Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels Don’t Cry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Аманда Стивънс. Ангелите не плачат

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–1–0075–9

История

  1. — Добавяне

Пролог

Някой зовеше шепнешком името й и този шепот напомняше стон на вятъра сред дърветата: „Ейнджъл! Ейнджъл!“

Ан Лоуел се мяташе в леглото. Виденията я обсебиха и започнаха да се редуват кошмарни, страшни картини: раздирано от светкавици небе, вледеняваща черна вода, която се събира над главата й, и я поглъща, парализиращ ужас.

Ан рязко се изправи в леглото с вик, втренчила невиждащ поглед през прозореца. За миг сърцето й сякаш бе спряло, а след това заблъска в гърдите й лудо.

Буря, помисли тя изтощена и се отпусна върху възглавницата, замаяна и разтревожена. Но каква буря? Спалнята й бе окъпана в мека лунна светлина. Нощното небе беше осеяно със звезди. Значи беше сънувала…

Не, това не бе сън. Беше предчувствие. Нейната сестра близначка бе изпаднала в беда! Това прозрение премина като светкавица през съзнанието на Ан и я накара да настръхне. Опасността бе навсякъде около нея, караше я да зъзне както в зимна мъгла, която я обгръща с тъмно и тежко наметало.

Нещо се бе случило с Ейдин. Ан бе убедена в това така, както, че тя самата е здрава и читава в спалнята си. Стисна здраво очи, за да даде възможност на тревогата да стихне. Смразяващият ужас бе отстъпил място на някакво странно спокойствие. Усети, че я завладява опасна летаргия, мрачна апатия, която я унася и примамва към един дълбок безпаметен сън. А над всичко се открояваше нетърпимата скръб и самотата… И измяната. Внезапно изпита физическа болка.

— Ейдин! — изкрещя Ан името на сестра си, като отново се опитваше да долови неуловимата връзка с близначката си. Побелелите й от напрежение пръсти се впиваха в юргана, докато накрая някаква вътрешна сигурност я накара да разбере, че вече бе късно да каже: „Прощавам ти!“

— О, Господи! — Ан избута завивката с треперещи ръце и неволно посегна към телефона, преди да осъзнае, че няма на кого да се обади. Ейдин и Дру се бяха развели отдавна. Не знаеше дали поддържаха връзка. Във всеки случай, нямаше да звъни на Дру Мейтланд. Хвърли поглед към будилника — бе полунощ, а тя нямаше представа къде можеше да е сестра й. Стана, запъти се към прозореца и се взря с невиждащ поглед навън. Зачака.

Бдението продължи чак докато небето на изток не започна да просветлява и слабото зимно слънце се показа на хоризонта. От нощта останаха само неясните сенки от спомените.

От Косумел, Мексико позвъниха чак след два дни.

Сестра й бе мъртва.