Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (6)

5.

26 октомври, 15:38 ч.

Въздушно пространство на Израел

Ерин жадуваше да е на земята, далеч от жегата, шума и прахта, а също и от свещеника. Беше й ужасно горещо, а той само засилваше усещането с дългото си расо и качулката. Опита се да си спомни кога католическите свещеници са престанали да носят качулки. Преди да се роди. Заради качулката и слънчевите очила виждаше единствено брадичката му — четвъртита, с трапчинка в средата.

Брадичка на филмова звезда, но въпреки това мъжът я караше да се чувства неспокойна. Доколкото можеше да прецени, не беше помръднал през последния половин час. Хеликоптерът се спусна рязко надолу и стомахът й сякаш подскочи. Ерин преглътна. Съжали, че не се беше сетила да си вземе вода. Войниците като че ли нямаха, но пък и май не им пукаше. Свещеникът също не носеше.

Монотонният пустинен пейзаж се носеше под тях. Откакто беше излетял от болницата, хеликоптерът летеше на североизток, към Галилейско море. Всяка минута във въздуха променяше възможната им дестинация, но Ерин отдавна беше престанала да се опитва да познае къде ще кацнат.

Наближаваха позната планина с плосък връх, която се издигаше стръмно над пустинята. Ерин различи белия пръст на рампата, която римляните били принудени да построят, за да пробият стените на крепостта.

Масада.

Крепостта изобщо не фигурираше в списъка с възможни обекти. Още през шейсетте тук бяха проведени мащабни разкопки. От десетилетия от обекта не беше излизало нищо ново. Туристи се тълпяха непрекъснато на това място.

Може би земетресението беше разкрило нещо наблизо. Римски лагер? Или останките на деветстотинте? Досега бяха намерени само трийсетина скелета. И бяха погребани отново с военни почести през 1969 г.

Проточи шия, за да вижда по-добре. Еднообразният пясък се простираше във всички посоки. Около подножието нямаше никакъв признак за активност, но Ерин забеляза голям хеликоптер на платото. Явно и те отиваха натам. Поизправи се в седалката си, изгаряща от нетърпение да разбере какво изисква така спешно присъствието й тук.

Свещеникът се раздвижи почти недоловимо — съвсем леко обръщане на красивата брадичка. Значи още беше жив. Ерин беше забравила да го вземе предвид, когато се опитваше да познае накъде отиват. Макар да бе предимно еврейска забележителност, в Масада имаше и развалини на византийска църква, датиращи някъде от около 500 г. Възможно бе земетресението да е разкрило някакви християнски реликви. Но ако израелците смятаха да ги предадат на свещеника, защо трябваше да водят и нея тук? Нещо не се връзваше.

Хеликоптерът се спусна към върха и през отворената врата влетя пясък. Ерин примижа срещу горещите песъчинки и покри с длани очите си. Трябваше да си вземе защитни очила. И вода. И нещо за ядене. И резервен телефон.

Искаше й се Перлман да не й беше вземал телефона. Студентите й със сигурност вече я бяха търсили, за да я уведомят за състоянието на Хайнрих. Иначе… е, не искаше да мисли за другата възможност. Той бе на обекта като неин специализант. Каквото и да се случеше с него, отговорността бе нейна.

Ерин поднесе кутре и палец към ухото си, образувайки с жест телефон.

Перлман извади апарата от джоба си.

— Дръжте го изключен — надвика той рева на перките.

— Тъй вярно, сър. — При тези децибели едва ли щеше да чуе саркастичния й отговор.

Лейтенантът й подаде телефона и тя го пъхна в задния си джоб. Смяташе да го включи и да провери съобщенията си веднага щом й обърне гръб.

Върхът се появи пред тях.

Ерин подаде глава навън и зяпна надолу зашеметена. Отне й изпълнен с грохот момент, за да разбере какво вижда.

Масада беше… изчезнала.

Стените, сградите, цистерните се бяха превърнали в купчини камъни. Дебелата стена, която бе опасвала крепостта в продължение на хиляди години, бе напълно разрушена. На мястото на гълъбарника и синагогата нямаше нищо. Планината беше буквално сцепена на две. Ерин никога не беше виждала подобни поражения така отблизо.

Пилотът намали оборотите и двигателите завиха по-тихо, докато плъзгачите докосваха земята и хеликоптерът най-сетне кацна.

Тя напрегна очи, за да види през облака прах около машината. Покрай ръба на платото бяха подредени черни правоъгълници. С твърде правилни форми, за да са естествени. Двама души оставиха нов до останалите.

Чували за трупове. При това пълни.

Масада беше един от най-популярните туристически обекти в Израел. Вероятно крепостта е била пълна с туристи по време на земетресението. Колко още живот беше взела прокълнатата планина? Стомахът й отново се преобърна, но този път не заради хеликоптера.

Хладна ръка докосна рамото й и тя подскочи. Свещеникът. Той явно също беше забелязал мъртвите. Може би беше грешила през цялото време. Може би той бе тук, за да отслужи последния обред или да се погрижи за мъртвите от името на църквата.

Призля й при мисълта колко развълнувана бе само преди минути. Това не беше археологически обект. А останки след бедствие. Искаше й се да си е обратно в Цезарея.

Лейтенант Перлман скочи навън и излая заповеди на иврит. Хората му се изсипаха от двете страни на хеликоптера и поеха към чувалите. Явно бяха извикани да приберат телата. Нищо чудно, че офицерът беше мълчал така. Ерин изобщо не му завиждаше за поставената задача.

Свещеникът се обърна и й предложи помощ, като протегна ръка в старомодния, почти дворцов стил. Жестът му определено нямаше нищо общо с начина, по който лейтенант Перлман я беше измъкнал от сондажа преди началото на това пътуване.

Ерин с благодарност прие протегнатата ръка. Той я пусна в мига, в който маратонките й докоснаха варовика.

Вятърът свали качулката му и разкри бледо лице с високи скули и гъста черна коса. Красив мъж, особено за свещеник.

— Tot ago attero… — промълви той, докато нахлупваше качулката, за да скрие отново лицето си. Ерин си преведе латинските думи. „Толкова много изгубени.“

Свещеникът сведе глава, след което закрачи енергично, сякаш най-сетне беше разбрал защо е тук.

Тя заслони очи и погледна към слънцето, което вече се спускаше към хоризонта. Щеше да залезе след около час. Ако дотогава не махнеха телата, щяха да дойдат чакали. Ерин потръпна въпреки жегата.

Застави се да погледне към разрушения обект, оттатък чувалите, към фигурите, които вадеха трупове от руините. Фигури, облечени в светлосини костюми за биологична защита.

„Защитни костюми при земетресение?“

Преди да успее да попита каква е причината за подобни предпазни мерки, от групата се отдели висок войник. Не носеше защитен костюм. Това бе успокояващо.

Мъжът се насочи право към нея. Дори и да нямаше нашивка с флага на рамото на якето му в цвят каки, Ерин щеше да познае, че е американец. Всичко в него говореше за ябълков пай — от сламенорусата му коса, подстригана късо според армейския правилник, до четвъртитото му лице и широките рамене. Ясните сини очи се взряха в нея и я прецениха за една уморена въздишка. Ерин го хареса. Изглеждаше компетентен и незасегнат от трагедията, с която се занимаваше. Но какво правеше американски военен на планина в Израел?

— Доктор Ерин Грейнджър?

Е, значи я е очаквал. Трябваше ли да почувства облекчение, или да се разтревожи още повече?

— Да, аз съм доктор Грейнджър.

Войникът погледна над рамото й към свещеника, който се отдалечаваше сред развалините. Едната му вежда се повдигна.

— Не знаех, че ще дойде и свещеник — каза той на лейтенант Перлман.

Израелецът махна на двама от хората си и посочи свещеника, след което отговори:

— От Ватикана поискаха да вземем и отец Корза. По време на земетресението тук е имало група туристи католици. Сред тях бил и племенник на някакъв кардинал.

Това обяснява присъствието на свещеника, помисли си Ерин. Една трагична мистерия беше решена. Войникът като че ли се съгласи с преценката й и отново се обърна към нея.

— Благодаря, че дойдохте, доктор Грейнджър. Трябва да побързаме.

Той обърна гръб на хеликоптера и закрачи право към най-големите разрушения.

Ерин трябваше да подтичва, за да не изостава от широката му крачка. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху него и върху това къде стъпва, а не върху чувалите. Едва сутринта тези хора са били толкова живи, колкото и самата тя. Заговори, за да пропъди тези мисли.

— Измъкнаха ме от разкопките ми без никакви обяснения. Какво става тук?

— Звучи ми познато. — Устните му се извиха в уморена усмивка. — Вчера бях в Афганистан, а преди няколко часа — в Йерусалим. — Той спря, избърса длан в пясъчножълтата си тениска и протегна ръка. — Да започнем отначало. Сержант Джордан Стоун, Девети рейнджърски батальон. Бяхме повикани от израелците да им помогнем.

Ръкостискането му бе топло и твърдо, без да е агресивно. Ерин моментално забеляза бялата ивица на левия безименен пръст, където би трябвало да има венчална халка. Бързо пусна ръката му, смутена, че се е вторачила в тази подробност.

— Доктор Ерин Грейнджър — повтори тя.

Той отново закрачи.

— Не искам да съм груб, докторе, но ако искате да остане археология за проучване, трябва да побързаме. Все още има вторични трусове.

Тя се мъчеше да не изостава.

— Защо са защитните костюми? Да не е имало някаква химическа или биологична атака?

— Не точно.

Преди Ерин да успее да попита какво означава това, сержантът спря до купчина варовик, която препречваше изгледа напред. Обърна се с лице към нея.

— Докторе, искам да съберете сили.

 

 

16:03 ч.

Джордан се съмняваше, че Грейнджър е виждала някога подобно нещо. Пътеката водеше през лабиринт от развалини и смазани тела — някои покрити, други взиращи се сляпо към безмилостното слънце, възрастни и деца. Нямаше как да я защити от гледката, освен ако не й сложеше конски капаци. Щеше да й се наложи да мине през ужаса, за да стигне до временния базов лагер, разположен на ръба на пропастта, зейнала след земетресението.

Заобиколи тяло, покрито със синя мушама. Не си позволяваше да се разсейва от мъртвите; беше видял достатъчно трупове в Афганистан. Може би довечера, когато останеше сам, щеше да прекали с уискито, за да не мисли твърде много. Дотогава трябваше да запази контрол както върху екипа си, така и върху чувствата си.

Археоложката донякъде го изненада. Не защото беше жена. Джордан нямаше проблем да работи с жени. Някои бяха компетентни, други не; също като мъжете. Но защо изобщо бяха изпратили археолог?

Избърса с опакото на китката потта от челото си. Вече се свечеряваше, но температурата още бе над трийсет градуса. Пое дълбоко дъх и усети горещия въздух на пустинята, примесен с медния привкус на кръв. Тогава забеляза, че доктор Грейнджър вече не е зад него.

Изчака я да се съвземе, видя съчувствието и състраданието в очите й, докато гледаше развалините и телата, докато оплакваше смъртта на хората. Нямаше скоро да забрави този ден.

Върна се при нея.

— Добре ли сте?

— Стига да се движа. Спра ли твърде дълго, ще трябва да ме носите нататък. — Усмихна му се насила. Личеше, че полага огромно усилие да се вземе в ръце.

Той отново закрачи, този път по-бавно, като се мъчеше да избере път, по-далеч от пръснатите тела.

— Повечето жертви са умрели моментално. Много е вероятно да не са почувствали нищо.

Това беше чиста лъжа. И на нея й бе достатъчно само да погледне телата, за да го разбере.

Грейнджър повдигна скептично вежди, но не каза нищо за огромно негово облекчение.

Тя се загледа в тялото на една млада жена. Мехури покриваха цялото й лице, около устата и очите й имаше засъхнала кръв. Не беше типична жертва на земетресение.

— Не всички тела са смазани. Какво се е случило с другите, сержант?

— Наричайте ме Джордан. — Той се поколеба. Можеше да се обзаложи, че ако излъже и този път, няма да му се размине. По-добре бе да й казва колкото се може по-малко, отколкото да я оставя да се досеща. — Все още правим изследвания, но ако се съди по първоначалните хроматографски данни, вероятно са били изложени на някакъв дериват на зарина.

Тя се препъна в един камък, но продължи напред. Джордан се възхити на духа й.

— Нервнопаралитичен газ? Затова ли са включени и американски военни?

— Израелците поискаха помощ, защото сме експерти в областта. Засега не сме потвърдили естеството на газа. Най-много наподобява действието на зарина. Бърз поразяващ ефект, бързо разпръскване. Когато първите екипи са пристигнали тук, газът вече е бил инертен.

Което си беше късмет, помисли си Джордан. В противен случай жертвите можеха да бъдат много повече. Израелците бяха решили, че най-големият им проблем е земетресението. Екипите бяха сложили защитните екипи едва когато се натъкнали на първите тела.

— Кой би направил подобно нещо? — В гласа й се долавяше шока на човек, който не е свикнал да се сблъсква лице в лице с ежедневното зло. Завидя й.

— Иска ми се да можех да ви отговоря.

Дори газът беше загадка. Нямаше никоя от характерните особености на модерното химическо оръжие. Когато разложи газа на основни компоненти, екипът му се натъкна на странни аномалии. Като наличието на канела например. Кой ще тръгне да слага подправка на нервнопаралитичен агент? Хората му се опитваха да проследят още няколко също толкова странни и трудно доловими съставки.

Тревожеше се, че не знае истинския произход на газа. Това беше работата му и той обикновено си я вършеше адски добре. Не можеше да понесе мисълта, че е открил неидентифициран досега нервнопаралитичен газ с подобна поразяваща сила, особено в Близкия изток. Нито началниците му, нито израелците щяха да бъдат радостни да научат новината.

Наложи се да прекрачи един чувал. Подаде ръка на доктор Грейнджър, за да й помогне да се задържи и в същото време да й вдъхне кураж. Хватката й беше по-силна, отколкото очакваше. Явно не вдигаше само моливи.

— За терористична атака ли става дума? — Гласът й си остана твърд, но той усети лекото треперене на ръката й. Най-добре беше да я накара да продължи да говори.

— Израелците първоначално смятаха точно така. — Той пусна ръката й. — Но излагането на токсичния газ е съвпаднало със земетресението. Подозираме, че някъде под земята може да са били складирани стари токсични контейнери и трусът да ги е повредил.

Тя сбърчи чело.

— Масада е свещено място и археологически обект. Не виждам как израелците биха го използвали като сметище за токсични отпадъци.

Той сви рамене.

— Точно затова съм тук с хората си.

Имаше ясна заповед — да намери източника и да изнесе или унищожи безопасно евентуално останалите контейнери.

Повървяха малко в мълчание. Чу тупване, когато някой натовари чувал в хеликоптер. Трябваше да работят по-бързо. Скоро щеше да се стъмни и не искаше да губи хора, като ги праща на патрули да гонят чакалите.

Забеляза, че очите на археоложката са изцъклени и че диша тежко. Трябваше да я накара да заговори отново.

— Почти стигнахме.

— Има ли оцелели?

— Един. Момче. — Посочи към мобилната ПЗ лаборатория — издута от вятъра найлонова палатка, в която държаха тийнейджъра.

— Сам ли е бил? — попита тя.

— С родителите си.

Момчето било вдишало няколко големи глътки от химическото вещество, но бе оцеляло. Беше описало газа като червеникавооранжев със сладък, пикантен аромат. Никое от съвременните бойни отровни вещества не отговаряше на това описание.

Джордан я погледна.

— Родителите му не са оцелели.

— Ясно — тихо рече Ерин.

Той тръгна през развалините към палатката. Видя през прозрачните стени свещеника, коленичил до момчето. Радваше се, че с хлапето има някой. Но какви думи можеше да намери онзи, за да го утеши?

Изведнъж собствената му работа престана да му се струва толкова тежка.

— Това ли е лагерът ви? — Ерин посочи импровизираните навеси, накацали покрай ръба на пропастта.

„Лагер“ беше доста помпозно описание.

— Дано винаги да е толкова скромен.

Отново погледна цепнатината. Тя прорязваше земята като гигантски белег, широка пет метра и дълбока може би сто. Макар и появила се при обикновено земетресение, изглеждаше неестествена.

— Това масспектрометър ли е? — попита археоложката, когато стигнаха.

Джордан не се сдържа и се ухили, когато видя изненаданата й физиономия.

— Не сте вярвали, че на мутри като нас ще ни позволят да си играем с подобни сложни играчки, а?

— Не… просто… ами…

Харесваше му да я гледа как пелтечи. Всички смятаха, че щом си с униформа, трябва да си предал мозъка си на съхранение при наборната комисия.

— Просто го блъскаме с камъни, докторе, но като че ли върши работа.

— Съжалявам — рече тя. — Нямах предвид това. И моля, наричайте ме Ерин. „Докторе“ ме кара да се чувствам като педиатър.

— Става. — Той се насочи към палатката. — Почти стигнахме, Ерин.

Двама от хората му се бяха сгушили под оскъдния навес.

Единият стоеше до компютъра и смучеше от манерка. Другият седеше пред монитора и движеше ръчките на дистанционно управлявания робот на екипа. Малката машина беше спусната в пукнатината преди час.

Когато въведе археоложката в лагера, двамата се обърнаха. Кимнаха му бегло, но погледите им се задържаха доста по-дълго върху привлекателната руса жена.

Джордан я представи, като наблегна на титлата й.

Луничавият младеж отново насочи вниманието си към ръчките.

Джордан го посочи.

— Доктор Грейнджър, това е нашият компютърен жокей сержант Сандерсън, а онзи там, който унищожава водните ни запаси, е специалист Купър.

Якият чернокож мъж си сложи чифт латексови ръкавици. Десетина окървавени чифтове вече бяха захвърлени в кошчето за боклук.

— С удоволствие бих останал да си побъбрим, но трябва да продължа с почистването. — Купър погледна към Джордан. — Къде си скрил резервните батерии? Апаратът на Маккей почти умря, а трябва да снимаме всеки труп, преди да го сложим в чувала.

Ерин трепна и отново пребледня. Джордан, който бе прекарал доста време в горещи точки, осъзна колко е лесно да забравиш ужаса на онова, което те обкръжава всеки ден.

Не че можеше да направи нещо за нея. Или за телата навън.

— Синята раница, десният джоб.

Купър извади литиево-йонна батерия от джоба.

— По дяволите! — изруга Сандерсън и всички се обърнаха към него.

— Какво има? — попита Джордан.

— Ровърът отново заседна.

Купър завъртя театрално очи и излезе.

Ефрейторът се намръщи на образа на цветния монитор, сякаш беше на път да изгуби някаква компютърна игра.

Ерин се наведе над рамото му и се загледа в четирите екрана, показващи картини от различните камери на робота.

— Това от пукнатината ли е?

— Да, но роботът здравата се заклещи.

Екраните показваха причината за яда на Сандерсън. Ровърът се беше натикал в една цепнатина. Нападал пясък и камъчета закриваха две от камерите. Сандерсън побутна ръчките и веригите се завъртяха, но изпод тях само захвърчаха още пясък и камъчета.

— Типичен армейски боклук!

Проблемът не беше в оборудването. Ровърът беше последен модел, екипиран с достатъчно сензори и радари, за да засече и пръдня на мишка в склад. Проблемът бе, че Сандерсън още не бе овладял изкуството да работи с двата джойстика. Джордан също не можеше да се оправя с тях.

Ерин го погледна с любопитство.

— Това ST-20 ли е? Имам стотици часове с него. Мога ли да опитам?

Какво пък, поне щеше да има с какво да се занимава. Сандерсън май нямаше да освободи робота. Пък и Джордан уважаваше всеки, готов да се притече на помощ.

— Разбира се.

Явно отвратен, Сандерсън вдигна ръце и избута стола си назад.

— Моля. Не съм опитал само да изпълзя долу в онази дупка и да го сритам.

Ерин застана на мястото на стола и хвана двете ръчки като човек, който знае какво прави. Опита предното и задното управление, като задвижи апарата напред и назад, все едно се мъчеше да паркира успоредно.

— Пробвах го — обади се Сандерсън. — Няма да…

Роботът неочаквано се освободи от цепнатината.

Джордан видя как Ерин потиска победоносната си усмивка и изпита още по-голямо уважение към нея, защото се беше помъчила да спаси достойнството на Сандерсън.

Ефрейторът стана и сложи ръце на хълбоците си.

— Леле! Изкара ме като пълен некадърник пред началството.

Усмихна се и бутна стола зад нея, все едно беше трон. След като се настани, тя погледна към Джордан.

— Какво търсим?

— Екипът ни е натоварен да открие източника на газа.

— Нека позная — каза тя с истинска усмивка. — А аз съм тук, за да гарантирам на израелското правителство, че няма да унищожите евентуални древни артефакти, докато си вършите работа.

Джордан отвърна на усмивката й.

— Нещо от сорта.

Не се разпростря по-нашироко, но присъствието й тук беше по искане на израелското разузнаване, а не на службите за опазване на културното наследство. Още не беше сигурен каква беше причината. А мразеше нерешени загадки.

Погледите на всички бяха вперени в мониторите, докато Ерин водеше робота през купчина камъни.

— А какво изобщо правите в Израел? — попита Сандерсън.

— Провеждам разкопки в Цезарея с екипа си — отвърна тя. — Рутинна работа.

По тона й Джордан заподозря, че работата далеч не е рутинна. Интересно.

Ровърът се плъзна по скалистия склон и се озова в нещо като прав коридор.

— Вижте стените. — Ерин завъртя камерите. — Дялани, с добре очертани ъгли.

— И какво? — попита Джордан.

— Дело на човешка ръка са. Изсечени са с инструменти.

— Чак там долу? В сърцето на планината? — Джордан пристъпи и застана до нея. — Кой според вас го е направил? Еврейските въстаници, които са загинали тук?

— Възможно е. — Тя се дръпна по-далеч от него. Въпрос на лично пространство. Той също се дръпна. — Или византийските монаси, които са живели на планината векове по-късно. Невъзможно е да се каже без повече сведения. Предполагам, че този дребосък е първият, слязъл долу, от много време насам.

Роботът изкачи поредната купчина камъни и халогенните му фарове осветиха тъмната пукнатина в противно бяло.

— По дяволите — изруга Ерин.

— Какво има? — сепна се Джордан.

Тя обърна ровъра надясно, за да покаже купчина натрошени камъни.

— И какво? — На Джордан всички камънаци му се виждаха еднакви.

— Вижте горе. — Тя посочи с пръст образа на екрана. — Било е тунел, но се е срутил.

— Както и куп други неща — обади се Сандерсън. — Какво толкова?

— Погледнете отстрани — подкани тя. — Тези следи от пробиване са сравнително нови.

Джордан развълнувано се наведе напред.

— И какво означава това?

— Означава, че някой си е проправил път в тунела през последните стотина години. — Ерин въздъхна. — И вероятно е отмъкнал всичко ценно.

— В такъв случай може те да са оставили газа. — Джордан не беше сигурен защо изпитваше облекчение, че вероятно става дума за съвременен нервнопаралитичен газ, а не такъв от древността, но чувството бе налице.

Тя отново обърна ровъра и го насочи напред, докато накрая не стигна до открит район.

— Чакайте малко — спря я Джордан. — Какво е това място?

— Прилича на подземно хранилище. — Ерин завъртя апарата, за да огледа празното помещение. Не се виждаха никакви повредени контейнери.

Джордан се обърна към ефрейтора.

— Какви са показанията?

Сандерсън се наведе над един съседен монитор. Може и да имаше проблеми с управлението на ровъра, но боравеше отлично с инструментите си.

— Множество вторични продукти от разпад. Няма активен агент. Въпреки това концентрациите са най-високите досега. Според мен помещението е източникът на газа.

Една от камерите се насочи нагоре към засводения таван.

— Прилича на църква — рече Сандерсън.

Ерин поклати глава.

— По-скоро на подземен храм или гробница. Строителната техника е древна. — Тя докосна екрана, сякаш можеше през него да усети камъка.

— Какъв е онзи сандък? — попита Джордан.

— Мисля, че е саркофаг, но няма как да съм сигурна, докато не приближа. Светлината не стига дотам.

Насочи ровъра напред, но той спря. Тя побутна двете ръчки, после ги пусна с нетърпелива въздишка.

— Пак ли заседна? — попита Джордан. Толкова близо бяха.

— Крайна спирка — рече тя. — В буквалния смисъл. Кабелът свърши.

Остави камерата насочена към саркофага.

— Определено прилича на гроб. Ако наистина е така, в него би трябвало да е погребана някаква важна личност.

— Достатъчно важна, за да превърнат помещението в смъртоносен капан ли? — Това можеше да обясни всичко.

— Възможно е, но египтяните, а не евреите, са прочути с хитроумните си капани. — Ерин потърка долната си устна. — Просто няма логика.

— Нищо тук няма логика — изсумтя Сандерсън. — Нервнопаралитичен газ с аромат на канела, моля ви.

Тя рязко завъртя стола към него.

— Какво?

Джордан изгледа намръщено Сандерсън и призна какво са открили.

— Това е една от аномалиите на газа. Засякохме следи от канела в него.

— Е, това донякъде се връзва с гробницата.

— В какъв смисъл? — Самият Джордан не виждаше никаква връзка.

— Канелата е била рядка подправка в древността — обясни тя. — На погребенията на богаташи са я изгаряли като аромат, угоден на Бог. Споменава се много пъти в Библията. На Моисей му било заповядано да я използва при приготвянето на миро за помазване.

— Значи е възможно канелата да е допълнително попаднал замърсител? — Джордан беше благодарен за информацията. За канелата знаеше само едно — че я обича върху пържена филия.

— Концентрацията в остатъците от газа е твърде висока, за да е просто замърсител — вметна Сандерсън.

— Какво друго можете да ми кажете за използването на канела в древността? — попита Джордан.

— Ако знаех, че ми предстои изпит, щях да се подготвя. — Ерин се усмихна меко; топлотата на усмивката й хвана Джордан неподготвен. — Да видим. Използвали са я за подобряване на храносмилането. Против настинка. Като средство за пропъждане на комари.

— Проучи — нареди Джордан на Сандерсън и застана зад него. Чувстваше се така, сякаш беше изпил тройно еспресо.

Пръстите на ефрейтора полетяха над клавиатурата.

— Заемам се.

— Какво? — обърна се Ерин. — Какво съм направила?

— Може би решихте част от проблема — отвърна Джордан. — Повечето средства против комари са на една-две химични връзки от нервнопаралитичния газ. Първият…

Земята се разтърси жестоко. Столът на Ерин се понесе назад и едва не се преобърна. Джордан го задържа, докато платнения навес се люлееше, а металната рамка скърцаше протестиращо.

Тя се напрегна, сякаш се канеше да скочи от стола, но той не й позволи.

— По-безопасно е, ако останете седнала — каза й.

Пропусна да добави, че по цялото плато нямаше безопасно място. Нищо чудно при едно по-силно разлюляване планината да се разцепи. Трусът отшумя.

— Добре, времето за разсейване свърши. — Джордан се обърна към Сандерсън. — Сигурен ли си, че в помещението няма активен газ?

Ефрейторът се наведе над конзолата си и след малко се изправи.

— Няма, сър. Нито една молекула.

— Добре. Извикай Купър и Маккей и предупреди Перлман. Екипираме се и се спускаме след пет минути.

Археоложката стана, сякаш очакваше също да отиде с тях. Джордан поклати глава.

— Съжалявам. Ще останете горе, докато не обезопасим помещението.

Тя се намръщи.

— Измъкнахте ме от обекта ми, за да ме доведете тук. Няма да…

— Нося отговорност за четиримата войници от екипа ми. А това е отговорност, която не поемам с лека ръка, доктор Грейнджър. Възможно е долу да има източник на смъртоносен газ. Съвестта ми няма да понесе добре и една цивилна жертва.

— Пак започнахме с „доктор Грейнджър“, а? — Дикцията й изведнъж стана съвсем прецизна. Напомни му за майка му. — Какви по-точно са заповедите ви относно мен, сержант Стоун?

— Както вече ви казах, трябва да гарантирате, че обектът е непокътнат. — Тонът му бе умерен и вежлив. Нямаше време да се разправя с ядосан учен, който държеше да се хвърли в кой знае каква опасност.

— И как мога да гарантирам оттук, че е непокътнат?

— Нали казахте, че единственото нещо там долу е един саркофаг…

— Казах, че само толкова виждам оттук. Ами онова, което е вътре в саркофага, сержант Стоун?

Тонът й бе с един-два градуса по-студен, отколкото преди малко. Той овладя раздразнението си.

— Не ми пука особено какво има вътре, докторе. Аз…

— А би трябвало да ви пука. Защото е отворен.

Джордан отстъпи изненадано назад.

— Какво?

Тя почука по екрана с нокът, показвайки част от изображението.

— Ето тук. Това е капакът. Подпрян до саркофага. Някой е счупил печата и го е вдигнал.

Искаше му се да не го беше забелязала. Находката изведнъж направи живота му много по-труден.

Тя снижи тон.

— Нямаме представа какво може да има там. Тялото на еврейски цар. Непокътнато копие на Тората. Масада е ценен исторически обект за еврейския народ. Ако нещо бъде повредено…

Той отвори уста да възрази, но вместо това пое дълбоко дъх и бавно издиша. Права беше. Израелците щяха да получат главата му, ако екипът му направеше и най-малката грешка. По дяволите.

— Долу може да има непокътнати контейнери с газ. Възможно е да се повредят всеки момент от някой вторичен трус. И да свършим като хората, които видяхте отвън.

Тя пребледня, но после изправи гръб.

— Разбирам какви са последствията, сержант.

Джордан се съмняваше, че наистина е така.

— Можете ли да се спускате с въже?

— Разбира се — отвърна тя. — Правила съм го безброй пъти.

Той я погледна в очите.

— Предполагам, че можете да броите до повече от едно?

Тя се ухили.

— Мога. Мога да броя чак до сто.

Той се отпусна. Поне спускането долу нямаше да е проблем.

— В такъв случай сега сте под мое командване. Кажа ли „скачай“…

Тя го изгледа сериозно.

— Ще питам колко е високо. Схванах.

Джордан докосна микрофона си.

— Сандерсън, вземи екип и за доктор Грейнджър. Тя идва с нас.