Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (50)

49.

27 октомври, 18:08 ч.

Санкт Петербург, Русия

Джордан стоеше на няколко крачки от олтара и гледаше другите. Нямаше доверие на никого. Нито на Распутин с неговия безумен смях и игрите му, нито на приличащите му на бездомни деца подчинени, които най-сетне се оттеглиха в сенките, нито дори на Рун. Спомни си блесналата в очите му кръвожадност, начина, по който гледаше Ерин, досущ лъв, гледащ угоено теле.

Най-лошото бе, че не можеше да направи нищо, ако я беше нападнал. Слугите на Григорий го държаха, бяха се вкопчили във всеки негов крайник, не му даваха да помръдне.

Гласове отклониха вниманието му от олтара. Децата на Распутин си говореха шепнешком, докато внасяха в нефа дървена маса и четири неудобни стола. Макар че столовете изглеждаха тежки, момчетата ги носеха така, сякаш са от стиропор.

За разлика от Распутин, подчинените му не носеха свещенически одежди, а обикновени дрехи. Джинси, черни панталони и пуловери. Ако не знаеше какви са, можеше да ги вземе за болнави руски ученици и техните родители.

Джордан обаче знаеше.

— Елате. — Распутин закрачи от олтара към масата, като поведе останалите и пътьом подбра Джордан. Лудият монах седна и оправи гънките на робата си като суетна стара дама. — Заповядайте.

Ерин последва примера му и Джордан се настани до нея. Последният стол остана за Рун.

Сергей донесе огромен сребърен самовар и го постави в средата на масата. Други слуги на Распутин сложиха пред четиримата стъклени чаши за чай в сребърни поставки с дръжки.

— Чай? — предложи Распутин.

— Не, благодаря — измънка Джордан.

След като беше видял случилото се с Рун, нямаше никакво намерение да яде или пие каквото и да било, докоснато от страховития им домакин. Ако можеше, нямаше дори да диша.

Ерин също отказа, но ако се съдеше по начина, по който придърпа ръкавите на пуловера си върху пръстите, явно й беше студено и една топла напитка щеше да й се отрази добре.

— Твоите приятели ми нямат доверие, Рун. — Распутин се усмихна широко. Кучешките му зъби изглеждаха нормални, но това не го правеше по-безопасен в очите на Джордан.

Никой не отговори. Явно темата за надеждността на Распутин никога не е била особено популярна.

Руснакът се обърна към Рун.

— Добре, да оставим любезностите. Какво те кара да мислиш, че евангелието може да е в моя град?

— Смятаме, че може да е било донесено тук от руски войници в края на Втората световна война. — Рун беше положил ръце върху масата, сякаш искаше да е готов да избута стола назад и да се изправи — било да се бие, било да побегне.

— Толкова отдавна?

Рун кимна леко.

— Къде биха могли да занесат книгата?

— Ако са знаели на какво са попаднали, би трябвало да я занесат на Сталин. — Распутин опря лакти на масата. — Но не са го направили.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ако я бяха занесли на някое важно място, щях да науча. Аз научавам всичко.

Рун потърка показалеца си, с който обикновено държеше своя карамбит.

— Малко си се променил през последните сто години, Григорий.

— Предполагам, че имаш предвид моя грях гордостта, който винаги те караше да се безпокоиш за душата ми. — Распутин поклати глава. — А всъщност твоята гордост се нуждае от наглеждане.

Рун отново кимна.

— Наясно съм с греховете си.

— И въпреки това всеки ден търпиш глупостта на изкуплението.

— Нима не бива да се разкайваме за греховете си? — Пръстите на Рун докоснаха кръста на гърдите му.

Распутин се наведе напред.

— Може би. Но дали сме белязани завинаги от греховете си? Как един-два мига на слабост може да се приемат за тежко престъпление в сравнение с вековете вярна служба?

Макар да бе склонен да се съгласи с него, Джордан подозираше, че Распутин е имал повече от един-два мига на слабост.

Устните на Рун се свиха на тънка линия.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб греха и изкуплението.

— Колко жалко. — Распутин погледна към Ерин. — С вашия отец Корза сме провеждали много просветени дискусии по тази тема през годините.

— Дойдохме тук за евангелието — напомни му Ерин. — А не за просвещаване.

— Не съм забравил — усмихна й се Распутин. — Кажете ми, откъде е било взето то и кога?

Рун се поколеба, но после каза истината.

— Открихме свидетелства, че книгата може да се е намирала в един бункер в Южна Германия, недалеч от манастира Етал.

— Свидетелства? — Распутин спря пронизителния си поглед върху Джордан, сякаш бе по-вероятно да получи отговор от него, отколкото от Рун.

Младият мъж се напрегна. Инстинктът му казваше да крие от Распутин всичко, което може.

— Аз съм само грубата сила — отбеляза той.

— Русия е голяма страна. — Распутин върна поглед на Ерин. — Ако вие не ми помагате, и аз няма да мога да ви помогна.

Ерин погледна Рун и придърпа ръкава на пуловера си.

— Пиер ни каза — съобщи Рун. — Преди да умре.

Распутин посърна.

— Значи все пак се е обърнал към нацистите?

Рун не каза нищо и Распутин продължи:

— Дойде при мен в началото на войната. Тогава животът ми не беше толкова удобен, колкото сега. — Замълча и огледа църквата, като се усмихваше на мълчаливите си последователи, подредили се покрай великолепно украсените стени. — Но дори по онова време разполагах с известни ресурси.

На лицето на Рун се изписа изненада.

— Защо му е трябвало да идва при теб?

— Навремето бяхме близки, Рун. Пиер като първи, ти като втори и аз като трети. Наистина ли не си спомняш? — Огорчението се долавяше ясно в гласа му, примесено със спотаен гняв. — Къде другаде би могъл да отиде? Кардиналът заплашваше да го отлъчи, ако продължава да търси книгата. Така че след като дойде при мен, Пиер отиде при нацистите да търси помощта, която не можех да му осигуря. Не искаше да се отказва от лова. Фикс идеите трудно се изоставят, както сам знаеш от историята ти с Елизабета.

— Кардинал Бернар не би сторил подобно нещо на Пиер — възрази Рун.

Джордан обаче долови неувереността в тона му. Дори от кратката среща с кардинала той бе доловил какво значение отдава той на пророчеството за тримата. За Бернар отец Пиер не е имал роля.

„Колко много е сгрешил…“

— Рун, ти не познаваш безценната си църква толкова добре, колкото си мислиш — продължи Григорий. — Не забравяй, че той отлъчи мен. Заради това, че извърших грях, който не бе по-голям от твоя собствен. При това аз не отнех живота, който исках да спася.

— За какво говорите? — попита Джордан. Чувстваше се като човек, влязъл в киносалона по средата на филма.

Ерин се поизправи и се опита да отгатне истината.

— Имате предвид сина на цар Николай, нали? Престолонаследника Алексей.

Распутин я дари с тъжна усмивка.

— Горкото дете страдаше ужасно. Накрая беше на крачка от смъртта. Какво можех да направя?

Сега и Джордан си спомни историята. Царският син бил навремето под опеката на Распутин. Подобно на много от внуците на кралица Виктория, Алексей страдал от така наречената „кралска болест“ — хемофилията. Според историята, единствено Распутин можел да му донесе облекчение по време на болезнените периоди на вътрешно кървене.

— Трябваше да го оставиш да умре от естествена смърт — каза Рун. — В Божията благодат. Обаче не пожела да го направиш. И след това не се покая за греха си.

Джордан си представи как Распутин превръща момчето в чудовище, за да не му позволи да умре.

— Затова не можеше да ти бъде простено — добави Рун.

— Какво те кара да мислиш, че съм искал прошката на кардинала? Че съм се нуждаел от нея?

— Мисля, че се отклоняваме от темата — намеси се Джордан. Старите разправии между Рун и Распутин изобщо не допринасяха за онова, за което бяха дошли. — Ще ни помогнете ли да намерим книгата?

— Първо ми кажете как е умрял Пиер. — Распутин взе ръката на Ерин. Тя като че ли искаше да я дръпне, но не го направи. А трябваше. — Моля ви.

Ерин му разказа за кръста в бункера, за смъртта на Пиер в лодката при изгрева на слънцето.

Распутин избърса очите си с голяма ленена кърпа.

— Как ще обясниш това, Рун?

— Като Божия милост. — Думите на Рун бяха прости и изпълнени с вяра.

— Какво да обясни? — попита Ерин, като гледаше ту единия, ту другия.

— Пиер е бил опетнен, защото е нарушил клетвата си, създал е и се е хранил с онези бласфемари. И е трябвало да бъде изгорен на пепел от слънцето. — Распутин сгъна кърпата и я скри някъде в гънките на расото си. — Това се случва с онези стригои, които не пият кръвта на Христос. Рун нищо ли не ви е обяснил?

Не им беше обяснил кой знае колко. Само това, че слънцето ги убива, не бе уточнил, че ги изгаря. Джордан си спомни как Надя внимателно бе вдигнала палтото от лицето на Пиер и страха й, докато го държеше така, че да види слънцето за последен път. Смъртта му не изглеждаше изпълнена с болка и насилие, а по-скоро приличаше на освобождаване. Дали Бог беше опростил греховете му, или в него все още беше останало достатъчно от Христовата благословия, за да не изгори? Джордан подозираше, че никога няма да научат истинския отговор, а и в момента имаха по-належаща задача.

— Книгата — напомни Джордан. — Да се върнем на книгата.

Распутин се поизправи и се върна на главната тема.

— Немският бункер се намира далеч на юг. Знаете ли кога руските войски може да са стигнали до него? Ако имах добра хронология…

Джордан се опита да си спомни историята, като очакваше Ерин да го изпревари.

— Последната по-значителна германска част на юг се предала на двайсет и четвърти април, но руснаците вероятно още са се мотали там до официалното капитулиране на Германия на осми май.

Преброи датите наум.

— Към средата на май руснаците определят окончателно разделянето на Германия и спускат Желязната завеса. Предполагам, че руските грабежи са достигнали върха си някъде около двайсети май, макар че вероятно са разчиствали бункери и преди, и след това.

Распутин го изгледа с изражение, което можеше да се изтълкува и като уважение.

— Определено сте наясно с историята.

Джордан сви рамене, но продължи да говори. Искаше да намерят книгата и тримата да се махнат живи от Русия.

— Чел съм много за Втората световна война, а съм слушал още повече от дядо си, който е участвал в нея. Както и да е, този бункер е бил далеч на юг и изолиран. Като се вземе предвид времето, необходимо за пътуване дотам и обратно, плюс един буфер, преди американците да започнат да пращат патрули, според мен най-вероятно е руснаците да са нанесли удара си някъде между двайсет и осми май и втори юни. Естествено, има голяма вероятност за грешки.

Ерин го изгледа изненадано, сякаш не беше очаквала той да знае нещо полезно. Подобно отношение вече започваше да му втръсва.

— Впечатляващо, сержант. — Распутин се облегна назад в стола си. — Тази информация е доста ценна. Макар че и с нея ще отнеме време да намерим книгата.

Откъде ли Распутин знаеше, че Джордан е сержант? Това беше повод за безпокойство.

— Защо да е ценна? — попита Ерин. — Какво значение имат датите?

— Първо ми кажете какво криете в палтото си, докторе.

Значи той знаеше също, че Ерин е доктор. И че пази в джобовете си парчета от бетонната кутия, в която се е намирала книгата. Какво още му беше известно?

— Надушвам го — обясни Распутин.

Ерин погледна сангвиниста. Той кимна и тя извади парче от кутията.

— Смятаме, че това е покривало книгата.

Распутин протегна ръка и Ерин бавно постави сивия фрагмент в дланта му. Палецът му проследи тънките линии сажди там, където бетонът е бил разбит.

Джордан рязко се изправи. Трябваше да се сети по-рано.

— Ако ми намерите сензор за експлозиви, мога да използвам това парче като контролен образец и да намеря нещо със същата химическа сигнатура. Ако този материал е бил около евангелието, по книгата би трябвало да има продукти от химическото разпадане. Разбира се, стига да не е била унищожена от взрива.

Рун отново докосна кръста си. Изглеждаше шокиран. Явно свещеникът не беше взел предвид възможността книгата наистина да е била унищожена и да са рискували живота си в търсене на нещо, превърнато в пепел.

Распутин кимна на Сергей, който пристъпи напред.

— Вървете с личния ми асистент. Той ще ви помогне да намерите онова, което ви трябва.

Джордан остана на мястото си.

— Движим се заедно.

 

 

18:17 ч.

Распутин се намръщи, после се разсмя. Ерин не вярваше, че може да намрази този смях повече, отколкото когато го чу за първи път, но се оказа, че греши.

— Добре тогава — кимна Распутин. — Запишете детайлите за Сергей.

Сергей извади от задния си джоб бележник със спирала и огризка от молив.

Ерин взе фрагмента от масата и го прибра в джоба си — безпокоеше се, че Распутин може да й го открадне. Личеше си, че е опортюнист, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван. Вече знаеше твърде много — че тя е доктор, че тримата с Рун и Джордан търсят книгата и че вероятно са триото от пророчеството. А по алчния блясък в очите му, докато Джордан назоваваше вероятните дати на проникването в бункера, напълно възможно бе вече да има доста точна представа къде се намира книгата.

Явно Распутин се забавляваше и ги разиграваше като дресирани маймуни. Но дали не бе нещо повече от жестоко забавление?

Домакинът им стана и посочи към един тъмен параклис в задната част на църквата.

— Какво ще кажете да видим калдъръма, където падна царят? Той е причина църквата да носи това име.

Ерин бутна стола си назад. Джордан и Рун също станаха. Тръгнаха след плещестата фигура на Распутин като сангвинистка триада — Рун отпред, Джордан отдясно и Ерин отляво.

Распутин спря пред параклиса. Четири полирани черни колони поддържаха мраморен навес, богато украсен във фолклорен стил с черни каменни цветя и други растителни орнаменти. Зад малка врата се виждаше прост участък сив калдъръм. Обикновеният му вид бе в рязък контраст с пищното великолепие на църквата и напомни на Ерин защо е била издигната тази сграда — в памет на убийството на царя. Тя мислено сравни извисяващите се куполи и златните мозайки с простите могили на Пискарьовското гробище.

Смъртта на някои беше отбелязана по-добре, отколкото на други.

Неколцина последователи на Распутин застанаха в полукръг зад тях, сякаш управлявани от водача си с невидими конци.

— Често идвах тук по време на обсадата на Ленинград — каза Распутин и опря лакти в дървения парапет на параклиса. Ръкавите му се дръпнаха нагоре, разкривайки дебели черни косъмчета на китките и ръцете. — Църквата беше секуларизирана. Светините й бяха откраднати от Рим. Но сградата беше достатъчно добра за мъртвите. През зимата използваха този неф за морга. Трупаха телата покрай стените.

Ерин потръпна, когато си представи замръзнали трупове, наредени като в кланица в очакване да бъдат погребани през пролетта.

— Обсадата се проточи, гладът стана по-свиреп и телата биваха докарвани с дървени каруци, теглени от хора. Конете вече бяха изядени. Мъртвите пристигаха така, както са се родили — съвсем голи. Всяко парче плат се използваше да топли живите. — Гласът на Распутин премина в дрезгав шепот. — Живеех в криптата. Никой не помисляше да проверява мъртвите. Бяха твърде много. Нощем излизах и ги броях. Знаете ли колко деца умряха по време на обсадата? Не само от студа, макар че той беше ужасен и взе своето. Не само от глад, макар че и той докара мнозина до смърт. Не дори от нацистите и смъртта, която изсипваха от небето и земята от всички страни. Не, не дори от тях.

Гърлото на Ерин се стегна.

— Стригои ли?

— Налетяха като скакалци, поглъщаха слабите и моряха от глад душите, сгушени тук. Успях да се измъкна и да отида до Рим, за да моля за помощ. — Распутин се обърна към Рун, който сведе поглед. — Църквата беше неутрална във войната, но сангвинистите никога не бяха спирали своята война срещу стригоите. Дотогава.

Ерин обви ръце около тялото си. Стригоите са намерили лесна плячка в обсадения град.

— И така се върнах от Рим сам. Пробих си път през войските, докато не се върнах в костницата, в която се беше превърнал любимият ми град. И когато попадах на умиращи деца, аз ги спасявах, привличах ги на своя страна. Със собствената си кръв създадох армия, която да защитава моя народ от проклятието.

Распутин посочи към подчинените си наблизо.

— Виждате пред себе си само малка част от изгубените деца на Ленинград. Ангели, които не умряха в нечистотия.

Те запристъпваха от крак на крак, бледи очи се насочиха към него, сякаш го боготворяха.

— Знаете ли колко души умряха тук, докторе?

Ерин поклати глава.

— Два милиона. Два милиона души в град, който някога бе дом на три и половина милиона.

Ерин никога не се бе сблъсквала с човек, който е виждал онова страдание и е броил мъртвите руснаци.

— Съжалявам.

— Не можех да стоя настрана. — Распутин сви мощните си ръце в юмруци. — И заради това бях прокуден. Участ, по-сурова и от отлъчването. Защото спасявах деца. Кажете ми, докторе, вие какво бихте направили на мое място?

— Не си ги спасил — намеси се Рун. — А си ги превърнал в чудовища. По-добре е било да ги оставиш да идат при Бог.

Распутин не му обърна внимание, дълбоките му сини очи не се откъсваха от Ерин.

— Можете ли да погледнете в очите на умиращо дете и да слушате как ударите на сърцето му отслабват, докато не замрат? Защо Бог ми е дал тези сили, ако не да ги използвам за спасяването на невинните?

Ерин си спомни как сърцето на сестричката й постепенно замря и спря. Как беше умолявала баща си да им позволи да идат в болницата, как се беше молила на Бог да я спаси. Но баща й и Бог избраха да оставят невинното новородено да умре. Чувството за вина, че не е успяла да спаси сестра си, я преследваше през целия й живот.

Тя пъхна ръка в джоба си и докосна парчето от одеялцето. Ами ако беше имала куража на Распутин? Ами ако беше използвала гнева си да се опълчи на баща си, да отхвърли неговото тълкуване на Божията воля? Сестра й може би щеше все още да е жива. Можеше ли да обвинява Распутин, че е направил нещо, което тя самата бе искала да направи?

— Покварил си ги. — Рун докосна ръкава на Ерин, сякаш усетил мъката й. Погледът на Распутин проследи движението на ръката му. — Не си спасил тези деца. Попречил си им да намерят вечен мир при Бога.

— Сигурен ли си в това, приятелю? — попита Распутин. Той обърна гръб на параклиса и застана пред Рун. — Ти намери ли някакъв покой в службата ти на църквата? Когато застанеш пред Бог, кой ще има по-чиста душа? Онзи, който е спасил деца, или онзи, който е създал чудовище от жената, която е обичал?

Очите на Распутин се спряха върху Ерин.

Тя потръпна от предупреждението в мрачния му поглед.