Сюзън Кайл
Истински цветове (1)

Глава първа

Мередит стоеше до прозореца и наблюдаваше как дъждът се излива над Чикаго, докато събеседникът й се взираше в нея с тревожни очи. Тя знаеше, че лицето й носи отпечатъка на голямото професионално напрежение; беше отслабнала. На двадесет и четири години би трябвало да гледа по-безгрижно на живота. Но товарът, който носеше, бе почти двойно по-голям от този на повечето жени. Мередит Аш Тенисън бе вицепрезидент на огромния вътрешнотърговски клон на „Тенисън интернешънъл“, ръководният й пост далеч не бе символичен и тя бягаше от публичността като от чума. Притежаваше остър ум и забележителна дарба за финансови операции, които покойният й съпруг грижливо бе култивирал в годините на брака им. След смъртта му тя така успешно изпълняваше неговите функции, че бордът на директорите преразгледа решението си да я помоли да се оттегли. Сега, две и половина години след като бе поела поста, печалбите на компанията растяха, а плановете й за експанзия в сферата на експлоатацията на нови залежи от минерали, петрол и стратегически метали бяха в пълен ход.

Това обясняваше гордо изправената стойка на крехките й рамене. Една компания от Югоизточна Монтана се бореше със зъби и нокти с тях за правата върху молибденовите находища, към които те неотдавна се бяха насочили. Но „Хардън пропъртиз“ не беше само опасен съперник. Компанията се оглавяваше от единствения мъж, когото Мередит имаше основания да мрази на този свят; един призрак от нейното минало, преследвал я през всичките безлични години, след като бе напуснала Монтана.

Само Дон Тенисън знаеше цялата история. Той и покойният му брат Хенри бяха много близки. Мередит бе дошла при Хенри като плахо, несигурно девойче и отначало Дон, за когото нямаше нищо по-важно от бизнеса, се бе противопоставил на брака им. С времето той поомекна, но и след смъртта на Хенри в отношенията му с Мередит остана известна студенина. Сега Дон беше президент на „Тенисън интернешънъл“ и в известен смисъл помежду им съществуваше съперничество. Мередит неведнъж се бе питала дали той не негодува срещу положението й в компанията. Дон съзнаваше, разбира се, че и собствените му възможности не са безгранични, а нейният блясък и компетентност бяха впечатлили и по-предубедени хора от него. Но винаги я наблюдаваше внимателно, особено когато тя се втурваше с цялата си енергия в твърде много проекти.

Битката с „Хардън пропъртиз“ действително й се бе отразила. Мередит все още не се бе възстановила след един тежък пристъп на пневмония, повалил я непосредствено след опита за отвличане на петгодишния й син Блейк. Ако не бе непроницаемият господин Смит, нейният бодигард, бог знае какво щеше да се случи.

Тя се бе унесла в мисли за предстоящото си пътуване до Монтана. Имаше намерение да направи едно доста особено посещение в Билингс, седалище на „Хардън пропъртиз“ и неин роден град. Внезапната смърт на осемдесетгодишната й леля Мери, която бе живяла там, я изправи пред необходимостта да решава какво да прави с къщата и вещите й. Мередит бе единствената й жива родственица, ако не се брояха далечните братовчеди, които все още живееха в резервата на индианците Кроу, намиращ се на няколко мили от Билингс.

— Ти уреди погребението по телефона, не можеш ли да направиш същото и с къщата? — запита тихо Дон.

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не, не мога. Трябва да се върна там и да се изправя лице в лице срещу всичко. Да се изправя срещу тях — поправи се бързо. — Между другото, това ще е чудесна възможност да поразузная в лагера на врага, не мислиш ли? Те не знаят, че съм вдовицата на Хенри Тенисън. Аз бях най-голямата тайна на Хенри. Избягвах камерите и винаги когато се наложеше носех перуки и тъмни очила.

— Но това беше, за да запазиш Блейк — напомни й Дон. — Ти струваш милиони, а последният опит за отвличане едва не успя. Да не си познат на широката публика, е безценно преимущество. Така винаги ще е по-безопасно и за теб и за детето.

— Да, но Хенри не го направи поради тази причина. А за да не може Сай Хардън да открие коя съм и къде съм, в случай че реши да ме търси.

Притвори очи, опитвайки се да прогони спомена за страха си след бягството от Монтана. Бременна, обвинена в два гряха едновременно — че спи с друг мъж и че е негова съучастничка в кражба — тя бе прогонена от къщата от майката на Сай, докато самият Сай наблюдаваше всичко това с мълчаливо съгласие. Мередит не знаеше дали обвинението изобщо е било свалено, но Сай бе повярвал, че е извършила онези неща. Най-трудно й бе да приеме именно това. Носила бе в себе си сина на Сай и го бе обичала така отчаяно. А той само я бе използвал. Предложил й бе брак, но сега тя съзнаваше, че е било само за да й достави удоволствие, докато трае връзката им. „Дали те обичам?“ — питал бе провлечено той със своя дълбок глас. Сексът бе приятно нещо, но какво друго би могъл да търси у една непохватна и плаха хлапачка? Изрекъл бе тези думи пред своята зла майка и нещо у Мередит бе умряло от срам. Тя си спомняше как избяга, заслепена от сълзи, с единствената мисъл да се махне. Старата леля Мери й бе купила билет за автобуса и тя бе напуснала града. Напуснала го бе под прикритие, опозорена, преследвана от спомена за подигравателната усмивка на Мирна Хардън…

— Можеш да се откажеш от превземането на точно тази компания — предложи Дон колебливо. — Има и други, които притежават права върху подобни залежи.

— Но не и в Югоизточна Монтана — отвърна тя и меките й сиви очи спокойно се спряха върху него. — А „Хардън пропъртиз“ има договори, които не можем да нарушим. За нас стана невъзможно да получим какъвто и да било достъп до ресурсите в този район.

Тя се извърна и се усмихна, овалното й лице с млечнобял тен бе обгърнато от елегантно завита руса коса. Видът й бе царствен, осанката — изящна. Самоувереността й бе завещана от Хенри Тенисън, който й бе дал много повече от контрола върху една бизнес империя. Наел бе преподаватели, които да я научат на етикет и светски маниери, а не само на бизнес и финанси. Тя бе неуморима и старателна ученичка, а умът й беше като попивателна.

— Той ще се бори — рече упорито слабият оплешивяващ мъж.

Мередит се усмихна, защото Дон толкова много приличаше на Хенри, когато свиеше устни по този начин. Бе с десет години по-млад от Хенри и с десет години по-възрастен от Мередит. И трябваше да му признае, че е добър бизнесмен, макар и да не й бе най-големият приятел на света. Дон бе консервативен, а Мередит — агресивна. Неведнъж бяха кръстосвали шпаги по въпросите на политиката на компанията. Вътрешнотърговските операции бяха нейна територия и тя не искаше съвети от него как да ги ръководи. Твърдият й нетрепващ поглед му каза именно това.

— Остави го да се бори, Дон. Така поне ще има с какво да се занимава, докато превзема компанията му.

— Имаш нужда от почивка — въздъхна Дон. — Блейк и без това ти създава достатъчно грижи, беше и болна.

— Грипът е неизбежен с дете в детската градина — напомни му Мередит. — Не очаквах да премине в пневмония. Между другото, приобщаването на тази компания е решаващо за плановете ми за експанзия. Независимо колко време и усилия ще ми коства, длъжна съм да го поставя на първо място. Мога да се добера до доста информация, докато решавам какво да правя с къщата на леля Мери.

— Това едва ли е някакъв проблем. Тя е оставила завещание. Но дори и да не беше, Хенри е платил къщата.

— Никой в Билингс не знае това. — Мередит се извърна от прозореца и замислено прехапа долната си устна. — Аз й писах и тя идва да ме посети тук няколко пъти. Не съм била в Билингс, откакто… от осемнадесетгодишна възраст — поправи се сконфузено.

Но Дон нямаше нужда от уточнения.

— Минаха шест години. Почти седем — рече той предпазливо. — Времето лекува.

Очите й потъмняха.

— Мислиш ли? Смяташ ли, че шест години или дори шестдесет ще са достатъчни да забравя какво ми причиниха Хардън? Отмъщението е нещо безсмислено за интелигентния човек. Хенри непрекъснато ми го внушаваше, и все пак не мога да се преборя с чувствата си. Обвиниха ме в престъпление, което не бях извършила, прогониха ме от Билингс опозорена и бременна. — Тя потрепери и притвори очи. — Едва не изгубих детето. Ако не беше Хенри…

— Той беше луд по Блейк и по теб — ухили се Дон. — Никога не съм виждал толкова щастлив мъж. Какъв позор беше тази катастрофа. Три години са твърде малко време в един живот, за да намери и изгуби човек всичко, на което държи.

— Бе толкова добър към мен. — Мередит се усмихна на горчиво-сладкия спомен. — Всички мислеха, че съм се омъжила заради парите му. Бе толкова по-възрастен от мен, почти двадесет години. Но не знаеха, че той не ми бе казал колко е богат, преди да ме убеди да се омъжа за него. — Тя поклати глава. — Едва не избягах, когато разбрах как точно стоят нещата. Това — посочи елегантното помещение с безценните антики, — ме ужасяваше.

— И затова той не ти каза, преди наистина да бе станало прекалено късно — продължи Дон. — Дотогава животът му бе само правене на пари и денонощен труд за компанията. Преди да се появиш ти, дори не бе знаел, че иска семейство.

— А се сдоби с готово. — Тя въздъхна. — Толкова исках да му родя дете… — Но нямаше смисъл да се връща към всичко това. — Трябва да отида в Билингс. Искам да се обаждаш всеки ден на Блейк и господин Смит, или поне през ден. Толкова съм притеснена и за двамата след опита за отвличане.

— Не би ли искала да вземеш господин Смит със себе си? — запита с надежда Дон. — В края на краищата там има индианци. И мечки гризли. Планински лъвове. Откачени шофьори на камиони…

Мередит се засмя.

— Цената на господин Смит е колкото собственото му тегло в злато и той ще се грижи много добре за Блейк. Не е нужно да общуваш кой знае колко с него, след като не ти е приятно.

Дон не изглеждаше убеден.

— Блейк го обича — напомни му тя.

— Блейк е прекалено малък, за да осъзнае колко опасен е Смит. Мередит, знам, че господинът струва колкото собственото си тегло в злато, но ти все пак си даваш сметка, че е издирван от полицията…

— Само от полицията в някаква южноафриканска страна — рече тя. — А и това е стара история. Господин Смит е най-малко на четиридесет и пет и идва при нас от ЦРУ.

— Сигурна ли си, че не е от КГБ? — Дон безпомощно вдигна ръце. — Добре, ще ги наглеждам. Но на твое място не бих му позволявал да държи онова животно.

— Тайни живее в аквариум — опита се да го защити тя. — И е много питомна.

— Проклета гигантска игуана — промърмори Дон.

— Игуаните са вегетарианци, а и тя не е чак толкова голяма. Поне засега. Между другото, Смит още тъгува за Дано.

Дано беше игуана, дълга пет фута.

— И това отвратително нещо наистина му беше любимец! Мисля, че то изяде кучето ми в деня, когато с Блейк ми дойдохте на гости и доведохте чудовището със себе си.

— Кучето ти избяга. Игуаните не ядат кучета.

— А сега му отглежда достоен заместник — простена Дон. — Не може ли поне да го прибира, когато ходя там?

— Ще го помоля. Става дума само за няколко седмици, докато се погрижа за собствеността на леля Мери и намеря начин да измъкна договорите за онези залежи от Хардън. Но първо ще трябва да се поогледам наоколо — добави тя. — Искам да разбера в какво положение са Хардън сега. — Лицето й потъмня. — Искам да видя в какво положение е той.

— Той вероятно знае коя си сега, така че внимавай.

— Не, не знае. Поставих си за цел да разбера. В началото Хенри толкова се боеше за мен, че напълно скри самоличността ми. И тъй като оттогава се наричам Кип, твърде малко вероятно е Сайръс Хардън да знае за връзката ми с „Тенисън интернешънъл“. Той ме познава само като Мередит Аш. Ако оставя тук ролс-ройса и не подрънквам с диамантите си, няма откъде да разбере коя съм. И което е още по-важно — и майка му няма да разбере.

— Никога не съм си представял Сай Хардън като мамино синче — подметна Дон.

— Той и не е. Но мама е великият стратег, тайният манипулатор. Бях на осемнадесет и далеч не нейната представа за добра партия. Тя се отърва от мен смешно лесно. Сега е мой ред да ги манипулирам. Искам „Хардън пропъртиз“. И смятам да я получа.

Дон отвори уста за поредното предупреждение, но се отказа. Мередит бе познавала Сай Хардън като човек, дори като любовник. Но не знаеше нищо за деловите му качества и ако продължаваше да настоява за завземането на компанията, без друго щеше да си счупи главата. И други се бяха захващали с Хардън, но винаги си бе оставало за тяхна сметка. Той бе опасен противник, един от най-безжалостните в бизнеса. С Хенри се бяха сблъсквали на няколко пъти. Вероятно Хардън не знаеше защо Тенисън го мрази толкова и нарочно се мъчи да пречи на неговите сделки. Всички бяха шокирани, когато Хенри бе поканен за член на борда на директорите на „Хардън пропъртиз“. Хардън бе организирал този ход, за да държи под око бизнеса на Тенисън, но това бе изгодно и за Хенри и той прие. Естествено, Дон ходеше на заседанията, а името на Мередит никога не бе споменавано.

— Ти не смяташ, че мога да успея, нали? — запита тя с присвити очи.

— Не — отвърна Дон честно. — Компанията му е донякъде семейна. Сай държи четиридесет процента, майка му — пет. А това означава, че трябва да вземеш десетте процента от брата на дядо му и петнадесетте процента на директорите му, както и останалите дялове на акционерите, които не принадлежат към семейството. Не мисля, че някой от тях ще има достатъчно кураж да тръгне срещу Сай, независимо какво може да спечели.

— Когато дойде време за следващото заседание на техния борд на директорите, очаквам да имам тези дялове — заяви твърдо Мередит. — И ще бъде истинска изненада за господин Хардън, когато се появя с тях и с теб в заседателната зала.

— Само внимавай изненадата ти да не се превърне в бумеранг — предупреди я той. — Не го подценявай. Хенри никога не го правеше.

— О, няма — изрече провлечено тя. — Какво има в графика ни за този следобед? Трябва да направя някои покупки. — Посочи скъпия си костюм. — Малката Мередит Аш никога не би могла да си позволи подобно нещо. Не искам никой да си мисли, че съм преуспяла.

— „О, каква сложна паяжина плетем, когато за първи път се опитваме да мамим“ — изрецитира Дон сухо.

— „И в ада няма толкова ярост, колкото у една отблъсната жена“ — върна му го тя. — Не се безпокой, Дон. Знам какво правя.

Той сви рамене.

— Надявам се.

 

 

Мрачният тон на Дон преследва Мередит през целия ден. Докато опаковаше новите си дрехи в стария куфар на господин Смит, Блейк се изтягаше намръщено върху кралското й легло в дома им на „Линкълн парк“.

— Защо трябва да заминаваш? — мърмореше той, а малкото му личице бе мрачно и нацупено. — Ти винаги заминаваш някъде. Никога не си тук.

Прониза я чувство на вина. Синът й беше прав. Но не можеше да си позволи да отстъпи пред настояванията му. А Блейк беше по свой начин не по-малко упорит от нея.

— Това е работата ми, миличко — отвърна усмихнато тя и го погледна с обич.

Изобщо не приличаше на нея. Целият беше на баща си, от тъмната коса до дълбоките кафяви очи и мургавия тен. И по всяка вероятност щеше да е висок като Сай. Сай… Мередит тежко въздъхна и се извърна. Толкова го беше обичала, с цялата страст на своята първа младост. Той бе грабнал целомъдрието й, сърцето й, а в замяна й бе дал само мъка и срам. Майка му направи каквото можа, за да съсипе онова, което можеше да е една красива любов. Бог бе свидетел, че Сай винаги се чувстваше виновен заради връзката си с Мередит. И вероятно би се почувствал още по-виновен, ако знаеше, че тя е само на осемнадесет, докато той бе на двадесет и осем. Мередит го излъга, че е на двадесет. Но дори и тогава бе промърморил, че това е като да ограбиш люлката.

Колкото и да се съпротивляваше, страстта му към нея бе отчаяна и отново и отново поставяше на изпитание целия му стоицизъм и самоконтрол. Мередит често си мислеше, че Сай я мрази затова и задето го кара да се чувства уязвим.

Майка му със сигурност я бе мразила. Фактът, че Мередит живееше със старите си леля и чичо в резервата на индианците Кроу — и това, че братът на чичо й бе един от уважаваните старейшини — бе истински шок за госпожа Мирна Грейнджър Хардън. Мирна принадлежеше към светския елит и не криеше снобските си претенции. Това, че синът й посмя да я притесни, като се среща с племенницата на един от подчинените си, я вбеси, особено след като тя вече му бе намерила подходяща годеница — някоя си Луиз Нюли, местна дебютантка, чието семейство имаше собственост в Алберта, Канада, и можеше да проследи родословието си до кралска Англия. Мирна дори не си направи труда да попита Мередит дали е индианка. А просто реши, че е така, макар тя да бе само роднина на чичо си, Ходещия гарван, по линия на жена му.

В рода на Сай явно също бе имало мургави хора. Мирна се кълнеше, че са французи, но Мередит бе чувала, че в бащиния род на Сай имало и един чистокръвен сиукс. Много хора от равнините имаха смесен произход, но малко от тях страдаха от толкова снобизъм и предразсъдъци като Мирна Хардън.

Мередит с тревога си мислеше, че Блейк Гарет Тенисън някой ден ще трябва да научи истината за родителите си. А това никак не й харесваше. Засега той бе приел, че високият рус мъж, който се смееше и му носеше подаръци, е неговият истински баща. В много отношения той наистина беше. Хенри безсрамно глезеше Мередит, придружаваше я в консултацията за бременни, държеше се така, сякаш детето бе именно негово, и я засипа с подаръци, когато Блейк се роди. Той стоя до нея в родилната зала и се разплака, когато сложиха детето в ръцете му. О, да, Хенри наистина бе баща на Блейк в много отношения. Бе спечелил това право.

Често се бе питала дали на Сай изобщо му бе хрумвало, че тя може да забременее по време на тяхната кратка афера. Сигурно жените, с които бе свикнал да си има работа, вземаха хапчета и той никога не я попита дали тя го прави. Не че изобщо бе в състояние да пита първия път или пък другите. Понякога тя го сънуваше, него и свирепото удоволствие, което я бе научил да споделя. Но никога не казваше на Хенри за сънищата си, нито пък го сравняваше със Сай. Не би било честно. Хенри бе нежен, опитен любовник, но с него никога не бе достигала онези висини, до които Сай я отвеждаше без всякакво усилие.

Блейк гушна плюшената си играчка крокодил.

— Нали Бари, алигаторът, е много хубав? — запита той. — Господин Смит ми позволи да помилвам Тайни. Казва, че трябва да ми позволиш също да си имам игуана, мамо. Те много лесно се опитомяват.

Тя леко се засмя на усилието на Блейк да говори като възрастен. Той бе почти на шест години и имаше невероятно богат речник. Щеше да е готов да тръгне на училище от следващата година. Тази година ходеше в частна детска градина до един часа всеки ден и напредваше много бързо.

Мередит знаеше, че Сай не се е оженил. В един дълъг миг тя си позволи да помисли какво ли би казала Мирна Хардън за своя внук. Малко вероятно бе възрастната дама да пожелае да го види, след като той бе на Мередит. А и едно внуче би накърнило донякъде имиджа й на жена без възраст, който тя поддържаше с толкова усилия.

— Мога ли да си имам игуана? — настояваше Блейк.

— Можеш да галиш Тайни, когато господин Смит ти позволи.

— Господин Смит няма ли първо име? — запита намръщено детето.

Тя се засмя.

— Никой няма кураж да попита.

Той също се засмя с очарователно детско безгрижие. „Дали някога изобщо съм била така щастлива, дори и като дете?“ — запита се Мередит. Преждевременната смърт на родителите й бе оставила дълбока следа. Добре че бяха леля Мери и чичо й, Ходещият гарван, да се погрижат за нея. Те със сигурност я бяха обичали, дори и никой друг на този свят да не я бе обичал.

Блейк въздъхна.

— Иска ми се да дойда с теб.

— Някой ден и това ще стане. Тогава ще те заведа в резервата на Кроу и ще се запознаеш с някои от индианските си братовчеди.

— Истински индианци ли? — запита той.

— Истински индианци. Искам да се гордееш с произхода си, Блейк — усмихна му се тя. — Един от твоите далечни предци е бил разузнавач на генерал Къстър преди битката при Литъл Бигхорн.

— Оу! — възкликна Блейк, ококорил очи. После се намръщи. — Кой е бил генерал Къстър, мамо?

— Няма значение. — Тя поклати глава. — Има време да го научиш, когато пораснеш. А сега трябва да си приготвя нещата.

— Блейк!

Гръмотевичният глас долетя откъм горното стълбище.

— Тук съм, господин Смит! — викна Блейк в отговор.

В предверието отекнаха тежки стъпки и един огромен, леко оплешивяващ мъж влезе в стаята. Господин Смит имаше моряшка татуировка на загорялата си ръка, носеше панталон в цвят каки и черна тениска. Той бе най-грозният и най-милият човек, когото някога Мередит бе познавала. Сигурно бе към средата на четиридесетте, но никой не знаеше на колко е всъщност. Имаше забележително служебно досие и бе дошъл на работа при Хенри Тенисън след успешна кариера в ЦРУ. Така да се каже, след смъртта на Хенри Мередит го наследи. Той бе истинско съкровище, от големия си нос до зелените очи и ъгловатото лице. Осуетил бе опита за отвличане на Блейк. И никой не безпокоеше Мередит, когато беше с нея. Повишаваше заплатата му всяка година, без той да я моли. Заедно с Блейк господин Смит бе най-скъпият човек в личния й живот.

— Време е да си лягате, господине — каза Смит на Блейк, без да се усмихва. — Направо, ходом марш!

— Тъй вярно, сър! — Блейк отдаде чест със смях и хукна към големия мъж, който го метна на раменете си.

— Аз ще го сложа да спи, Кип. — Смит присви очи. — Не бива да тръгваш. Имаш нужда от още една седмица в леглото.

— Това са глупостите на Дон — рече тя нежно и му се усмихна. — Добре съм. Както знаеш, трябва да се оправя с нещата на леля Мери. А и ще имам възможност да разузная противника.

— Да разузнаеш кого? — запита Блейк.

— Няма значение. — Тя се наведе и целуна розовата му бузка. — Спи здраво, юначето ми. — Ще дойда да те гушна после.

— Господин Смит ще ми разказва за Виетнам! — съобщи й развълнувано Блейк.

Мередит направи гримаса. Военните истории от Виетнам едва ли бяха подходяща приказка преди сън за малко дете, но сърце не й даваше да спори.

— Искам пак да чуя за оная змия.

Тя се намръщи.

— Какво?

— За змията. Господин Смит ми разказва за животните във Виетнам.

Мередит се изчерви. Помислила бе, че разказите му са за нещо друго.

Господин Смит забеляза смущението й и почти се усмихна.

— Подхлъзнахме ли те, а? — запита той самодоволно. — Това заслужаваш, задето бъркаш в преценките си за невинни хора.

— Вие не сте невинни хора — възрази тя.

— Невинен съм поне за няколко неща. И едно от тях е, че никога не съм стрелял в някого два пъти.

Мередит вдигна очи към тавана.

— Моят бодигард, светецът.

— Ако продължаваш така, ще се върна на държавна служба — заплаши я той. — Те поне знаят как да се държат с хора като мен.

— Обзалагам се, че никога не са ти купували мокасини от ярешка кожа и твое собствено джакузи — рече високомерно тя.

— Е, да.

— И не са ти давали три седмици платен отпуск с безплатно ползване на хотел и ресторант.

— Е…

— И не са те прегръщали като мен! — възкликна Блейк и стисна силно врата на господин Смит.

Мъжът се разсмя и отвърна на прегръдката.

— Тук ме хвана — призна той. — Никой в ЦРУ никога не ме е прегръщал.

— Виждаш ли? — увери го Мередит. — Ти си забогатял, а дори не знаеш.

— О, знам — рече той. — Просто обичам да те ядосвам.

— Някой ден… — започна тя и насочи пръст към него.

— Това е знак да се оттеглим, Блейк. — Господин Смит се извърна и се отдалечи към вратата с детето в ръце. — Тя може да откара в този дух още цял час.

Мередит скри усмивката си и отново се зае с багажа.

 

 

Два дни по-късно тя пристигна в Билингс с автобус. Можеше да вземе и самолета, но това би я издало, че има пари. Билетът за автобуса бе значително по-евтин, а пък и автогарата бе само на няколко крачки от офисите на „Хардън пропъртиз“.

Тя чакаше за куфара си, косата й бе спусната свободно по раменете, носеше джинси и избеляло джинсово яке, наметнато над тениската. Обула бе чифт поочукани ботуши, които иначе използваше за езда, и се бе отказала от всякакъв грим. Изглеждаше почти тъй, както преди шест години в деня, когато потегли с автобуса от Билингс. Само че този път тайната й бе по-различна и тя с удоволствие щеше да я запази, докато му дойде времето.

В една от административните сгради, гледащи към автогарата, един мъж, седнал зад бюрото си, случайно забеляза пътниците, които слизаха от автобуса. Той стана от стола, приближи се до прозореца и се взря навън с потъмнели очи, които сякаш щяха да се взривят от смесени чувства.

— Господин Хардън?

— Какво има, Мили? — запита той, без да се обръща.

— Писмото ви…

Трябваше да направи усилие, за да се отдръпне от прозореца. „Сигурно греша“ — помисли си. Не можеше да бъде тя, не и след всичките тези години. Виждал я бе в тълпата и преди, само за да се приближи и да открие някое чуждо лице. Но му се стори, че е Мередит. Сърцето му заби с оня яростен ритъм, на който тя го беше научила. Почувства се жив за първи път от шест години насам.

Високото му стройно тяло в тъмносин костюм бе толкова внушително, че дори дългогодишната му секретарка се загледа в него. Сега той беше на тридесет и четири, но понякога слабото му лице с тъмен загар изглеждаше по-старо. Около очите му имаше бръчици, в гъстата му черна коса проблясваха сребърни нишки. Видът му бе твърде елегантен за човек от местния бизнес. А освен всичко друго притежаваше и собствено ранчо за коне и добитък.

— Остави това писмо — рече той рязко. — Намери адреса на Мери Рейвън. Мъжът й беше Кроу — Джон, Ходещият гарван, но са записани в телефонния указател като Рейвън. Преместиха се в града преди две или три години.

— Да, сър. — Мили отиде да потърси адреса.

Сай остана на мястото си и се опита да чете някакви документи и проучването на единия от директорите си за договора с мините, който бе отказал да отстъпи на „Тенисън интернешънъл“. Гледаше страниците, без да ги вижда, в съзнанието му нахлуха спомени отпреди шест години, спомени за една жена, която го бе измамила и бе напуснала града, обвита от подозрения.

— Сър, тук има един некролог — каза Мили, когато се върна, и посочи нещо в местния вестник. — Видях го миналата седмица. Мислех да ви спомена. Свързан е с онова момиче, Аш, което бе замесено в кражбата преди шест години.

Сай настръхна.

— Съучастничеството й никога не беше доказано.

Мили вдигна вежди, но се съсредоточи във вестника и се направи, че не го чу.

— Да, ето го. Госпожа Мери Рейвън, има и адреса й, както знаете, винаги го отпечатват. Погребали са я преди два дни. Не се споменава нищо за семейството. Предполагам, във вестника не са знаели за госпожица Аш…

— Дай ми го. — Той взе вестника и се наведе над него.

Мери беше мъртва. Помнеше я от резервата на Кроу, където тя и Ходещият гарван бяха живели до смъртта на стареца преди две години. Тогава Мери се бе преместила в града. Само бог знаеше как бе могла да си позволи къща при нейните доходи. Сай не бе виждал къщата, но знаеше за нея, защото бе срещнал веднъж старата жена в Билингс. Разпитвал я бе грубо за Мередит, но тя не му каза нищо. Отговаряше уклончиво и уплашено. Той направи гримаса, припомняйки си колко отчаяно се опитваше да научи нещо за Мередит. Старицата почти избяга от него. Тогава той не я последва, но много пъти се изкушаваше да отиде и да я види. Но винаги решаваше, че това няма да доведе до нищо. Само щеше да я разтревожи още повече. Между другото, миналото беше мъртво. По всяка вероятност Мередит вече беше омъжена, с цяла къща, пълна с деца.

Заболя го от тази мисъл. Нервно въздъхна. Е, тя сигурно щеше да си дойде при това положение. Напълно бе възможно жената, която видя, наистина да е Мередит. Мери бе мъртва и все някой трябваше да се заеме с проблемите, които неизменно създаваше всяка смърт. Той знаеше, че Мередит е най-близката жива родственица на Мери.

Облегна се на стола си и се намръщи. Мередит беше тук. Знаеше го. Но не знаеше дали да съжалява или да се радва на това. Сигурен бе единствено, че животът му отново ще бъде преобърнат из основи.