Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (47)

46.

27 октомври, 16:47 ч.

Санкт Петербург, Русия

Ерин мина полузаспала през руската митница, но се събуди напълно, когато излезе с двамата мъже на ледения тротоар пред летището на Санкт Петербург. Рун ги качи бързо в такси с повредено парно и шофьор, който определено не се страхуваше от смъртта. Ерин бе прекалено уплашена, за да й е студено, докато шофьорът летеше през засилващата се снежна виелица, като през цялото време говореше на руски.

Накрая таксито спря с поднасяне пред нещо като градски парк — обширна площ, вероятно зелена през лятото, с дървета от двете страни. Точно сега клоните им бяха голи и замръзналата трева скоро щеше да бъде погребана под дебелия бял сняг.

Не можеше да повярва колко далеч се намираше от изгарящата жега на Масада. Вчера сутринта най-голямата й грижа, свързана с времето, бе слънчевото изгаряне; днес — измръзването. Докато слизаше от таксито, вятърът проникна през коженото палто и изсмука топлината от костния й мозък. Снежинки жилеха бузите й вместо пясък.

Слънцето се бе превърнало в бисерен диск, мъчещ се да хвърля бяло сияние през облаците, и даваше на земята съвсем малко светлина и още по-малко топлина.

Джордан вървеше плътно до нея, докато минаваха под каменната арка, водеща към парка. Ерин подозираше, че той иска да я хване за ръката, но тя пъхна юмруци в джобовете на палтото си и продължи да върви. Той изглеждаше засегнат и тя не можеше да го вини, но не знаеше какво да прави с него. Едва не се бяха любили в Германия и тя се ужасяваше от мисълта какво щеше да се случи, ако го бяха направили. И без това вече харесваше твърде много Джордан.

Маратонките й се хлъзгаха на всяка крачка по заледените плочки на алеята. От двете страни се издигаха високи до коляно затревени могилки. Ерин ги поглеждаше, като се питаше какво ли представляват.

Джордан беше вдигнал яката на палтото си. Носът и бузите му вече бяха червени. Ерин си спомни как бе докосвала лицето му с устните си, топлината на неговите устни по кожата й и бързо се извърна.

На няколко крачки пред тях Рун не си беше направил труда да облече палто и крачеше с развяващо се черно расо и отпуснати бели ръце. Като че ли се чувстваше толкова добре, колкото и на трийсет и седемте градуса в Масада. В едната си ръка носеше дългия кожен цилиндър, който им беше дала Надя в Германия. Ерин нямаше представа какво има вътре и подозираше, че Рун също не знае. Преди да му го връчи, Надя беше запечатала цилиндъра със златист восък и бе сложила папски печат — два кръстосани ключа, вързани с връв, и с тройната папска корона над тях.

— Добре, Рун. — Джордан настигна свещеника и закрачи от дясната му страна. — Защо сме тук? Защо дойдохме в този замръзнал парк?

Ерин мина от лявата страна на отец Корза, за да чуе отговора. Той им беше казал само, че ще летят до Санкт Петербург, тъй като руските войски може да са донесли книгата в града след края на войната. Ерин също беше стигнала до това заключение. Представи си мъртвия руски войник в бункера и си спомни как Надя четеше заповедта на кирилица. Войникът беше изпратен от този град.

Ерин знаеше също, че руснакът е имал жена и дете — дъщеря, която може би все още живееше в Санкт Петербург, без да подозира, че някакви непознати знаят повече от самата нея за смъртта на баща й.

Бе доволна, че даде на Надя писмата от бункера, за да ги предаде на брат Леополд. Може би усилията им щяха да дарят известен покой на жената.

— Рун? — настоятелно го подкани тя. Имаше право да знае повече.

Свещеникът спря и погледна през покритите със сняг могилки към група голи дървета. Вятърът се мъчеше да откъсне няколкото оцелели разкъсани листа, които продължаваха упорито да се държат за клоните.

— Дойдохме тук да помолим за разрешение да търсим книгата на руска земя.

— Защо? — попита Джордан. — Мислех си, че сангвинистите не искат разрешение.

Безизразното лице на Рун не издаваше никакви емоции, но Ерин долови страха му. Изобщо не искаше да си помисля, че съществува нещо толкова ужасно, което да уплаши дори свещеника.

— Санкт Петербург не е наша територия — загадъчно отвърна той.

— Тогава чия е? — поинтересува се Джордан. — След падането на Берлинската стена Римокатолическата църква отново има присъствие тук.

Ерин пъхна ръце още по-дълбоко в студените джобове на палтото и се загледа към края на алеята. Там се издигаше голяма бронзова статуя на жена с широка пола, вдигнала нещо в ръцете си. Ерин примижа, но не успя да различи предмета. Огледа се. Беше решила, че това е градски парк, но над мястото витаеше тъга. Не можеше да си представи деца да си играят тук.

— Тук на власт е витандусът — отвърна Рун. Той докосна кожения цилиндър, преметнат през рамото му, сякаш да се увери, че не го е изгубил. — А витандусът не изпитва любов към църквата ни. Когато дойде, не му казвайте нищо за нашата мисия, нито за себе си.

— Какво е това витандус? — попита Джордан.

Ерин знаеше отговора.

— Това е титла, която се дава като наказание. Най-лошото, което може да наложи църквата. По-страшно и от отлъчването. Нещо като вечно прокуждане и отбягване.

— Страхотно. С нетърпение очаквам да се срещна с този тип. Сигурно е голям чаровник.

— Такъв е — кимна Рун. — Затова внимавайте.

Джордан неволно посегна към кобура си, но бяха принудени да оставят оръжията си в Германия. Бяха долетели тук с пътнически самолет, използвайки фалшивите документи, приготвени от Надя. Но нямаше начин да вкарат тихомълком и оръжията си.

— Какво е направил този витандус? — попита Ерин, като потропваше с крака по камъка, сякаш това щеше да я стопли. — Кой е той?

Рун не откъсваше поглед от голите дървета — бдителен, предпазлив, със страх в очите. Отговори съвсем прозаично, макар че отговорът му я зашемети.

— Познавате го като Григорий Ефимович Распутин.

 

 

16:52 ч.

Рун крачеше бавно по алеята, докосваше леденостудената си броеница и се молеше Григорий да не заповяда да бъдат незабавно заклани, както беше убивал всеки сангвинист, изпратен в Русия от 1945 година насам. Може би цилиндърът, който му бе дала Надя, носеше известна надежда. Тя му бе заръчала да го предаде на Григорий, без да го отваря.

Но какво имаше вътре?

Дар ли носеше, или оръжие?

Ерин прекъсна тревожните му мисли.

— Распутин ли? — Изумлението звънеше в гласа й, проблясваше в присвитите й очи. — Лудият монах на Русия? Довереникът на Романови?

— Същият — потвърди Рун.

Това бяха определенията, използвани от повечето историци за Григорий Ефимович Распутин. Той бил монах мистик, за когото се носели слухове, че бил голям лечител. Съдбата му била свързана с цар Николай II и семейството му. В началото на миналия век той използвал способностите си, за да спечели благоволението на царското семейство — обявил, че е единственият, който може да помогне на царския син да се излекува от хемофилия. Заради грижите, които полагал за престолонаследника, царят си затварял очите за сексуалните му оргии и политическите машинации, докато накрая един британски шпионин и група руски аристократи не го убили.

Или поне си помислили, че са го убили.

Естествено, Рун знаеше много повече.

Той пое дълбоко дъх. Студеният въздух имаше свеж привкус на сняг, на попарени от скрежа листа и тънък намек за стара смърт.

Намираше се в Русия.

От сто години не беше вдишвал нейния аромат.

Междувременно Джордан си оставаше бдителен както винаги и оглеждаше парка.

Рун проследи погледа му. Вниманието на войника се задържа върху тъмните стволове на дърветата, ниската каменна стена и плинта, поддържащ статуята — местата, където можеше да се скрие евентуален неприятел. Рун оцени предпазливостта и подозрителността му — това бяха две много ценни черти, когато се намираш на руска земя. Но техният противник още не беше дошъл. Все още бяха в безопасност, може би за още няколко минути.

Спряха при мрачната тъмна статуя на жена, която се взираше в далечината, предлагайки на изгубените граждани на Санкт Петербург венец, символа на скърбящата родина.

Джордан задуха в ръцете си, за да ги стопли — жест, който говореше за човешката му природа и огъня, горящ в него. После се обърна към Рун.

— Распутин не беше ли умрял през Първата световна война?

— Бил е убит — отвърна Ерин. — Отровен с цианкалий, прострелян четири пъти, пребит с бухалка, увит в килим и хвърлен в река Нева, където уж се удавил.

— И е оцелял след всичко това? — саркастично рече Джордан. — Прилича ми на истински стригой.

Ерин поклати глава.

— Има много негови снимки, правени през деня.

Рун се опита да се съсредоточи въпреки непрекъснатото им дърдорене. Чу някакво създание да шумоли сред дърветата на няколко метра от тях. Но това бе просто полска мишка, търсеща зърна преди зимата да е затрупала всичко със сняг. Надяваше се създанието да намери препитание.

— В такъв случай какво е той? — попита Джордан.

Рун въздъхна. Само отговорите можеха да ги накарат да млъкнат.

— Навремето Григорий беше сангвинист. Заедно с него и с Пиер бяхме дълги години в една триада, преди да бъде отхвърлен от духовенството.

Джордан се намръщи.

— Значи орденът ти го е изхвърлил, а после го е наказал с вечно прокуждане?

— Витандус — напомни му Ерин.

Войникът кимна.

— Нищо чудно, че не обича църквата. Май няма да е зле да поработите по-сериозно върху имиджа си.

Рун им обърна гръб.

— Това не е единствената причина за омразата му към църквата.

Докосна кръста на гърдите си. Григорий имаше много причини, стотици хиляди причини да мрази Църквата. Причини, които Рун разбираше отлично.

— Тогава защо Распутин е бил отлъчен? — попита Ерин.

Рун още долавяше съмнението в гласа й, докато изговаряше името му. Тя не можеше да приеме нещо за истина, докато не го докосне. В този случай може би щеше да съжалява, че се нуждае от подобно доказателство.

Джордан го притисна с още въпроси.

— И какво става с един отлъчен сангвинист? Той може ли да продължи да извършва свещените ритуали?

— Твърди се, че свещеникът има незаличим белег върху душата си — намеси се Ерин. — Затова предполагам, че още може да освещава вино, нали?

Рун разтърка очи. Заради краткотрайния им живот подобна нетърпеливост и жажда за отговори бяха разбираеми. Копнееше за тишина, но не му беше писано да й се порадва.

— Григорий може да освещава вино — уморено отвърна той. — Но за разлика от виното, осветено от свещеник на истинската църква, то няма същата подкрепяща сила на Христовата кръв. Поради това той завинаги се намира в състояние между прокълнат стригой и благословен сангвинист.

Ерин отметна няколко кичура от челото си.

— Какво означава това за душата му?

— В момента повече ме е грижа какво означава това за тялото му — отбеляза Джордан. — Например, може ли да излиза денем?

— Може, прави го и ще го направи.

„При това скоро.“

— И защо се нуждаем от разрешението му да сме тук? — попита Джордан.

— Защото не е оставил нито един сангвинист да напусне жив руската земя от много десетилетия насам. Той знае, че сме тук. И ще нареди да бъдем отведени при него, когато му дойде времето.

Джордан го изгледа продължително. Сърцето му туптеше гневно.

— Защо не ни каза всичко това по-рано? В колко голяма опасност се намираме?

Рун посрещна яростта му.

— Мисля, че имаме добър шанс да напуснем живи Русия. За разлика от другите, дошли тук, двамата с витандуса имаме по-особени отношения заради общото ни минало.

Ръката на Джордан отново посегна несъзнателно към мястото, където обикновено се намираше оръжието му.

— Значи онези в черната таратайка, които ни следяха още от летището… са подчинени на руски стригой гангстер и имат заповед да стрелят по всеки изпречил им се сангвинист?

Ерин рязко се обърна към улицата в далечината.

— Нима са ни следили?

Джордан гледаше кръвнишки.

— Надявах се, че са хора на Рун.

— Нямам свои хора — обясни Рун. — Църквата не знае, че сме тук. След атаката в Масада и събитията в Германия подозирам, че Белиал има доносник сред сангвинистите. Затова казах на Надя да обяви всички ни за мъртви.

Един мускул на лицето на войника потрепна.

— Става все по-добре и по-добре.

— Подобна жар е непристойна — обади се нечий глас, звучащ укорително и развеселено едновременно.

Всички се обърнаха. Мъж в черно расо на православен свещеник заобиколи бронзовата статуя и закрачи към тях с яките си крака. Полите на дрехата му метяха плочките. На гърдите му висеше троен православен кръст.

Приближаваше ги с усмивка. Някога дългата му коса беше подстригана на два пръста над раменете и бе сресана назад, разкривайки широко лице и коварни сини очи. Тъмнокафявата му, почти черна брада беше грижливо подстригана за разлика от годините, които Рун бе прекарал с него.

Ерин сподави ахването си.

Рун си даде сметка, че Григорий явно още прилича достатъчно на образа от снимките отпреди век, за да сложи край на съмненията й. Замоли се Ерин и Джордан да са запомнили предупреждението му да не казват нищо на Распутин.

— Григорий — поздрави Рун със съвсем леко свеждане на главата си.

— Мой скъпи Рун. — Григорий кимна с масивната си глава към Ерин и Джордан. — Имаш си нови другари.

Рун не ги представи.

— Така е.

— Както обикновено, избра мъдро мястото на срещата. — Григорий посочи с мощната си ръка могилите от двете страни на алеята. — Другаде бих могъл да те убия, но не и тук. Не и сред костите на половин милион мои сънародници.

Джордан завъртя глава, сякаш се оглеждаше за въпросните кости.

— Може би не ви е казал къде се намирате? — Григорий цъкна с език. — Винаги си бил лош домакин, отец Корза. Вие сте в Пискарьовското гробище, изградено в памет на онези, които изгубиха живота си по време на обсадата на Ленинград. Могилите, които виждате, са масови гробове. Точно сто осемдесет и шест на брой.

Ерин се загледа с ужас в затревените хълмчета.

— В тях са положени костите на половин милион руснаци. По-точно четиристотин и двайсет хиляди цивилни. Умряха в годините, през които нацистите обсаждаха града. Когато се сражавахме и се молехме за помощ. Но тази помощ не дойде, нали, Рун?

Рун не каза нищо. И една-единствена дума щеше да разгори тлеещия гняв на Григорий.

— Четири години непрестанна касапница. Не тежат ли тези гробове върху съвестта на вашия кардинал?

— Съжалявам — каза Ерин. — За загубите.

— Дори детето може да се извини, Рун. Виждаш ли? — Григорий посочи към колата, която чакаше при входа на гробището. — Няма ли да спасим горките ти спътници от студа? Личи им колко страдат от него.

Рун хвърли бърз поглед към Ерин и Джордан. Наистина изглеждаха ужасно премръзнали. Самият той имаше толкова малко общо с хората, че често забравяше колко са крехки.

— Ще гарантираш ли безопасността ни?

— Не повече, отколкото ти моята. — Вятърът разпиля тъмната коса на Григорий по бялото му лице. — Трябва да знаеш, че сега аз избирам времето на смъртта ви.

 

 

17:12 ч.

Джордан прегърна Ерин през рамо. Тя не се облегна на него, но пък и не се дръпна. Обърна се към Рун и Распутин, доловила напрежението на старата вражда помежду им, примесена с уважение, може би дори и с някакво мрачно приятелство.

Тонът на Джордан беше лек.

— Какво ще кажете да поговорим за неизбежната ни гибел някъде на топло?

Веждите на Распутин се повдигнаха високо при думите му, после той отметна глава назад и се разсмя. Смехът му беше дълбок, весел и изобщо не на място в покритото със сняг гробище, особено след заплахата да ги убие. Джордан вече разбираше защо са го наричали Лудия монах.

— Този ми харесва. — Распутин го тупна по гърба с широката си длан и едва не го просна на земята. После се усмихна на Ерин. — Но не толкова, колкото тази красавица.

Джордан никак не хареса тона му.

Рун пристъпи между тях.

— Може би спътникът ми е прав. Можем да намерим по-подходящо място за нашия разговор.

Распутин сви рамене и ги поведе обратно по алеята към очакващата ги кола. Когато стигнаха до нея, той даде знак на Джордан и Ерин да седнат отпред. Двамата с Рун се настаниха на задната седалка.

Джордан отвори вратата и отвътре го лъхна топла вълна. Миришеше на водка и цигари. Качи се преди Ерин, за да седне между нея и шофьора на Распутин.

Шофьорът протегна ръка. Изглеждаше на около четиринайсет и снежнобялата му ръка бе по-студена от тази на Джордан.

— Казвам се Сергей.

— Достатъчно голям ли си, за да караш? — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се спре.

— По-голям съм от теб. — Момчето говореше с лек руски акцент. — А може би и от майка ти.

Джордан изведнъж изпита носталгия по картечния си пистолет, ножа си и дните, когато всичките му врагове бяха човешки същества.