Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (25)

24.

26 октомври, 22:57 ч.

Йерусалим, Израел

Джордан се взираше от градината на покрива надолу към Стената на плача и хората, които се молеха пред нея. Млада майка беше повдигнала момиченце в набрана розова рокличка, което галеше камъка с мъничката си ръчичка. Приличаше на племенницата му Абигейл на същата възраст. Цели три години най-малката му сестра беше обличала малката палавница само в розово. След това Абигейл започна да избира сама дрехите си — кафяви. Майката долу притисна дъщеря си към гърдите си и целуна главата й.

Двете нямаха никаква представа за стригоите.

Живееха в свят без чудовища.

Ала чудовищата бяха тук и Джордан вече го знаеше. Ако мисията се провалеше, всички останали също трябваше да се изправят срещу тях. Спомни си бързината, с която се бяха справили със собствените му отлично обучени хора.

Загледан как майката и детето се отдалечават от стената и тръгват към дома си, Джордан се мъчеше да потисне мислите за собственото си семейство. Особено за майка си. Беше претърпяла операция от мозъчен тумор миналия месец и все още беше крехка заради химиотерапията.

„Забрави Белиал, вестта за смъртта ти може да я убие от мъка.“

Въпреки това знаеше как тя би поискала да постъпи Джордан. Беше се метнал на майка си; преценката му за добро и лошо беше предадена от нея — от думите й, от постъпките й, дори от страданията й. Беше постъпил в армията, за да служи на страната и сънародниците си отчасти заради нея. Вярваше в мотото на армията „Ще защитим народа си“.

Възпрепятстването на стригоите да управляват света си струваше ужасната цена. Нямаше да се поколебае да я плати. Семейството му не би очаквало друго от него. Екипът му вече се беше жертвал.

Взел решение, той тръгна обратно към масата.

Всичките му доводи звучаха благородно, ала той знаеше, че решението му отчасти се дължеше на начина, по който му се беше усмихнала Ерин, когато се събуди в хеликоптера, на това как се беше разтопила в обятията му долу. Не можеше да я остави на Рун и другите.

Застана до масата и хвърли на нея идентификационните си табелки.

— Участвам.

— Джордан… — Ерин се взираше в него, вътрешната борба между облекчението и страха беше изписана на лицето й.

Той погледна табелките и се извърна. Когато ги получеха, родителите му щяха да помислят, че е мъртъв.

Кардиналът кимна сдържано, но в очите му гореше решимост. Джордан беше виждал подобно изражение на лицата на не един и двама генерали. Обикновено, след като доброволно приемеш да направиш нещо. Нещо, което най-вероятно ще те убие.

Корза стана така рязко, че столът му се катурна и падна на плочките — след което ядосано напусна.

— Трябва да простите на Рун — рече кардиналът. — В миналото той плати ужасна цена, докато служеше на пророчеството.

— Каква цена? — Джордан вдигна стола, обърна го и го яхна наопаки.

— Беше преди почти четиристотин години. — Очите, отразяващи светлината на лампите, се загледаха покрай него към модерните светлини на града. — Сигурен съм, че ако пожелае да ви разкаже, ще го направи.

Джордан донякъде беше очаквал подобен отговор. Облегна ръце върху облегалката на стола.

— И тъй, след като всички сме в кюпа, защо не ни разкажете за пророчеството и защо тримата сме толкова специални?

Ерин отпусна ръце в скута си като ученичка и се наведе напред, също в очакване на отговори.

— Когато книгата била запечатана, според пророчеството… — Кардиналът млъкна и поклати глава. — По-добре просто да ви покажа.

Отвори чекмеджето на масата и извади мека кожена папка. Не приличаше на никакво пророчество. Но когато я отвори, Ерин се наведе напред. Джордан също придърпа стола си и застана рамо до рамо с нея.

— Това ли е? — попита тя.

Кардиналът извади документ в пластмасов калъф. Джордан не беше специалист, но пергаментът изглеждаше толкова стар, колкото и градът около него. Единствената страница беше изписана с тъмно мастило. Не можеше да прочете буквите, но му изглеждаха познати.

— На гръцки ли е? — попита той.

Ерин кимна, наведе се още напред и зачете на глас:

— „Ще дойде ден, когато Алфата и Омегата ще излее своята мъдрост в Евангелие на Безценната кръв, за да могат синовете на Адам и дъщерите на Ева да го използват при нужда.“

— Алфата и Омегата ли? — попита Джордан.

— Исус. Поне така си мисля. — Тя отново насочи вниманието си към пергамента и продължи да чете, като движеше пръст по пластмасата. — „До този ден благословената книга ще бъде скрита в кладенец от най-пълен мрак от момиче.“ — Ерин спря за момент. — Или може би „жена“? Не е ясно. Написано е „момиче с покварена невинност“. Но последната дума може да означава също и „познание“. Библейските понятия за познание, добро и зло често се преплитат.

На Джордан вече започваше да му се вие свят.

— Какво ще кажеш за един бърз превод? А после да обсъдим особеностите?

— Добре. — Тя продължи: — „До този ден благословената книга ще бъде скрита в кладенец от най-пълен мрак от Момиче с покварена невинност, Рицар на Христа и Воин на Човека.“

Пое отново дъх.

— „По същия начин и други трима ще върнат книгата. Само Жена на познанието, Рицар на Христа и Воин на Човека могат да отворят Христовото евангелие и да разкрият на света Неговата слава.“

Кардиналът впери поглед в Ерин.

— Мисля, че това сте вие, доктор Грейнджър, заедно със сержант Стоун и отец Корза.

Ерин погледна пергамента.

— Защо смятате, че сме точно ние?

— Тримата отидохте заедно на мястото, където е била скрита книгата. Всеки от вас изигра роля в побеждаването на създанията на мрака и се върнахте живи, за да видите звездите в пустинята.

Джордан въздъхна шумно, което накара другите да се обърнат към него. Всичко това приличаше на религиозни глупости и той им каза защо.

— Но ние не намерихме книгата. Нея вече я няма, изнесена е. Някой сигурно вече я е отворил, при това отдавна.

— Не, синко. Ако я бяха отворили, светът щеше да се промени. Чудесата щяха да бъдат нещо обичайно.

— Може би — рече Джордан. — Но така или иначе, някой вече я е открил и я е взел. Те трябва да са онези, за които говори пророчеството, нали така?

Кардиналът поклати глава.

— Пророчеството не казва кой ще я открие, а само кой трябва да я отвори. Мисля, че у когото и да се намира книгата, той не може да я отвори, защото не е част от триото на пророчеството. Мисля, че вие обаче сте.

— Къде трябва да идем, за да търсим книгата? — попита Ерин.

Кардинал Бернар поклати глава.

— Нямам отговор на този въпрос. Рун каза, че не е открил нищо в гробницата, което да посочва кой я е ограбил.

Ерин се обърна към Джордан, явно с молба за разрешение. Той кимна. Вече не виждаше смисъл да пази тайни. Тя бръкна в джоба си и бавно извади нацисткия медальон.

— Намерих това в ръката на мъртвото момиче. Трябва да го е грабнала от онези, които са откраднали книгата и са я убили.

Кардиналът протегна ръка. След кратко колебание Ерин пусна сребърния диск в дланта му, облечена в червена ръкавица.

Кардиналът го разглежда в продължение на цяла минута, като внимателно изучаваше надписа по края, после го прочете на глас.

— Аненербе.

— Запознат ли сте с тази организация? — попита Джордан.

— Нашият орден често имаше изследователски интереси, сходни с интересите на тази група. Аненербе прерови Светите земи за изгубени артефакти и религиозни предмети с тайнствена сила. Всъщност свещеникът, който навремето ръководеше издирването на Евангелието, имаше за задача да следи и Аненербе. За съжаление изгубихме отец Пиер през Втората световна война. — Кардиналът целуна кръста си и продължи: — Изгубихме толкова много хора по онова време.

Джордан знаеше как се чувства.

Бернар се изправи бавно и умислено и върна медала на Ерин.

— Един човек трябва да види това. Имаме Папски университет, ръководен от нашия орден, който е скрит в манастира в Етал, Германия. Те имат огромна научна библиотека. Там ще намерите записите ни за Аненербе и дейността й по време на войната и след нея. Може би това трябва да бъде първата спирка по пътя ви.

Джордан погледна към Ерин.

— Имаш ли по-добри идеи?

— Нещо по-добро от библиотека на сангвинисти? — Тя изглеждаше готова да тръгне незабавно. — С нетърпение очаквам да я видя.

Джордан се ухили. Изобщо не се учудваше. Вълнението й беше заразно.

— Освен ако отец Корза няма възражения, да започнем оттам.

— Ще се погрижа да ви посрещнат. Аз трябва да се върна в Рим, за да подготвя Ватикана, ако имате успех.

Кардиналът понечи да стане, но Джордан вдигна ръка.

— Преди това искам да помоля за една услуга.

— Да?

— Написал съм писма за всеки член на екипа ми. — Говореше с равен глас, делово, опитваше се да не мисли. — Писма, които трябва да се изпратят на семействата им в случай на смъртта им, както и на моята. Оставил съм инструкции на командира си къде са и какво да се прави с тях. Бихте ли се погрижили да бъдат изпратени.

Бернар сведе глава.

— Ще го направя, синко. Поддържаме контакти с много военни свещеници.

Джордан прочисти гърло и заговори официално.

— И още нещо, Ваше Високопреосвещенство.

— Разбира се.

Той бръкна в малък, затворен с цип джоб на якето си и извади венчалния си пръстен. Задържа го между палеца и показалеца си, спомняйки си дъждовния ден, в който Керън го беше сложила на пръста му, момента, който се носеше към него като товарен влак още от втората му година в гимназията. Никога не бяха помисляли, че ще се разделят.

— Моля да се погрижите това да стигне до семейството на жена ми — каза той. — Винаги съм им казвал, че ако умра, ще го получат. Искаха да го заровят до надгробния й камък.