмно петно на гърдите. В изображението имаше някаква особена красота на цвете, особено върху подобна мъжествена физика.

Той явно забеляза какво бе привлякло вниманието й. Прокара пръст по една разклоняваща се линия.

— Получих го, когато бях на осемнайсет.

— Какво е то?

— Нарича се белег на Лихтенберг. Фрактална шарка, която се получава, когато нещо бъде ударено от светкавица. В случая нещото бях аз.

— Какво? — Тя пристъпи към него, едновременно заинтригувана и радостна, че нещо може да я разсее.

— Играех футбол в дъжда. Бях улучен при вратата, след като спасих тъчдаун.

Тя се загледа в полуусмихнатите му сини очи, като се опитваше да разбере дали не я поднася.

Той вдигна три пръста.

— Честна скаутска.

Разбира се, че е бил бойскаут.

— Бях обявен за мъртъв за три минути.

— Така ли беше?

Той кимна.

— Аха.

— Какво е да си мъртъв?

— Нямаше ги онези неща с тунелите и ярките светлини в края, но се върнах различен.

— В какъв смисъл различен? — Изглеждаше доста земен, но дали сега нямаше да започне да й разправя, че е видял Бог или е бил докоснат от ангел?

— Сякаш бяха изтеглили номера ми. — Той положи длан върху сърцето си. — И всичко след този момент е бонус.

Ерин се загледа в шарката на гърдите му. Толкова близо е бил до смъртта. Минал е през нея и е излязъл от другата страна, също като сангвинистите.

Джордан се ухили и проследи с пръст една от линиите.

— Понякога ги наричат цветя на светкавицата. Причинени са от пръсването на малки капиляри под кожата при преминаването на електричния ток на мълнията. Бях ударен тук. — Той докосна петното, от което тръгваха корените. — Шарката продължаваше навън. Беше яркочервена известно време, но после избледня и се стопи в малък белег.

— А после?

— После си татуирах първоначалната шарка, за да ми напомня, че този живот е бонус. — Джордан се разсмя. — Родителите ми направо се побъркаха.

Тя вдигна пръст. Искаше да проучи шарката, да я докосне, както правеше с всички неща, които й се струваха невероятни. После осъзна какво се кани да стори и пръстът й замръзна над черното петно на гърдите му.

Той хвана ръката й и я приближи.

— Малко е надигнато там, където беше оригиналният белег.

Ерин искаше да се дръпне, но не можеше. Щом пръстът й докосна кожата му, я удари ток, сякаш част от енергията на мълнията все още беше останала там — ала тя знаеше, че това е нещо много повече от разредено електричество.

Той като че ли усети същото. Кожата му настръхна в мястото на докосването, дебел мускул се стегна под пръста й. Дишането му стана по-дълбоко.

Тя не отдръпна ръка. Погледна сините му очи, устните — горната беше разделена в средата, също като лък.

Очите му потъмняха и той се наведе към нея, сякаш искаше да я увери, че е жив.

Тя затаи дъх и го остави. Искаше същото след дългия ден на ужаси.

Целувката му започна нежно и леко като перце, устните му едва докоснаха нейните.

Жегата пламна през нея, досущ като токов удар.

Тя се повдигна на пръсти и направи целувката по-дълбока. Искаше да я изследва повече, да изследва него повече. Обхвана голите му рамене и го придърпа към себе си. Искаше повече от него, повече докосвания, повече топлина. Разтопи се в целувката, остави я да я изпълни и да заличи ужасните събития в гробницата.

И тогава си спомни белега от пръстен на загорелия му пръст.

Тази татуировка го бележеше също толкова ясно, колкото и белегът от светкавицата.

Той беше женен мъж.

Ерин се дръпна и се блъсна в умивалника.

— Съжалявам.

— А аз не — дрезгаво промълви той.

Тя извърна глава, ядосана на себе си, на него. Имаше нужда да се вземе в ръце и да избистри глава.

— Мисля, че трябва да се дръпнем от това.

Джордан внимателно отстъпи крачка назад.

— Достатъчно ли е?

Ерин нямаше предвид точно това, но щеше да свърши работа.

— Може би още една крачка.

Джордан й се усмихна смутено, отстъпи още крачка и седна на леглото.

Тя седна на другия край и скръсти ръце пред гърдите си. Имаше нужда да смени темата. Гласът й прозвуча прекалено пискливо.

— Как е другото ти рамо?

Той го бе наранил, докато го дърпаха през дупката при бягството от срутващата се гробница.

Джордан размърда рамото си и се намръщи.

— Боли, но не мисля, че е сериозно. Поне не толкова, колкото да станеш на палачинка в планината.

— Може би така щеше да е по-лесно.

— Кой казва, че лесният път е правилният?

Тя се изчерви. Още усещаше топлината, натиска на целувката му. Погледна ръцете си. Мълчанието се проточи прекалено и тя заговори, поглеждайки към вратата.

— Какво искат от нас според теб?

Той проследи погледа й.

— Не знам. Може би да им докладваме. Да положим клетва, че ще пазим тайна. Може да ни дадат милион долара.

— Защо милион долара?

Той сви рамене.

— Защо не? Просто искам да кажа… нека бъдем оптимисти.

Тя погледна мръсните върхове на маратонките си. Трудно беше да е оптимист, особено докато Джордан седеше полугол до нея. Усещаше топлината на голата му кожа. Колко време бе минало, откакто за последен път се бе озовавала в една стая с гол мъж? Още повече красив като Джордан или способен да целува поне наполовина като него?

Мълчанието отново се проточи. Погледът на Джордан се зарея нанякъде. Вероятно мислеше за жена си и за краткия предателски момент преди малко.

Ерин затърси нова тема за разговор.

— Пакетът за първа помощ още ли е у теб? — изтърси прекалено високо и го стресна от унеса му.

— Извинявай — измънка той. — Май още съм малко напрегнат.

— Не хапя.

— Всички тук го правят — ухили се той.

Тя отвърна на усмивката, усети как напрежението помежду им се разчупва.

Той измъкна пакета от джоба на мръсните панталони, които още бяха на леглото.

— Да започнем с крака ти.

— По-добре аз да го направя.

Точно сега предпочиташе да й изтече кръвта, отколкото да му позволява да пипа бедрото й. Започнеше ли, кой знае докъде щяха да стигнат?

— Май е по-добре да се облечеш, докато се занимавам с превръзката — предложи тя.

Той се усмихна стеснително и й подаде пакета. Тя му обърна гръб, докато Джордан обуваше чист черен панталон. Гледаше съсредоточено бедрото си. Одраскването на вълка не беше толкова лошо, колкото й се бе сторило в пустинята. Проми внимателно раната, намаза я с антибактериален мехлем и сложи отгоре марля.

Джордан стоеше неловко близо, но поне вече беше с панталон.

— Превръзката изглежда доста добре. Да не си карала медицински курсове?

— В известен смисъл. Отраснах в общност, в която на външни лица се забраняваше да ни докосват, дори за да се погрижат за нас, когато сме болни.

Рядко й се случваше да споделя с когото и да било тази част от живота си. Миналото й бе пропито със срам — срам, че е била толкова лековерна, че не се е възпротивила по-рано. Навремето един психотерапевт й бе казал, че това е често срещано чувство у освободилите се от хроничен тормоз и че може би никога няма да успее напълно да се освободи от него. Засега се бе оказал прав.

И въпреки това беше изпяла част от историята си на Джордан.

— Шантава работа — каза той.

Тя скри усмивката си.

— Доста сбито обобщение. Но навремето уменията бяха важни, тъй като бяхме съвсем изолирани.

— Аз пък израснах в царевично поле в Айова. Цял куп братя и сестри, непрекъснато в драскотини, с обелени колене, по някоя счупена кост.

Лека болка в лявата ръка й напомни, че и тя беше преживяла последното. Но се съмняваше, че костите на братята и сестрите на Джордан са били чупени нарочно, за урок. Премълча. Не го познаваше достатъчно добре, за да говори за това.

До нея Джордан бършеше гърдите си.

Ерин се загледа в старата дървена врата, в каменния под, във всичко, само не и в него.

Той най-сетне взе чистата риза и я облече.

— Как се измъкна от онова място?

Ерин се зае да прибере медицинския комплект.

— Опитаха се да ме омъжат насила, когато бях на седемнайсет. Откраднах един кон и избягах с него. Никога не се върнах.

— Значи си изгубила връзка със семейството си? — Джордан се намръщи съчувствено по начина, по който би го направил човек с нормално, изпълнено с обич семейство.

— Да. Майка ми вече е мъртва. Баща ми също. Нямам братя или сестри. И ето ме сега тук.

Не знаеше как да сложи край на този разговор и се боеше, че изведнъж ще се раздрънка за баща си и сестричката си, която беше умряла само на два дни. И кой знае какво друго щеше да излее?

Стана и отиде до вратата. Може би беше по-добре да изчака в своята стая.

Джордан я последва и докосна рамото й.

— Извинявай. Не исках да си пъхам носа.

Гласът на Рун прозвуча от коридора, изпълнен с тревога.

— Сержант, Ерин не е в…

Вратата се отвори и Рун се закова на място, вперил изненадан поглед в тях.

— Тук никой ли не чука? — попита Джордан зад Ерин.

Рун бързо се окопити, но остана в коридора. Съсипаното расо от пустинята още висеше на парцали по тялото му, но беше измил повечето кръв от кожата си. Тъмните му очи се местеха от единия към другия и гърбът му се изправи още повече от обичайното. Ерин не вярваше, че подобно нещо е възможно.

Бузите й горяха. Поне свещеникът беше закъснял с няколко минути.

Джордан закопча ризата си.

— Съжалявам, падре, но двамата с Ерин в крайна сметка решихме да стоим заедно.

— И двамата сте тук. Само това е от значение. — Рун се завъртя на пети, показвайки, че трябва да го последват. Гърбът му продължаваше да е все така скован. — Кардиналът очаква да ви приеме.

 

 

22:10 ч.

Джордан чувстваше неодобрението, което сякаш се излъчваше на вълни от тялото на свещеника. Закопча последните копчета и напъха ризата в панталона, докато излизаше след Ерин. Тя вървеше със сведен поглед.

Корза запази ледено мълчание, докато ги водеше по коридора и нагоре по едно вито стълбище. В горния коридор Амвросий им хвърли неодобрителен поглед — или може би така си гледаше по принцип. Джордан си спомни думите, които често повтаряше майка му: „Продължавай да правиш тази физиономия и ще ти се лепне“.

— Макар че аудиенциите при кардинала са неофициални — каза отец Амвросий и погледна многозначително Джордан, — не приемайте това за позволение да се държите небрежно с Негово Високопреосвещенство.

— Тъй вярно. — Джордан козирува с лявата си ръка.

Устните на Корза се извиха едва-едва в крива усмивка.

Амвросий се намръщи, поведе ги към една голяма врата и я отвори.

Джордан последва Рун, като пазеше Ерин зад себе си. Не знаеше какво да очаква.

Свеж ветрец лъхна в лицето му и го изненада. След цял ден предимно под земята беше хубаво отново да се озове навън. Пое дълбока глътка въздух подобно на плувец, излязъл на повърхността след гмуркане.

Пред него, осветена от глинени маслени лампи, се ширеше разкошна градина на покрив, която канеше погледа да се задържи тук или там, краката да се разходят. Джордан прие поканата и излезе, водейки Ерин със себе си.

Покрай парапетите имаше маслинени дръвчета в саксии, в чиито листа шепнеше вятърът.

Ерин се наведе да помирише богатия аромат на някакво нощно цвете. Каменните плочи под него бяха наръсени със златен прашец.

Джордан я гледаше, доколкото можеше скришом, не искаше да го усети. Измъчваха го обаче и други изкушения. Стомахът му изръмжа, когато погледна към ръчно изработената дървена маса, отрупана с хляб, грозде, нарове и сирене. Би дал мило и драго за хамбургер с бира, но беше готов да приеме всичко, което му се предложи.

Ерин застана до него. Приличаше на хлапе в сутринта след Коледа.

— Цялата обстановка, от лампите и растенията до масата, е направо като взета от Библията.

Като се изключат електрическите светлини на улиците в далечината.

В другия край на терасата, на фона на завеса от зеленина, стоеше фигура в алени дрехи. Бялата й коса беше в драматичен контраст с тъмното небе. Това трябваше да е кардинал Бернар.

Отец Амвросий ги поведе от отрупаната маса към очакващия ги човек — ако наистина беше човек. Засега Джордан се отнасяше към всичко и всички с подозрение.

Това му напомни да погледне през парапета на градината и да се опита да разбере къде точно се намират. Забеляза недалеч гигантския златен купол на постройката, наречена от Ерин Купола на скалата. Ерин несъмнено имаше доста добра представа къде ги държат.

Гласът на отец Амвросий насочи вниманието му отново към кардинала.

— Позволете да ви представя доктор Грейнджър и сержант Стоун.

Кардиналът протегна ръка. Носеше червено кепе, червени кожени ръкавици и расо като на Рун, но червено.

Джордан не видя пръстен за целуване — не че би го целунал, — така че също протегна ръка. Кардиналът обаче първо поздрави Ерин, като хвана дланта й с двете си ръце.

— Доктор Грейнджър. За мен е чест.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство.

— Наричайте ме просто кардинал Бернар, благодаря. — Дълбокият му глас звучеше дружелюбно. — Тук не си падаме много по формалностите.

След това той се ръкува с Джордан.

— Сержант Стоун, благодаря, че ни върнахте отец Корза жив и здрав.

— Мисля, че ние трябва да благодарим не по-малко на отец Корза, кардинал Бернар.

Стомахът на Джордан отново изръмжа.

Кардиналът тръгна към масата.

— Простете на заплесналия се старец. Имате нужда от солидна храна.

Поведе ги обратно към масата и ги настани. Имаше чинии само за Джордан и Ерин.

— Това е всичко, отец Амвросий — тихо каза Бернар.

Пълничкият свещеник, изглежда, се изненада на отпращането, но се поклони и се оттегли.

Джордан определено не страдаше за отсъствието му. Вместо това с радост се нахвърли върху храната. Ерин си сложи щедра порция сирене и хляб. Бернар и Корза не докоснаха нищо.

— Мога ли да ви разкажа една история, докато се храните? — Кардиналът повдигна въпросително рунтавите си бели вежди.

— Моля — отвърна Ерин.

— От самото начало на писаната история хората са се страхували от тъмното. — Той взе един грозд и започна да си играе с него. — Откакто се помним, сред нас е имало стригои, изпълващи нощите ни с ужас и кръв.

Джордан преглътна хляба и сиренето. Гърлото му изведнъж пресъхна. Нямаше нужда от напомняне каква опасност представляват онези чудовища.

— Основателите на църквата са знаели за съществуването им — продължи кардиналът. — Тогава то не е било крито, както сега. Църквата създаде вярна група, за да държи под контрол броя им. Не само заради жестоките им атаки, но и защото превръщането на човек в стригой унищожава душата му.

Тъмните очи на Корза бяха непроницаеми. Какво ли е да си свещеник без душа?

— Откъде знаете това? — попита Ерин.

Кардиналът се усмихна по начин, който напомни на Джордан за скъпия му дядо.

— Има начини за установяване, но те са може би твърде езотерични за тази маса.

— Можете да опитате да ни обясните накратко — предложи Джордан.

Ерин скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че трябва да пробвате.

— Нямах намерение да ви обидя, просто времето ни притиска. Мисля, че е по-важно да знаете онова, което е жизненоважно за сегашната ситуация, но по-късно мога да ви обясня за душата на стригоя.

Кафявите очи на Ерин го гледаха скептично. Джордан харесваше начина, по който тя се държеше с кардинала. Като че ли малко неща можеха да й вдъхнат страх.

— Сангвинистите са орден на свещеници, които черпят своята сила от кръвта на Христос. — Кардиналът докосна кръста си. — Те са безсмъртни по природа, но често биват убивани в свещена битка. Ако това се случи с тях, душите им се възстановяват.

Погледът на Джордан отново се насочи към Корза. Значи участта му е да се сражава със злото, докато то не го унищожи, независимо колко време може да продължи това. Дълг, траещ цяла вечност.

Кардиналът насочи цялото си внимание към Ерин.

— Много кланета на стригои са били описани погрешно в историята.

Ерин сбърчи чело — и после очите й се разшириха.

— Клането на Ирод — рече тя. — Моят обект. Значи не Ирод се е опитвал да убие бъдещия цар на евреите, така ли?

— Изключително проницателно от ваша страна. Ирод не е убил онези бебета. Това е дело на стригоите.

— Но те не само са пили кръвта на децата. Открих следи от зъби по костите. Било е зверска атака, сякаш предприета с определена цел.

Кардиналът постави облечена в ръкавица ръка върху ръката на Ерин.

— Съжалявам, но това е истината. Стригои се опитваха да убият детето Христос, защото знаеха, че Той ще помогне за унищожаването им. Както и стана наистина — защото именно чудото на Неговата кръв доведе до появата на сангвинистите и тяхната борба срещу стригоите.

— Май сангвинистите никак не са намазали от всичко това — отбеляза Джордан, докато пълнеше устата си с шепа грозде.

— Ни най-малко. Макар че бремето ни е тежко, нашето дело служи на човечеството и открива единствения път към спасението. — Кардинал Бернар завъртя грозда между пръстите си. — В продължение на векове държахме броя на стригоите в равновесие, но през последните няколко десетилетия те и някои хора сключиха съюз, наречен Белиал.

Ерин се оживи. Явно разпозна името.

— Белиал. Водачът на Синовете на мрака. Стара легенда.

Джордан спря да дъвче.

— Страхотно.

— Така и не разбрахме защо се появиха. — Кардиналът погледна над главите им към нощното небе. — Но може би след днешния ден вече знаем.

Веждите на Корза се смръщиха.

— Не знаем със сигурност. Дори и сега. Не позволявайте любовта на Бернар към драматичното да ви въздейства.

— Как да ни въздейства? — учуди се Джордан.

— Защо се е образувал Белиал? — попита Ерин.

— Предполагам, Рун ви е казал, че в гробницата в Масада се е намирала най-святата книга, писана някога. Това е разказът на самия Христос как е отприщил Своята божественост. Написана е с Неговата собствена кръв. Нарича се Кървавото евангелие.

— В какъв смисъл „отприщил своята божественост“? — попита Джордан и избута чинията си настрани. Апетитът му внезапно беше изчезнал напълно.

Кардиналът кимна.

— Изключително интересен въпрос. Както може би знаете, според Библията Христос не е правил чудеса в началото на живота си. Едва по-късно извършва серия нечувани дела. Първото божествено чудо е записано в Евангелие на Йоан, за превръщането на водата във вино.

Ерин се размърда и цитира писанието:

— „Така Иисус тури начало на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си; и учениците Му повярваха в Него.“^[1]

Бернар кимна.

— Следват куп други чудеса — умножаването на рибите, изцелението на болните, възкресяването на мъртвите.

— Но какво общо има всичко това с Кървавото евангелие? — попита Ерин.

— Тази загадка на Христовите чудеса е измъчвала мнозина познавачи на Библията — обясни кардиналът. — Защо се проявяват така внезапно? Какво е накарало божествеността Му изведнъж да избликне от земната му плът? — Бернар ги изгледа. — На тези въпроси отговаря Евангелието на Христос.

Ерин го гледаше като омагьосана.

— Звучи добре — обади се Джордан. — Но защо това трябва да засяга по някакъв начин Белиал?

— Защото книгата може да даде на всеки способността да се докосне до собствената си божественост и да я прояви. Можете ли да си представите какво ще стане, ако стригоите се научат как да го правят? Това може да им помогне да се освободят от слабостите си. Може би ще са в състояние да вървят по светло, подобно на нас, и да умножат силите си. Представете си последствията от подобно нещо за човечеството.

— Но ние не знаем със сигурност нищо — прекъсна го Корза. — Това са само предположения на Бернар. — Той погледна твърдо Ерин, после и Джордан. — Не забравяйте това.

— Защо? — присви очи Ерин.

Лицето на кардинала бе станало сурово, като изсечено от камък. Намесата на Корза очевидно не му харесваше. Следващите му думи бяха не по-малко твърди.

— Защото имате роля в онова, което предстои. И двамата. Ако откажете, светът ще потъне в мрак. Така е предречено.