Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (53)

52.

27 октомври, 21:01 ч.

Ермитажът, Русия

Рун се взираше и в гърдите му пламна огън, събуден от спомена за сребърните куршуми, експлодиращи в него. Жената приличаше ужасно много на Елизабет — сребристосивите очи, високите скули, съвършената брадичка, вирната по същия начин, дори многозначителната усмивка.

Но не можеше да е тя. Рун затвори очи и се заслуша в сърцето й. Всеки удар му казваше, че тази жена не е неговата Елизабет, не би могла да е тя.

Угризенията се смениха с ярост. Тя беше използвала приликата си с неговата любима, за да го измами, да се опита да го убие. Нейните подчинени бяха убили Емануел и почти успяха да съсипят останалите.

Джордан заговори, но Рун долови само края на изречението.

— … посетителят, заради когото излязохте от църквата по-рано?

— Винаги съм бил учтив домакин — отвърна Распутин.

Рун отвори очи и огледа самозванката. Приликата бе поразителна, но фалшива. Подобно на всичко в царството на Распутин, зад красивото лице се криеше зла същност.

Последователите на Распутин като че ли се бояха от нея. Дръпнаха се до стените, образувайки свободен кръг около нея, сякаш не смееха дори да я докоснат.

— Виждам, че сте се възстановили напълно, отец Корза. — Червенокосата се усмихна студено.

Ледените й очи се стрелнаха към Ерин и се задържаха по-дълго върху Джордан. Рун чу как сърцето на войника се разтуптя по-бързо от погледа й.

Вълкът в краката й изръмжа, червените му очи се взираха в Рун с дълбока омраза. Приличаше досущ на онзи от пустинята при Масада, навярно беше от едно котило с него. В такъв случай дали знаеше, че той е убил брат му?

Масада.

Жената с вълка явно също е била там, осъзна Рун. Ръцете й бяха изцапани не само с кръвта на Пиер.

Сякаш прочела мислите му, тя кимна.

— Какво бързо възстановяване. Да не би кръвта на спътниците ви да ви се е отразила така добре?

— Аз пия само кръвта на Христос.

— Невинаги — възрази тя. — Преди много години сте осквернили мой прародител.

— Чух историята на нашата гостенка — намеси се Распутин и заклати пръст към Рун. — Има основателни причини да ти е ядосана. След трагичната ти грешка с Елизабет по една жена от всяко поколение на фамилията Батори е прокълната на живот в болка и служба. И всяка трябва да носи белег, за да го докаже.

Непознатата оголи дългата си шия, показа се черен отпечатък от ръка.

Рун обаче продължаваше да търси следи от някакъв номер. Наистина ли тази жена беше от рода Батори? Дали е потомка на първата жена, смятана за Жената на познанието?

Като разчиташе поличбите за онова време, кардинал Бернар беше сметнал, че Елизабет е предречената Жена на познанието. В крайна сметка се оказа, че греши, но дали пък някой не е решил, че Бернар е бил на прав път? И дали за всеки случай не е овладял рода Батори? Или е гонил някаква различна цел?

Червенокосата заговори на Распутин, но нито за миг не откъсна поглед от Рун.

— Нека взема и него заедно с книгата. Ще удвоя цената.

Рун присви очи. „На кого служи тази странна жена? Кой е оставил този черен знак на гърлото й? И защо?“

Можеше да се сети само за един, достатъчно силен, за да поиска и да получи услуга от Распутин. Загадъчният водач на Белиал. Точно онзи, у когото книгата не биваше да попада в никакъв случай.

Вгледа се в белега на гърлото на жената. Дали не се взираше в сянката на ръката на истинския кукловод на Белиал? Побиха го тръпки. Замоли се кардинал Бернар да е прав в твърдението си, че Белиал не може да отвори евангелието. Нацистите не бяха успели да го направят. Руснаците също. Може би книгата сама беше най-добрият си пазител.

По никак не му се искаше да оставя това на случайността.

Рун прецени ситуацията. Десет стригои, Распутин и вълкът. Не можеше да победи, а ако опиташе, Ерин и Джордан най-вероятно щяха да загинат. Но пък по-късно можеше да изникне удобен случай. Ако оставеше Батори да я вземе, щеше да остане близо до книгата и можеше да се опита да я освободи. Осъзнал, че няма друг избор, Рун кимна в знак на съгласие.

Няколко секунди Распутин го наблюдаваше преценяващо със сините си очи, без да отговори.

— Не, скъпа моя — най-сетне каза той. — Той е твърде готов да дойде с теб. Обещах ти книгата като жест на добра воля към онези, на които служиш. Но Рун е мой. Можеш обаче да вземеш един от човеците, ако господарят ти на свой ред ми гарантира живота на някого по мой избор.

— Не ни беше обещал това, Григорий. — Гласът на Рун остана спокоен, но въпреки това прислужниците на Распутин го наобиколиха още по-плътно. — Ако трябва някой да бъде взет, защо да не съм аз?

— Да — обади се Батори. — Защо да не е той?

Распутин даде знак на останалите си последователи и те неохотно пристъпиха към нея.

— Решението си е мое. Не злоупотребявай с търпението ми.

— Ти ни даде думата си, Григорий — напомни Рун. — Обеща, че няма да ни се случи нищо лошо.

Батори не му обърна внимание.

— Моите извинения, отец Распутин. — Тя огледа първо Ерин, после Джордан. — Ще приема милото ви предложение, но ме изправяте пред труден избор. Кого от двамата?

— Вземи мен. — Джордан й смигна. — Аз съм доста по-забавен.

— Изобщо не се съмнявам. — Устните на Батори се извиха в дяволита усмивка. Сребърните й очи се взряха в очите на Рун и проблеснаха злонамерено. — Но мисля, че ще предпочета жената.

Рун се хвърли към Батори, но тълпата стригои го повали, преди да е успял да направи и една крачка, и го прикова към земята с тежестта си. Трима други хванаха Джордан.

— Стига, Рун. — Распутин го подритна леко с върха на черния си ботуш. — Винаги спазвам думата си. Всъщност всяка своя дума.

Рун се помъчи да се освободи. До него Джордан също направи опит да се отскубне. Беше безсмислено. Очите на Ерин бяха станали огромни. Стригои я държаха за двете ръце. Тя също не можеше да се измъкне. Рун се наруга, че така глупаво се бе доверил на Григорий. Това също стана по негова вина.

Распутин постави ръце на хълбоците си.

— Батори, мила моя, дадох дума, че на жената няма да й се случи нищо лошо, докато е в Русия. И ти ще спазиш това обещание. Но закрилата ми приключва веднага щом тя прекоси границата ни. След като напуснеш територията на Русия, можеш да правиш с нея каквото си поискаш.

 

 

21:04 ч.

Ерин се опита да се бори с държащите я ръце, но не успя дори да помръдне. В стаята нахълтаха още от последователите на Распутин и изпълниха помещението с миризма на смърт.

Рун се мяташе под онези, които го държаха, като се бореше със зъби и нокти. Кръв изпръска близката стена. Отгоре му наскачаха още фигури.

Джордан също се бореше с нападателите си, но внезапно се отпусна. Ерин ахна. Мъртъв ли беше? Или са го проснали в безсъзнание?

Искаше да го приближи, но това бе невъзможно.

Нечии ръце грабнаха оловния блок. Други закопчаха ръцете й отпред с белезници.

Някаква студена яка обхвана шията й и слугите на Григорий отстъпиха крачка назад. Когато Ерин се хвърли към проснатия на земята Джордан, в гърлото й се забиха остри игли. По шията й потече кръв.

Задъхана, тя се закова на място. Шията й пулсираше. Нашийникът беше с шипове, подобно на кучешки, макар че върховете им сигурно бяха подострени, за да й причиняват по-силна болка. Някой прокара пръст под нашийника, освободи шиповете от плътта й. Ерин стисна зъби, за да не изкрещи.

От наобиколилите я стригои се изтръгна стон. Погледите на всички бяха насочени към шията й. Онзи, който я държеше, облиза устни.

— Достатъчно! — извика Распутин.

Той си проби път до Ерин. В ръцете си държеше кожен ремък. Закачи единия му край за нашийника и подаде другия на Батори.

— Благодаря. — Червенокосата уви ремъка около китката си и дръпна силно.

Ерин се задави, нашийникът така я стягаше, че не можеше дори да се закашля. Не бе в състояние да диша. Вдигна закопчаните си ръце към гърлото и се опита да разхлаби каишката. Студени пръсти хванаха китките й и дръпнаха ръцете й надолу. Можеше да умре така.

— Искам да сме наясно. — Батори приближи лице плътно до нейното. — Мога да те докарам на косъм от ужасно болезнена смърт в Русия, без да нарушавам обещанието си към Распутин.

С подкосени колене Ерин се взря в студените сребърни очи. Дали те щяха да са последното нещо, което вижда?

— Надявам се и вие да разбирате това, отец Корза. — Батори погледна към купчината тела, под които беше Рун.

Всичко около Ерин потъна в мрак.

 

 

21:06 ч.

Притиснат от слугите на Григорий, Джордан се мъчеше да си поеме дъх, но тежестта на телата им бавно го задушаваше. Зъби се забиха в ръцете и краката му.

„Моля те. Господи, не позволявай да умра по този начин…“

Молитвата му получи отговор оттам, откъдето очакваше най-малко.

Сякаш много отдалеч до него достигна викът на Распутин:

— Достатъчно!

Натискът моментално намаля; телата се дръпнаха от него. Гореща кръв течеше от ухапванията по ръцете и краката му. Виеше му се свят. Всичко пред очите му се въртеше, но постепенно въртележката спря.

Невъзможно силни ръце го изправиха на крака. Слугите на Григорий вдигнаха и Рун. Един от тях остана да лежи на земята, кървеше обилно.

Рун май се беше представил по-добре от Джордан.

— К-къде отведоха Ерин? — Джордан се олюля замаян. Колко ли кръв беше изгубил?

— Далеч. — Распутин се усмихна с безумната си усмивка. — Ако Батори не я убие по пътя, имам представа къде ще се озоват в крайна сметка.

Рун изплю кървава храчка и изтри брадичка с опакото на дланта си.

— Защо допусна Белиал да вземе нея и евангелието? Те са безбожници. Трябва да си наясно какви ще са последствията, ако отворят книгата.

— А ако книгата попадне у сангвинистите, последствията по-добри ли ще бъдат за мен? — Распутин го погледна печално. — Твоята любима църква притежава безброй свети томове, Рун. Претъпкали са тайния си архив с тях — ала никога не са използвали някой от тях, за да помогне на мен и на моите хора.

— Но светът ще страда, Григорий. Целият свят, сътворен от Бог.

— Светът страда и сега. — Распутин прокара длан по дългата си коса. — И твоят Бог не прави нищо. Твоята църква не прави нищо. Твоите човеци не правят нищо.

Рун пристъпи към Распутин, но руските му последователи отново го наобиколиха и го принудиха да спре.

— Щом няма значение, тогава ни пуснете — намеси се Джордан.

Распутин се изкиска.

— Много е очарователен този твой воин.

— Какво замисляш за нас, Григорий?

— Каквото замислих от самото начало. — Распутин се обърна да излезе от претъпканата стая. Щракна с пръсти и мрачните му спътници подкараха Джордан и Рун след него. — Смятам да оставя твоя Бог да ви спаси, Рун. Нали това е вечната ти молитва, приятелю? Спасение от Неговата ръка.

 

 

21:12 ч.

Задъхана, с пламнала шия, Ерин се мъкнеше по тъмния коридор по петите на Батори, теглена като куче. Жената беше охлабила нашийника достатъчно, за да може да диша — едва-едва.

Думите на Распутин кънтяха в ушите й: „След като напуснеш територията на Русия, можеш да правиш с нея каквото си поискаш“.

Ако не се освободеше, преди да напуснат Русия, Батори щеше да я убие.

Ами Джордан? Дали той вече не е мъртъв?

Отказваше да го повярва.

Когато Батори я помъкна навън, Рун несъмнено бе жив и се бореше отчаяно, макар да нямаше никакви изгледи за успех. Джордан обаче не помръдваше, притиснат в пода и хапан по ръцете и краката.

„Не може да е мъртъв… не може.“

Ерин вдигна глава, мъчейки се да намали притискането на шиповете в гърлото й. Дори от това малко движение огнената болка прониза шията й и зрението й се замъгли. Подозираше, че шиповете са от сребро и че нашийникът най-вероятно е предназначен за залавяне на сангвинисти. Опита се да не мисли колко ли по-зле би се чувствала, ако среброто действаше на тялото й като отрова, както беше при сангвинистите.

Батори вървеше без никакво колебание по коридорите и оставяше гротескния си вълк да я води. Чудовището подтичваше отпред, като от време на време навеждаше глава към пода и душеше като обикновено куче. Ерин намери естествеността на това поведение за обезпокоителна, сякаш създанието нямаше право да се държи като обикновено животно.

— Защо мразите Рун Корза? — Гласът на Ерин прозвуча дрезгаво и чуждо, отекна в коридора.

Ремъкът помръдна и гърлото й се стегна от страх, но Батори не дръпна рязко.

— Онова създание съсипа фамилията ми.

Ерин ускори крачка, за да не изостава.

— Значи е вярно. Значи наистина сте потомка на онази Елизабет Батори. Но как така Рун я е съсипал?

— Убил я е и я превърнал в чудовище. Като стригой тя измъчвала селяните, за да задоволи нуждите си. По онова време подобно нещо щяло да мине незабелязано, но после тя продължила с благородни момичета и унгарският крал я лишил от богатството и от благородническата й титла, а после пратил църквата след нея. Оттогава…

Гласът й замря и тя докосна белега на гърлото си.

Ерин направи още няколко крачки и я подкани:

— Оттогава?…

Ръката на Батори се отпусна.

— Били сме без пукнат грош, преследвани. Накрая се появил някакъв непознат и предложил спасение, връщане на изгубеното богатство, а също и отмъщение. — Тя вдигна ръка. На един от пръстите й имаше голям пръстен с рубин. — Той дори върнал част от фамилното богатство и бижута, спасил ги, преди да бъдат изгубени завинаги. Но подобна благородна щедрост трябвало да се заплати скъпо. По една жена от всяко поколение трябвало да служи безропотно на суров господар, да се покори изцяло на жестоката му воля. Аз съм единствената жена от моето поколение. Така че тази участ се падна на мен, независимо дали я желая, или не.

Последните думи бяха изречени с дълбока горчивина.

Ужасена, Ерин се умълча. Стигнаха някаква врата и Батори я отключи, разкри се мръсно стълбище. Червенокосата извади фенерче от джоба си и го включи. Стълбището се изкачваше няколко етажа. Предстоеше им дълго катерене.

— Хайде.

Батори я издърпа, а вълкът избърза напред. На всяко стъпало нашийникът се впиваше в гърлото на Ерин. По шията й отново потече кръв. Тя се опита да блокира болката в ума си и да измисли някакъв начин да се спаси.

Вълкът беше стигнал следващата площадка. Там имаше врата. Това можеше да е единственият й шанс.

Щом стигнаха на площадката, Ерин пое дълбоко дъх, бързо приклекна и изнесе крак, подкосявайки коленете на Батори.

Докато жената залиташе назад към стръмните стъпала, Ерин рязко дръпна ремъка от ръката й и го освободи. Батори се затъркаля надолу. Ерин се извъртя настрани. Шиповете продължаваха да се впиват болезнено в шията й, но не й пукаше. Ако успееше да мине през вратата и да я заключи по някакъв начин, можеше и да успее да изгуби похитителите си в лабиринта на Ермитажа.

Нагоре по стълбите вълкът изквича, сякаш беше усетил болката на господарката си.

Светещи червени очи погледнаха надолу към Ерин.

Тя залепи гръб за вратата и се помъчи да я отвори със закопчаните си ръце. Опита да завърти дръжката — и се отчая.

Заключено.

 

 

21:16 ч.

Воден по тунела от група прислужници на Григорий, Джордан долови вонята на гигантската мечка. Представи си човешкия череп, който се бе изтъркалял от клетката й, и погледна косо Рун.

Свещеникът кимна. Той също разбираше истината.

Распутин смяташе да нахрани мечката с тях.

Джордан беше очаквал удобен момент, но кучите синове го бяха наобиколили плътно като стена, на по-малко от крачка от него. Познаваше силата им и собствената си слабост. Беше изгубил твърде много кръв, за да може да се съпротивлява кой знае колко. По дяволите, едвам вървеше.

Нима щеше да умре така, като мечешка кльопачка? Спомни си отчаяната си молба да не свърши живота си от зъбите на слугите на Григорий. Молитвата му беше получила отговор и странно, но той още изпитваше благодарност. Хиляди пъти предпочиташе пастта на мечката пред кучешките зъби на стригой.

И тогава си представи лицето на Ерин, спомни си устните й, как горещите й ръце пълзяха по кожата му. Трябваше да се освободи. Трябваше да я намери. С всяка изминала секунда Батори я замъкваше все по-далеч от територията на Распутин и по-близо до смъртта. Беше видял пламъка в очите на жената. Тя възнамеряваше да убие Ерин при първа възможност, без да престъпи обещанието си пред Распутин.

Само за да нарани Рун.

Тунелът свършваше малко по-нататък, вонята на мечката вече бе непоносима. Джордан видя украсената решетка, изобразяваща гора. Двамата с Рун бяха избутани напред, докато не се притиснаха в орнаментираните железни пръти.

Мечката дремеше в клетката си. Може би щеше да е прекалено уморена, за да ги яде.

Распутин блъсна с длани решетката и тя зазвъня като звънец, приканващ за вечеря.

Създанието тежко се надигна.

Беше дошло време за ядене.

 

 

21:18 ч.

Изпълнена с животинска ярост, Батори се сви на кълбо, докато се търкаляше надолу по стълбите, блъсната от проклетата археоложка. Усети с гърба си острия ръб на всяко стъпало, докато най-сетне не стигна площадката и не остана да лежи просната на земята.

Отгоре се разнесоха два глухи удара. Батори чу ръмжене, разбра, че е насочено към археоложката и изпита задоволството, излъчващо се от Магор. Чувство, изпитвано от хищник, хванал жертвата си натясно.

— Леко! — извика Батори, споделяйки радостта на вълка си. Помагаше й да притъпи болката, докато се изправяше на крака. Щеше да получи няколко лоши синини, но нищо по-сериозно. Толкова дълго бе живяла с болката, че вече почти не я забелязваше.

Заизкачва решително стъпалата към горната площадка. Магор беше приковал жената за очуканата врата — бе поставил лапи върху раменете й и опрял зъби в шията. Батори усети колко силно желае да разкъса гърлото й. Ноктите му драскаха бетонната стена.

Археоложката го гледаше с огромни очи. Беше на път да припадне.

Всъщност Батори се изненада, че още не го е направила.

— Още не, малкият ми. — Тя взе края на ремъка и стегна нашийника. — Обещавам ти, че при първа възможност ще ти я оставя да си играеш с нея колкото си искаш.

Уплашена, с треперещи крака и отпуснати рамене, археоложката се помъкна след нея към следващата площадка.

— Какво отчаяние и безнадеждност — подигравателно рече Батори. — Не очакваше подобно нещо, когато започна дръзкото приключение в Йерусалим, нали? Мислеше си, че животът ти има някаква стойност заради пророчеството, нали?

Стигнаха друга врата. Батори я отключи и издърпа археоложката на пуста улица. Вятърът разроши пухкавата самурена козина на кожуха й.

— За какво пророчество говорите? — попита археоложката като се преструваше — ужасно лошо — че не знае нищичко.

Лъжата иска практика, а такава определено липсваше на пленницата й.

Батори рязко се извърна, сграбчи я за рамото и я блъсна в сребристия джип, който бе паркиран до тротоара.

Магор изръмжа.

— Дори не си помисляй да ме лъжеш. Не съм глупачка. Не вярвам в предсказания. Така че не си въобразявай, че животът ти има някаква стойност за мен заради някаква си поема отпреди хиляда години.

Жената се мъчеше да запази равновесие на заледения калдъръм. Батори дръпна ремъка и я принуди да се изправи на пръсти. Ако археоложката се подхлъзнеше, нашийникът щеше да я удуши.

Батори огледа пустата улица. Нямаше жива душа. Распутин обаче щеше да разбере. Докато се намираше на руска земя, Батори не беше в безопасност от него.

Отпусна ремъка, отвори вратата на джипа и натика археоложката на задната седалка. Магор скочи след нея и набута муцуна в гърлото й. Лигавият му език облиза кръвта, стичаща се под шиповете на нашийника.

Археоложката сподави писъка си. Храбра е, помисли си Батори, но това също си имаше граници.

— Леко, Магор. Щом кардиналът вярва, че тя е специална, може да ни бъде полезна като пионка в предстоящата игра.

Жената извърна лице от вълка. Гласът й бе напрегнат и задавен.

— Не мисля, че кардинала го е грижа за мен.

— В такъв случай не го познаваш добре. — Батори се усмихна. — Така или иначе, не забравяй, че пророчеството не споменава в какво състояние трябва да си при отварянето на книгата.

Прочете разбирането и страха в очите на археоложката.

Умна е.

Може би наистина бе Жената на познанието.

— Може би ще си ни нужна жива — жестоко призна Батори. — Но дали това означава невредима?

Тя поклати глава и се усмихна.

Не.