Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (32)

31.

Рун стоеше достатъчно близко до Ерин, за да долови миризмата на простия сапун, който използваше Бернар в апартаментите си в Йерусалим. Дългата й коса остави топла следа във въздуха, когато тя я отметна от лицето си.

Джордан пристъпи помежду им и отново му скри гледката. Рун знаеше, че го прави нарочно. Войникът държеше ръцете си отпуснати отстрани, готов за всичко, в това число и за битка.

Раздразнението пламна в Рун, но той го потисна. Джордан беше прав да налага разстояние между него и младата жена. Ерин Грейнджър с острия си ум и състрадателно сърце беше наистина много опасна. И Рун трябваше да бъде колкото се може по-далеч от нея.

Насочи вниманието си към брат Леополд и задачата им.

— Тук има ли триада?

— Natürlich. — Броеницата на монаха изтрака в бюрото, докато той ставаше. — Надя, Емануел и Кристиан са тук. Да ги извикам ли?

— Само Надя и Емануел — каза Рун. — Аз ще съм третият.

— Какво е триада? — попита Джордан, който подслушваше разговора.

— Воините сангвинисти често работят на групи по трима — обясни Леополд и вдигна слушалката на черен телефон. — Свещено число.

„И идеална бойна единица“ — мислено добави Рун.

— Ще отида с двама други до онзи бункер и ще го претърся — съобщи на глас той.

Ерин скръсти ръце на гърдите си.

— Аз също идвам.

— Работим заедно — добави Джордан. — Нали така каза кардиналът?

Рун се изпъна.

— Вашата задача беше да ми помогнете в търсенето, което и направихте. Ако постигнем успех, ще се върнем тук с артефакта.

Джордан се усмихна скептично.

— Доколкото си спомням, кардиналът каза, че ние сме триото. Жена, воин и рицар. С две ръце съм за подкрепление, но не и за заместници.

Брат Леополд набра четири цифри и заговори в слушалката, но не сваляше поглед от войника. Беше чул думите му, знаеше какво означават те и вече разбираше какво търсят гостите му.

— Рун — заговори Ерин. — Ако… артефактът е в онзи бункер, моята помощ те отведе до него и може би ще се нуждаеш от мен и когато влезеш вътре.

— Оцелявал съм векове наред без вашата помощ, доктор Грейнджър.

Тя не отстъпи.

— Ако кардиналът е прав за пророчеството, сега не е време за гордост. Отнася се за всички ни.

Рун примигна. Тя прямо беше назовала най-големия му недостатък.

Гордостта.

Именно този недостатък навремето беше причинил падението му. И той нямаше да позволи това да се случи отново. Права беше. Като едното нищо можеше да му потрябва помощта й и не биваше да бъде прекалено горд и да я откаже.

— Всички трябва да направим онова, за което сме призовани — продължи Ерин, повтаряйки като ехо думите, които му бе казал кардиналът.

„Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си.“

— Книгата изисква най-доброто от нас и нищо по-малко — добави тя.

Рун сведе очи. Ако пророчеството беше започнало да се сбъдва, тримата заедно трябваше да намерят книгата. Колкото и да му се искаше, не можеше да остави Ерин тук.

Дори и заради собствената й безопасност.

Или заради неговата.

 

 

04:02 ч.

На големия компютърен екран имаше нова карта — модерна пътна карта на планинския район Гармиш-Партенкирхен. Тайният бункер се намираше на около шейсет и пет километра оттук. Ерин проследи на светещия монитор тънката бяла линия, която минаваше между тъмнозелени хълмове и свършваше при малко алпийско езеро.

— Това път ли е? — попита тя.

— Стар черен път — обясни брат Леополд. — Колата, с която пристигнахте, не може да мине по него. Но…

Зад тях вратата на кабинета се отвори.

Рун рязко се завъртя, готов за действие.

Ерин също се обърна. Дали другите бяха прави да бъдат нащрек дори тук, където тя самата се чувстваше в безопасност? Внезапно усети колко е неспособна да се справи с грозящите ги заплахи.

Две фигури в черно влязоха в стаята като леден вятър — бързи, неуморни и студени. Едва когато спряха да се движат, Ерин ги разпозна като сангвинисти.

Изненада се, когато откри, че първата фигура е на жена в шита кожена броня, подобна на тази на Рун — с това изключение, че носеше тънък сребърен колан, като че ли направен от халки. Лъскавата й черна коса бе сплетена на плитка и прибрана на кок. Суровото й лице бе по-тъмно от това на Рун и също толкова непроницаемо. Облечената й в ръкавица ръка се отпусна на дръжката на нож, закрепен за бедрото й.

Погледът й моментално обхвана помещението, след което тя едва-едва кимна на Ерин и Джордан.

— Аз съм Надя.

Другият, който бе мъж, стоеше две крачки зад нея.

— А аз съм Емануел — представи се той с испански акцент.

Носеше разкопчано черно расо, което разкриваше кожена броня и скрити сребристи оръжия. Русата му коса падаше свободно по раменете му, твърде дълга за свещеник. По изсечената му скула се спускаше розов белег.

Рун заговори бързо с тях на латински. Ерин слушаше, без да показва, че разбира. Както обикновено, Джордан остана нащрек с ръка върху приклада на картечния пистолет. Личеше си, че няма доверие на никого.

Ерин се престори, че разглежда картата на екрана, като в същото време продължаваше да подслушва.

Рун бързо разказа всичко на груб латински — за пророчеството, за Ерин и Джордан, за книгата, която търсеха, и за врага, срещу когото бяха изправени. Когато спомена думата „Белиал“, Надя и Емануел се напрегнаха.

След като приключи, Рун се обърна към Леополд.

— Подготвихте ли онова, за което помолих?

Леополд кимна.

— Три мотоциклета. Вече са заредени и ви очакват.

Ерин отново се озърна към картата и тънката бяла нишка, която се виеше през планината. Май нямаше да изминат този тежък път с кола или джип.

— Готови ли сте? — попита Рун, поглеждайки Ерин и Джордан.

Ерин само кимна, но дори този жест беше фалшив. Изобщо не й се искаше да напуска познатата територия на прашни книги, кожени столове и студената сигурност на компютърния екран. Само че беше поела ангажимент.

Докато Леополд ги водеше нагоре по стълбите, Джордан изостана с нея, докосна китката й и задържа ръката си там.

Наведе се към ухото й и дъхът му погали бузата й.

— Трябва ли да знам нещо за онова, което си казаха преди малко?

Естествено, играта й не го беше заблудила. Беше се досетил, че подслушва. Тя се помъчи да отговори на въпроса му, но умът й беше твърде зает да регистрира близостта му — и как част от нея копнееше и последният сантиметър между тях да се стопи.

Наложи се да повтори наум въпроса му, преди да отговори.

— Нищо съществено. Просто ги запозна със ситуацията.

— Дръж ме в течение — прошепна той.

Тя се взря в очите му, после сведе поглед надолу към устните и си спомни докосването им в Йерусалим.

— Доктор Грейнджър? — повика Рун от горния край на стълбите. — Сержант Стоун?

Джордан й направи знак да мине пред него.

— Дългът зове.

Доста задъхана — и не само от изкачването — Ерин забърза към сангвинистите.

Навън нощта бе станала много по-хладна, мъглата също се беше сгъстила. Едва успя да различи очертанията на мерцедеса, с който бяха пристигнали.

Когато заобиколиха колата, Джордан подсвирна с възхищение.

Три черни мотоциклета с червени ауспуси бяха паркирани на сухата трева пред тях. На Ерин не й изглеждаха нещо особено, но Джордан определено бе силно впечатлен.

— „Дукати Стрийтфайтър“ — радостно обясни той. — С магнезиева рамка и като че ли с въглероден заглушител на ауспуха. Чудна работа. Явно не е зле да си папа.

Ерин я мъчеше по-практичен проблем, след като сравни броя на пътниците и броя на превозните средства.

— Кой с кого ще пътува?

Надя пусна тънка усмивка, която почти я превърна в човешко същество.

— За равномерно разпределение на тежестта ще взема сержант Стоун.

Ерин се поколеба. Все още не разбираше напълно ролята на жената сангвинист. Ако Рун е свещеник, дали Надя беше нещо като монахиня, положила същата клетва към църквата? Каквото и да бе положението, погледът, който хвърли на Джордан, беше всичко друго, но не и непорочен.

Джордан явно имаше нещо наум по въпроса и отиде при единия мотор.

— Мога да карам. — По вълнението в гласа му си личеше, че страшно му се иска да яхне машината. — И предпочитам двамата с Ерин да сме заедно.

— Само ще ни забавите — възрази Надя и тъмните й очи проблеснаха развеселено.

Ерин настръхна, но след като бе видяла шофирането на Рун, се бе убедила, че нейните рефлекси или тези на Джордан, не могат да се сравняват с рефлексите на сангвинистите.

Джордан май също го разбра, защото въздъхна тежко и отсечено кимна.

Емануел пристъпи и категорично яхна единия мотор, без да каже нито дума. Джордан последва Надя към другия.

— Ще пътувате с мен, доктор Грейнджър — каза Рун и посочи третия мотор.

— Не знам дали…

Без да слуша възраженията й, Рун отиде до мотора и го яхна, развявайки дългото си палто. Обърна се и потупа кожената седалка зад себе си.

— Мисля, че вие казахте „книгата изисква най-доброто от нас“. Това бяха ваши думи, нали?

— Да — призна въпреки желанието си тя и се качи зад него. — Не трябва ли да носим каски?

Надя се разсмя и мотоциклетът й оживя с рев.

 

 

04:10 ч.

Рун се напрегна, когато ръцете на Ерин обвиха кръста му. Дори през кожата усещаше топлината на крайниците й. За момент трябваше да се пребори с желанието да я изблъска с лакът или да я придърпа по-близо до себе си.

Вместо това насочи вниманието си към практичните изисквания на ситуацията.

— Возили ли сте се преди на мотор? — попита, без да откъсва поглед от обвитата в мъгла гора.

— Само веднъж, преди доста време — отвърна тя.

Усещаше с гърба си как сърцето й препуска. Беше по-уплашена, отколкото издаваше гласът й.

— Ще ви пазя — обеща той с надеждата това наистина да се окаже вярно.

Тя кимна зад него, но сърцето й не се успокои.

Джордан вдигна палец, когато Надя даде газ и двигателят й изрева приглушено. Емануел просто запали и полетя напред, без да ги чака.

Надя го последва.

Докато Рун потегляше по-внимателно, ръцете на Ерин се стегнаха на кръста му. Тялото й се плъзна напред и се залепи за неговото. Животинската й топлина потече в гърба му и той едва се сдържа да не притисне тяло в нейното.

Не биваше да позволява нисшите инстинкти да го контролират. Беше свещеник и с Божията помощ щеше да изпълни мисията си. Промърмори кратка молитва и се съсредоточи върху бързо отдалечаващия се стоп на Надя.

Подкара по-бързо — и още по-бързо.

Черните дървета прелитаха от двете му страни. Синият лъч на фара му пронизваше гъстото покривало на мъглата. Не откъсваше поглед от неравния път. Едно погрешно движение и щяха да се разбият.

Пред него Надя и Емануел увеличиха скоростта още повече. Рун не изостана.

Ерин скри лице между лопатките му. Дишането й стана бързо и плитко, сърцето й запърха като на заек.

Все още не беше изпаднала в паника, но малко й оставаше.

Въпреки молитвите и обещанията, тялото му се забърза в отговор на страха й.

 

 

04:12 ч.

Джордан се наведе ниско на завоя. Околните дървета се бяха слели в дълга черна стена с тъмнозелена горна част. Вятърът жилеше очите му. Палтото се развяваше зад него.

Надя даде още газ на следващия прав участък, един от малкото по лъкатушещия черен път. Джордан бързо надникна над рамото й към уредите — движеха се с 254 километра в час.

Все едно летяха.

По-скоро почувства, отколкото чу смеха на Надя, когато тя даде още газ.

Неспособен да се спре, Джордан отвърна на ентусиазма й и се разсмя с нея, жизнерадостен и свободен за първи път от Масада насам.

Надя наклони мотора за нов завой. Лявото му коляно се носеше на милиметри от земята, лицето му бе само на стъпка от камъните под тях. Едно погрешно движение на някого от двамата и с тях щеше да е свършено.

Част от него мразеше, че е оставен на милостта й.

Че е просто зрител на сръчността й.

Въпреки това се усмихна на вятъра, долепи се до студеното й твърдо тяло и просто се остави на возенето.