Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (34)

33.

27 октомври, 05:07 ч.

Под езерото Хармсфелд

Ерин се изправи несигурно, мокра до кости. Зъбите й вече започваха да тракат.

Всички останали бяха на крака с извадени оръжия и осветяваха с фенерчета бетонния тунел пред тях. Ерин постави ръка върху студената дръжка на пистолета си и извади херметичното фенерче от подгизналия джоб на дългото си кожено палто.

Сърцето й още биеше в гърлото. Погледна назад към херметичния люк. Не искаше да й се налага да повтаря това отново. Надяваше се да има някакъв скрит сухоземен изход от бункера.

Включи фенерчето и насочи лъча към пода, където каналите вече поемаха водата, изляла се вътре заедно с новопристигналите. После освети тунела. Заоблените му стени се издигаха на около четири и половина метра от пода и беше достатъчно широк, за да мине танк през него, без да одраска бетона отстрани.

Представи си слабите като скелети работници от концлагерите, които бяха работили тук в почти пълен мрак, само за да бъдат избити след завършването на бункера, запазвайки с кръвта си тайните му.

Вдъхна въздуха — миришеше на влага, но не и на застояло. Огледа тавана. Като че ли някаква пасивна вентилационна система все още работеше.

Ерин отиде при другите. Според сателитната карта би трябвало да се намират в десния крак на руната Одал. Но накъде да продължат оттук?

— И сега какво? — попита Джордан, забелязал загрижеността й. — Просто ще обикаляме и ще търсим ли?

Триадата сангвинисти образува мълчалив щит във формата на клин на няколко крачки пред тях. Емануел беше най-отпред, надянал мокрото си расо върху кожената броня. Надя и Рун бяха от двете му страни. И тримата несъмнено напрягаха сетивата си, за да се ориентират и да преценят нивото на заплаха.

Ерин пристъпи по-близо до Джордан в защитаваното от тях пространство.

Знаеше своята роля като учен, или така наречената Жена на познанието.

— Мисля, че най-силното от символична гледна точка място за пазенето на свещен предмет би трябвало да е на пресечна точка. Например там, където този крак се среща с долната част на ромба. Или може би в горната част на ромба.

— Съгласна — обади се Надя и даде знак на Емануел да тръгне напред.

Тя и Рун тръгнаха едновременно зад него, сякаш тримата бяха свързани с невидими жици.

— Върви пред мен, Ерин — рече Джордан. — Аз ще поема тила.

Ерин не възрази. Като никога нямаше нищо против да спазва военен протокол.

Групата тръгна по тунела — твърде бързо за вкуса на Ерин, но вероятно твърде бавно от гледна точка на триадата. Докато сангвинистите спазваха съвършено формацията си, тя ту избързваше, ту изоставаше от тях.

Емануел спря при първата врата, до която стигнаха — невзрачен сив метален люк в стената на тунела. Опита дръжката. Беше заключено, но това изобщо не смути стоика испанец. Той сви пръсти и с рязко дърпане изтръгна дръжката от вратата, след което я хвърли настрани и тя издрънча по пода.

Джордан се опули, но не каза нищо.

Емануел побутна вратата с кубинката си. В ръката му се появи къс сребърен меч. Той и Надя заедно прекрачиха прага.

Рун остана навън до Ерин. Тя погледна напред по коридора. Беше празен докъдето стигаше лъчът на фенерчето й.

— Безопасно е — докладва Надя отвътре.

Ерин и Джордан влязоха, следвани от Рун.

Лъчът на Ерин освети прашно бюро със старомодна радиостанция на него. Пред нея лежеше отворена книга с шифри. До бюрото имаше стол, избутан назад. На пода лежеше скелет на нацистки войник. Вероятно беше предавал или приемал съобщение, когато е умрял.

Джордан освети значката на Аненербе на ревера му. Беше с формата на руната Одал, точно копие на онази върху нацисткия медал от гробницата в Масада.

— Май сме дошли на правилното място — отбеляза той.

Ерин спря и огледа мъртвия войник с погледа на професионалист.

„Той е като мумиите, които откривам при разкопки.“

Повтаряше си го, докато изучаваше петното засъхнала кръв по униформата му. Имал е огромна рана на гърдите.

Какво се беше случило тук?

Премести се зад тялото, обърна се и насочи фенерчето обратно към вратата. До нея лежеше второ тяло. Потръпна при мисълта, че едва не го бяха настъпили на влизане.

Без да обръщат внимание на труповете, сангвинистите се заеха да претърсват рафтовете до радиостанцията.

Нямаше място, за да им помага, така че Ерин отиде при останките до вратата. Кръглата дупка в черепа на човека показваше красноречиво как точно е умрял той. Униформата му беше различна от онази на радиста. Беше кафява и от по-груба тъкан.

Лъчът на фенерчето й се плъзна по нея.

— Руснак — обади се Джордан. — Виждаш ли червената петолъчка? Емблемата е съществувала и по време на Втората световна война.

„Руснак ли?“

— Какво е правил тук? — учуди се Ерин. — И как е успял да се добере до това място?

Джордан приклекна до нея и прерови джобовете на войника, като подреждаше вещите в дебелия слой прах на пода — пакет цигари, кибрит, официален на вид документ на кирилица, писмо и снимка.

Джордан вдигна избелялата фотография на жена и кльощаво момиче с плитки пред купа сено.

„Вероятно това са жената и дъщерята на убития.“

Запита се колко ли време е трябвало да чака тя, за да научи за съдбата на съпруга си. Дали го е оплаквала, или е изпитала облекчение, че вече го няма? Жената би трябвало вече да е мъртва, но малкото момиче спокойно можеше да е живо.

Ерин се обърна към Рун. Трябваше да прави нещо.

— Има ли някакъв начин брат Леополд да уведоми семейството на войника?

Той я погледна за момент.

— Вземете писмото. Като го знам какъв е, ще се опита.

Ерин прибра писмото и се изправи. Представи си сцената, разиграла се преди години тук.

Радистът седи зад бюрото и вероятно се обажда за помощ. Руският войник нахълтва вътре. Разменят си изстрели. След това някой запечатва мястото, без да прибере телата.

Но защо?

Надя застана до Джордан и протегна облечена в ръкавица ръка.

— Дайте да видя другия документ.

Той й подаде документа на кирилица. Тя го прегледа, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Какво е това? — попита Джордан.

— Заповед. Частта му е била прехвърлена от Санкт Петербург в Южна Германия в края на войната. За да прибере „представляващи интерес предмети“, преди да дойдат американците.

— От Санкт Петербург ли? — попита Рун.

Двамата с Надя се спогледаха. На лицата им беше изписано безпокойство.

Накрая Надя махна към вратата.

— Няма какво повече да научим тук — каза тя. — Продължаваме нататък.

Ерин се огледа ужасено. Археологът в нея негодуваше, че не е снимала помещението, че не е отбелязала точно кое къде се намира и не е направила каталог на находките.

— Но тук може да има и други сведения за…

— Трябва да претърсим колкото се може повече помещения, преди от Белиал да са ни открили. — Рун се дръпна от вратата. — Брат Леополд ще направи по-подробно описание по-късно, стига да има време.

Джордан следваше плътно Ерин, която излезе след Рун в дългия тунел.

Този път сангвинистите вървяха по-бързо. Нещо явно ги беше разтревожило. Ерин погледна с безпокойство Джордан. Всяко нещо, което изнервяше трима със способности като техните, би трябвало да е ужасяващо.

Нататък по тунела огледаха още едно помещение — спално, с легла на два етажа. Ерин преброи четирима мъртви немски войници, двама още в леглата си и двама на пода. До стената се бяха свлекли и двама мъртви руснаци.

Явно бе имало ожесточена битка.

В металните шкафове до леглата имаше сгънати дрехи, цигари, кибрити, няколко неприлични пощенски картички, писма и много снимки на други жени и деца, тъжно напомняне за онези, които бяха останали по домовете си, очаквайки вест от любимите.

Ерин събра колкото се може повече писма и ги напъха в джобовете си с надеждата, че мократа тъкан няма да съсипе мастилото.

Откри също и книги — наръчник за грижа за оръжието, роман на немски, брошура за венерически болести — но нищо, което да отговаря на описанието за Кървавото евангелие.

Поразена и с натежало сърце от касапницата, тя излезе в тунела. Останалите я последваха.

Тежко шумолене като на завеси изпълни коридора, съпроводено от слабо и далечно скърцане. Косъмчетата на тила й моментално настръхнаха.

— Джордан?

— Аз също го чух — каза той. — Плъхове?

Надя ги събра зад себе си.

— Не.

На крачка пред тях Емануел подуши въздуха, изпънал рамене назад, с извит врат и вдигната глава, досущ като куче.

„Или адски вълк.“

Ерин пое дълбоко дъх, но долови само миризма на плесен и бетон. Какво ли успяваше да надуши той?

— Какво е това? — попита Джордан.

— Бласфемари — отвърна Надя. — Покварените.

— Адски вълк ли? — Джордан вдигна картечния си пистолет, готов за действие.

— Не. — Надя погледна към Ерин. В момента в очите й нямаше нищо човешко. — Икаропи.

— Икаропите са прилепи, чиято природа е била извратена от кръвта на стригой — студено и прозаично обясни Рун.

Сърцето на Ерин се сви като стегнат възел.

Рун говореше за прилепи бласфемари.

Спомни си чудовищния вълк в осветената от луната пустиня — зловонния дъх, зъбите, мускулестото тяло. А този път — и с криле. Потръпна.

— Точно когато си мислиш, че по-шантаво няма как да стане. — Джордан включи фенера, закрепен за цевта на картечния му пистолет. — Как ще действаме?

— Бързо, ако питате мен — каза Надя. — И безшумно.

Поеха по тунела — към източника на звука.

Джордан държеше оръжието си насочено напред, готов за стрелба.

— Пушките могат ли да ги убият? — шепнешком попита Ерин.

Емануел изсумтя.

Доста изразително.

— Дори сребърните куршуми само ще ги вбесят — поясни Надя. — Ножът е по-добро средство.

Джордан се наведе и извади сребърния нож от ножницата в кубинката си.

Ерин направи същото.

— Не ми харесва идеята подобен прилеп да ме приближи достатъчно, за да го убия с нож — промърмори Джордан. — Май бих предпочел да им видя сметката с междуконтинентална балистична ракета.

— Когато се появят, залегнете на пода — предупреди Надя с тих и безизразен глас. — Ще ги държим надалеч, доколкото можем.

— Няма да се получи. — Джордан вдигна ножа си. — Но благодаря за предложението.

Надя сви тънките си рамене.

Ерин беше съгласна с Джордан. Нямаше намерение да лежи по корем и да чака някой прилеп да забие зъби в гръбнака й. Би предпочела да рискува права, с нож в ръката.

Сангвинистите вече се движеха толкова бързо, че тя и Джордан трябваше да тичат, за да не изостават.

Не след дълго стигнаха до пресечката с другия тунел.

— Стигнали сме основата на ромба — съобрази Ерин, представяйки си формата на руната Одал и пътя, който бяха изминали до момента.

Отгоре пресичащите се тунели изглеждаха като гигантски хикс — и Ерин се надяваше, че в случая хиксът бележи мястото.

— Това ми се струва най-вероятното място да скриеш нещо — каза тя.

Освети пода, но откри единствено еднообразен бетон. Насочи лъча към стените и тавана. Нищо не намекваше за съществуването на някакво специално скривалище.

— Трябва да проверим и трите други коридора — изтъкна Джордан. — Да претърсим всяко помещение.

Но преди да направят и крачка, въздухът се изпълни с крясъци, идващи и от трите тунела пред тях.

Нямаше къде да се скрият.

 

 

05:29 ч.

Вонята ги достигна първа, тласкана напред от стотиците силни криле. Беше толкова силна, че Джордан едва не рухна на колене — отвратителна смрад на урина и подути трупове, оставени да се разлагат на слънцето. С мъка овладя стомаха си, като се чудеше дали миризмата не е също оръжие на тези създания наред със зъбите и ноктите им, целящо да парализира плячката им.

Нямаше да се огъне.

На опасност беше изложено нещо повече от неговия живот.

С несигурна ръка избута Ерин зад себе си, така че да бъде закрита от него и тримата сангвинисти. Лъчът на фенерчето й освети тунела отляво, после отдясно в търсене на врата.

Нямаха такъв късмет.

После светлината бе погълната от мрак, който потече по тунелите от всички страни. Няколко крилати сенки се откъснаха от масата и се понесоха напред. Прелетяха високо над главите на сангвинистите, сякаш не проявяваха никакъв интерес към същества без биещи сърца.

Среброто проблесна във въздуха, разсичайки криле и тела.

Заваля черна кръв.

Мъхнати тела падаха и се гърчеха с писъци.

Едно създание успя да премине през сребърната бариера покрай умиращите си събратя. Ослепено от светлината, то се блъсна в стената зад тях и тупна на пода, но незабавно се обърна. Може и да не виждаше, но все още можеше да чува.

Изсъска към Джордан, който отново скри Ерин зад себе си.

Беше с големината на голяма котка, с размах на крилете цели два метра. Съществото нападна, като се движеше на задните си крака и се опираше на крилете. Очите му светеха в червено, подобните на карфици зъби проблясваха в лъча на фенера. Пронизителен писък се изтръгна от челюстите му, когато се хвърли към него.

Джордан замахна с ножа си и преряза гърлото на създанието. Кръвта бликна от раната, но въпреки това тялото го блъсна и го принуди да отстъпи крачка назад. Джордан почти беше обезглавил ужасната твар с удара си. Въпреки това кожените криле се опитаха да го обгърнат. Нокти задраскаха към него, но дебелата кожа на палтото го предпази.

Най-сетне смъртта надделя и създанието рухна на пода.

Джордан се обърна и видя адската крилата маса да се носи към тях на тъмен прилив от три посоки, който се разбиваше в триадата отпред. Всеки сангвинист беше обърнат към различен тунел.

Ерин стоеше в центъра, лицето й се бе превърнало в маска на ужас.

Джордан застана до нея, готов да я защитава самоотвержено като триото.

Прилепите се носеха над тях в тъмна маса от криле, нокти и светещи очи. Като че ли спряха за момент, може би надушили кръвта на събратята си и чули предсмъртните им писъци.

От пронизителните звуци, които издаваха, Джордан го заболяха зъбите.

Опита се да се съсредоточи върху едно-единствено създание, но те се стрелкаха твърде бързо напред-назад.

Ерин насочи фенера си нагоре. Прилепите се разлетяха от лъча като ужилени — и може би светлината наистина ги жилеше.

— Vespertilionidae — ахна тя, сякаш думата беше някакво заклинание. — Гладконоси прилепи. Само че тези са десет пъти по-големи от обикновените.

— Откъде…

— Работя много в пещери — обясни тя.

Лъчът на фенера й скачаше насам-натам. Всеки път, когато осветяваше очите на някой прилеп, създанието се дърпаше назад.

— Никога не са толкова агресивни.

Джордан насочи картечния си пистолет нагоре. Лъчът на оръжието също пръсна нападателите.

— Защото работиш сред нормални прилепи, а не с такива гадости.

— Прегрупират се все по-бързо. — Ерин говореше като изследовател, но гласът й бе станал цяла октава по-висок от нормалното. — Започват да свикват със светлината.

— Нека дойдат. — Надя беше свалила сребърния си колан и го държеше в ръка. Докосна всяка брънка като мънисто от броеница. — Писна ми да ги чакам.

— Търпение — рече Рун. — Да тръгнем напред и да намерим врата и място, където да се скрием. Може да не ни нападнат.

— Ако можете, потърсете врата от дясната страна на коридора. Нещо, което да води към центъра на ромба.

Джордан й се възхити. Дори заобиколена от черен облак пищяща смърт, тя нито за миг не се отклоняваше от целта. Още мислеше за съкровището, скрито в бункера. Емануел направи крачка напред с вдигната ръка. В юмрука му проблясваше кинжал.

Надя пристъпи до него с балансирана стъпка, грациозна като балерина.

Петимата заедно бавно тръгнаха по тунела, без да изпускат от поглед гъмжилото прилепи над тях.

Джордан копнееше да стреля, но се тревожеше от рикошетите, както и да не би да провокира създанията. Помнеше предупреждението на Надя, че куршумите няма да ги убият. Най-добрият им шанс беше да стигнат…

Без нито звук прилепите атакуваха.

Отново подминаха сангвинистите и се насочиха право към двойката в центъра на триадата.

Летяха право към лицето на Ерин.

И на Джордан.

Надя завъртя колана си над главите им. Джордан едва сега се досети, че това е нещо като бич от сребърна верига. Въртеше оръжието със свръхестествена сила и скорост, подобно на кухненски робот. Прилепите, озовали се твърде близо, бяха разкъсани на парчета.

Научило урока, множеството се оттегли.

Бичът на Надя улучи един закъснял прилеп по сивия му гръб и запрати създанието в бетонната стена.

Междувременно Рун и Емануел продължаваха напред с ножове във всяка ръка, като си пробиваха път през тъмните крилати форми.

Джордан защитаваше тила колкото можеше с бойния си нож. Пронизителният писък го оглушаваше. Въпреки защитата на палтото, ръцете и лицето му бяха покрити с безброй драскотини.

Сякаш на мястото на всеки свален прилеп се появяваха два нови.

Ерин заби ножа си в корема на един, който бе успял да мине покрай Джордан. Острите зъби спряха на косъм от носа й, преди създанието да тупне на пода.

Джордан сграбчи друг прилеп, докато се опитваше да прелети покрай него. Кожата му беше студена и суха като на мъртъв гущер. Потисна погнусата си и го съсече с ножа си. Съществото изви мускулестия си врат и заби зъби в мекото на палеца му. Болка прониза цялата му ръка.

Заудря бетонната стена — веднъж, два, три пъти, но прилепът не пускаше. Не можеше да се освободи. Джордан усети как зъбите му остъргват костта, заплашват да откъснат пръста. Кръв потече по вътрешната страна на ръкава към лакътя му. Друг прилеп се стрелна покрай главата му, оставяйки жилеща рана на слепоочието.

Ерин му се притече на помощ. Сграбчи прилепа на ръката му за ушите, заби ножа си под брадичката му и дръпна острието надолу. Черната кръв опръска стената и зъбите най-сетне го пуснаха.

— Напред! — извика Рун. Беше на една крачка от тях, но в момента разстоянието изглеждаше невъобразимо голямо. — Пред нас има врата! Отдясно!

Емануел се хвърли напред, водейки атаката. Прилепите летяха в лицето му, врата, ръцете. Но явно не изгаряха от желание да го хапят, не че високият мъж не беше получил рани. Цялото му тяло кървеше, русата му коса бе почерняла от кръв.

Друг прилеп се вкопчи в уморената ръка на Джордан. Зъби се впиха в китката му. Определено нямаха никакъв проблем да хапят него.

Ножът на Рун проблесна във въздуха, разрязвайки криле и козина.

Прилепите обаче продължавала да прииждат.

Ръката на Джордан пулсираше и губеше сили — а прилепите сякаш нямаха край.