Робер Гаяр
Вале купа (46)

XII

Дафне стоеше на терасата и наблюдаваше шосето. Денят умираше, но тя не забелязваше неговата искрометна, краткотрайна агония. Не се възхищаваше от залеза — кехлибарен и кървав — който трае само няколко секунди и потъва в морето на хоризонта, прорязан от мигновен смарагдов лъч.

— Мисля — каза господин Денис, — че никога не съм чакал пристигането му толкова нетърпеливо!

Слепецът се бе върнал в ранния следобед. Той сияеше от лекота, която не беше престорена. Бе имал достатъчно време за размисъл, неподвижен под превръзките. И бе стигнал до заключението, че светът, който го заобикаля, е прекрасен в своето равновесие. Едно непоклатимо равновесие, за което всеки би дал малко или повече от самия себе си.

— Виждаш ли — грейна отново той, — ако той бе надарен като мен с шесто чувство… На което доста често се присмива — много отдавна би усетил, дори от разстояние, че го зовем…

— О! Татко! Замълчи, моля те. Аз също се пека на бавен огън! Каква идиотка съм… Обичам го, а се отнасях толкова студено с него. Защо? В какво мога да го упрекна? Дълго време няма да си го простя!

— И все пак бързо ще забравиш! Ще видиш! Струва ми, че чувам боботене на мотор…

Около храстите започнаха да прехвърчат прилепи. И тогава скърцането на гуми изпълни като стенание въздуха…

— Ще ме оставиш да говоря пръв с него — заяви старецът.

— Само ако ми обещаеш, че няма да го развълнуваш.

— Не го измъчвай! Достатъчно е преживял в последно време! Милият…

— Е, ще го подразня само мъничко!

Колата на Пол спря пред вратата на градината. Дафне вече тичаше натам, блъсна вратичката и се хвърли в прегръдките му. Цялата трепереше, притиснала се към рамото му.

— Казах всичко на татко — прошепна тя на един дъх. — Е, разбира се, без лудостта, която извършихме. Макар че се опасявам, че той се е досетил… И за историята с паспорта. Прави се, че не знаеш нищо. Иска да те изненада…

Тя му предложи устните си. Но не за бегла целувка. Едва докоснали се, главите им се сведоха, времето спря, спря да тече…

Когато Пол застана пред господин Денис, старецът изглеждаше доста необичайно — поклащаше глава, сякаш никога в живота си не е бил млад и никога не е надявал хомота на лудата младост.

— А, Пол! Момчето ми! — каза той. — Очаквах те с такова нетърпение. Исках да зная дали едно питие с повече ром не е противопоказно за моето състояние!

— Може само да ви осигури голямо блаженство. И на мен също, убеден съм.

— Отлично! Отивам да ви приготвя напитките — заяви Дафне. — Или може би двамата нямате какво да си кажете?

Докато Пол се настаняваше до слепия човек, младото момиче се върна с коктейлите.

Слепецът взе чашата си със сигурна ръка и я вдигна пред очите си.

— За здравето и на двама ви. Дори ще добавя — за вашето щастие, тъй като след тази операция дълго размислях върху едно пътешествие в чужбина, което би ми се отразило прекрасно. И вие да ме придружите, разбира се. На моята възраст е много разумно да имаш лекар до себе си… Ш-шт! Пол! Зная възражението ти — клиниката… Да, но аз започнах преговори с доктор Гомбо да я поеме в свои ръце. Той, след теб разбира се, е най-добрият, но и материално най-неуреденият лекар в Порт-о-Пренс. Естествено поставих условие да задържи Ерар на работа. Държа Люси да бъде доволна, защото мисля, че ако потърсим старателно, все ще открием някаква причина, за да сме признателни на тази млада жена.

— Мисля, че това е и мнението на Дафне.

— Спрях се на Венецуела — продължи господин Денис. — Имам желание да опозная тази страна. И като добавим това, че климатът й е добър, нищо не би ни попречило да останем там. А ти — обърна се той към Пол, — нали ще имаш възможност да практикуваш там?

— Да, разбира се — потвърди тихо Пол. — Това значи е щастието!

— Ами да! Ще те наричам Роже, точно както преди и никой няма да знае нищо за нас. А тук бързо ще ни забравят.

Той стана и се приближи до лекаря, потърси ръката му и силно я стисна.

— Исках да те подразня малко, но все не намирам смелост да го направя. Щастлив съм! Има ли значение, че операцията излезе неуспешна? Дори като че ли това е за предпочитане. Виждаш ли, рискувах да не преоткрия истинското лице на моя син, след толкова години… А сега, Роже, ти си моят син…

Младият мъж прегърна стареца. От вълнение не можеше да продума. После погледна Дафне. Тя безмълвно присъстваше на разговора, разтърсена до дъното на душата си. Простичко каза.

— Възможно ли е дори да помислиш, че можем да бъдем толкова щастливи.

Той пожела да я вземе в обятията си. Но всяка милувка сега би изглеждала прибързана; неуместна. Техните съдби се бяха слели — те го знаеха. Любовта им бе издържала на изпитанията, бе преминала всички етапи — от целомъдрието на жената до нерешителността на мъжа. Но пред тях беше времето.

Щяха да започнат нов живот, в една нова страна и тяхната любов щеше да бъде единствена на света…