Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (16)

15.

26 октомври, 19:43 ч.

Пустинята в района на Масада

Рун протегна ръка към войника.

— Дай ми ножа.

Без никакво колебание Джордан го постави в отворената му длан. Рун уви остатъците от разкъсаното расо около себе си. Знаеше, че ще се нуждае и от най-малката защита.

— Какво идва? — Войникът извади пистолета си. Рун с уважение забеляза, че мъжът е имал предвидливостта да прибере допълнителните пълнители от мъртвите си другари в гробницата.

Това щеше да помогне, макар не много.

Парлива миризма нахлу сред аромата на изстиващ пясък и пустинни цветя и Рун тръсна глава, за да я проясни. Прошепна бърза молитва.

— Рун? — Жената сбърчи чело.

— Това е бласфемари — рече той.

Войникът провери оръжието си.

— Това пък какво е, по дяволите?

Рун избърса острието в мръсните си панталони.

— Нечист звяр. Създание, чиято сила и сетива са подсилени от опетнената кръв на стригой.

Войникът вдигна оръжието си.

— Какъв нечист звяр по-точно?

В отговор воят разцепи мрака и отекна от всички страни. Последва го трясък и топуркане на бягащи животни. Нищо не искаше да е в близост до създанието, издало този звук.

Рун назова името му.

— Адски вълк. — Той посочи с ножа към група камъни и им предложи нищожен шанс за оцеляване. — Скрийте се.

Мъжът рязко се обърна. Беше достатъчно умел воин, за да знае кога да се подчини. Сграбчи жената за ръка и спринтира с нея към оскъдното прикритие.

Рун насочи цялото си внимание към мрака. Воят означаваше, че звярът знае, че е открит. И сега се опитваше да ги изнерви.

И Рун не можеше да каже дали се е провалил, или не.

Пръстите му се свиха около студения нож в опит да блокират оглушителното туптене на сърцето на вълка. Беше твърде силно, за да определи точно мястото му, така че се стремеше да не допусне да го погълне целия, да го блокира, за да може да долавя и други звуци.

Усети създанието — помръдване в сенките, което ги обикаляше.

„Но къде?…“

Приглушено тупване върху пясъка зад него.

Невъзможно бе да се обърне навреме.

Звярът съблече нощта, сякаш захвърляше наметало. Козината му бе черна като петрол. Хвърли се напред. Рун се сниши и се извъртя настрани.

Мощните челюсти щракнаха, но захапаха само плат. Вълкът се впи в края на разкъсаното расо и продължи напред. Рун изгуби равновесие, но платът се раздра и той се освободи.

Претърколи се, острите камъни и тръни издраха голия му гръб. Използва инерцията и се надигна в приклекнало положение, най-сетне с лице срещу противника.

Адският вълк се завъртя, пръскайки пяна от устата си. Устните му се дръпнаха назад, оголвайки жълти зъби. Беше масивен, колкото мечките, които бродеха из румънските планини от детството му. Червено-златистите очи на звяра светеха с пагубна злоба, която нямаше място под слънцето.

Дългите уши се свиха назад и от гърдите му се изтръгна ниско ръмжене. Криви нокти, достатъчно дълги, за да се забият в сърцето на човек, застъргаха пясъка. Бедрени мускули се стегнаха на твърди като желязо въжета.

Рун чакаше. Преди много време, когато бе нов в кръста, подобен звяр едва не сложи край на живота му — а тогава той не беше сам. Имаше двама други до него. Адските вълци бяха почти неуязвими — с гъвкав ум и мускули, с кожа като ризница и скорост, която ги правеше повече сянка, отколкото проблясък.

Малко остриета можеха да ги наранят. А Рун беше изгубил своето.

Сви празните си пръсти. С периферното си зрение зърна сребрист проблясък в пясъка, където беше изпуснал ножа при нападението. Не можеше да го вземе навреме.

Вълкът сякаш разбра това и устните му се дръпнаха още по-назад в свирепа усмивка.

И в следващия миг се понесе към него.

Рун направи лъжливо движение надясно, но алените очи не го изпускаха нито за миг. Вълкът нямаше да бъде измамен отново. Скочи право към него.

Рязък вик отекна в пустинята, последван от разтърсващ трясък. Задните крака се изметнаха насред въздуха. Масивното рамо на звяра се удари тежко в пясъка. Едрото му туловище се плъзна към него.

Рун се извъртя и се втурна към ножа си.

От другата страна на вълка забеляза войника. Тичаше към него, напуснал скривалището си. Дулото проблясваше в мрака, докато изпразваше пълнителя си.

Глупав, храбър, невъзможен човек.

Рун грабна ножа си.

Звярът вече се беше изправил и стоеше между Рун и войника. Главата на вълка се завъртя и ги огледа. Пясъкът бе почернял от кръвта му.

Но не достатъчно.

Войникът хвърли димящия пълнител и сложи нов. Дори подобно оръжие не можеше да спре адски вълк. Сърцето му бумтеше по време на битка и звярът напълно пренебрегваше болката и всички рани освен най-ужасните.

Покритата с белези муцуна се обърна първо към единия, после към другия. Рубинените очи проблеснаха коварно.

Рун внезапно разбра кого ще нападне вълкът.

Звярът рязко скочи встрани.

Към скалите.

Към най-слабия от тримата.

 

 

19:47 ч.

Чудовището летеше към Ерин. Опряла гръб в камъните, тя нямаше къде да се скрие. Побегнеше ли, звярът щеше да я настигне за миг. Навря се още по-навътре в скалите. Затаи дъх.

Джордан стреля. Куршумите избродираха хълбока на звяра, разхвърча се козина, но чудовището продължи да се носи напред. Рун също тичаше към нея с невероятна скорост. За съжаление нямаше да стигне навреме. Нито пък можеше да спре създанието.

Звярът се плъзна на четирите си масивни лапи, запращайки пясък в очите й. Слюнка опръска бузите й. Обгърна я горещ зловонен дъх.

Ерин извади единственото си оръжие — от чорапа.

Нокът се заби в бедрото й и я повлече напред, челюстите на звяра се разтвориха невъобразимо широко.

Ерин изкрещя и замахна покрай зъбите, вкара ръката си дълбоко в пастта. Заби иглата на спринцовката в кървавочервения език на чудовището. Успя да издърпа ръката си, преди челюстите да се затворят.

Изненадан, вълкът се дръпна назад и изплю смачканата пластмасова спринцовка. Ерин си спомни предупреждението на Сандерсън: „Атропинът направо изстрелва пулса в небето. Може да пръсне помпичката, ако не си отровен“.

Нечист или не, звярът си е звяр. Така поне се надяваше. Ами ако веществото нямаше ефект? Отговорът дойде миг по-късно.

Вълкът се дръпна още цяла крачка назад и изпъна врат. От гърлото му се изтръгна вой. Очите му се издуха. Атропинът рязко бе повишил кръвното му налягане. Черна като петрол кръв бликна от раните от куршумите и потече на тласъци по пясъка.

Ерин изпита мрачно задоволство, докато чудовището виеше. Представи си младия луничав ефрейтор, който й бе дал спринцовката.

„Това е за Сандерсън.“

Но звярът също търсеше отмъщение. Яростта и болката изкривиха муцуната му в нещо, по-страшно и от чудовищно. Вълкът оголи зъби — и се хвърли към лицето й.

 

 

19:48 ч.

Рун не можеше да проумее какво беше направила жената, как беше накарала адския вълк да отстъпи и да нададе такъв вой. Но действието й му даде време да стигне звяра. Болката и яростта бяха заслепили създанието, но то въпреки това усети приближаването му.

Завъртя се с рев и скочи към гърлото му.

Рун обаче вече не бе там. Без да спира да тича, той се дръпна назад и се плъзна по пети, минавайки под олигавените челюсти. Зъбите изщракаха на сантиметри от носа му. Той падна на рамо и се мушна между предните крака и под звяра. Замахна със сребърния нож и го заби дълбоко в корема, едно от малкото слаби места. Прокара острия като бръснач кинжал през мускули и кожа, като натискаше с цялата си сила. Помоли се мълчаливо за звяра, който някога е бил едно от Божиите създания. Не заслужаваше да бъде използвано по такъв жесток начин.

Вътрешности се изсипаха върху него, плиснаха по ръцете, гърдите, лицето му.

Той се изтъркаля настрани и клекна, за да избърше очите си.

Войникът дотича, стреляйки от упор в звяра.

Муцуната на съществото се вдигна към нощното небе и то зави — вой, който постепенно заглъхна, докато най-сетне звярът рухна върху пясъка.

Тъмното рубинено сияние помръкна в очите му, те станаха плътно златисти. Вълкът изскимтя веднъж. Истинската му природа изведнъж се завърна — но само в сетния му миг.

Последен спазъм и тялото му остана да лежи неподвижно.

Рун вдигна два пръста и направи кръстен знак над тялото на животното. Беше го освободил от вечната му обвързаност.

„Dominus vobiscum“ — мислено изрече той. Бог с теб.

Жената стана от камъните. От порязаното й бедро течеше яркочервена кръв. Войникът я подкрепи. Оръжието му продължаваше да сочи към тялото на вълка.

— Наистина ли е мъртво, Корза?

Кръвта на звяра димеше по тялото на Рун. Усети вкус на желязо по устните си. Кръвта сгорещяваше гърлото му, гореше в гърдите. Заглушаваше сетивата му. Докато изпълняваше Божието дело, той се беше изправял пред безброй изкушения и бе трепнал само в един ужасен миг. Но дори твърдата решимост на духа не можеше да спре тялото му да реагира на кръвта.

Извърна се.

Зад него сърцата на войника и жената бумтяха, настояваха за вниманието му.

Отказа да се подчини.

Пресегна се, издърпа качулката на расото над очите си и се обърна към смълчаната пустиня — с надеждата, че не са видели как кучешките му зъби започват да се удължават.