Робер Гаяр
Вале купа (25)

X

Напусна Песион Вил рано сутринта, на зазоряване, без да буди никого. Беше неспокоен, в отвратително настроение. Изпита истинско облекчение, когато видя, че е първият пристигнал в клиниката. Множество мисли се объркваха в главата му и го терзаеха, без да е наясно накрая коя точно го измъчва. Любовта между Дафне и Жан-Луи вървеше като по вода. Чувствата, които изпитваше към младото момиче, бяха прекалено силни, за да може да постъпи по друг начин. И понеже от тази страна съществуваше бариера, той трябваше да се примири със страданието. Без да го показва, трябваше да си изгради живот, в който поне да си спести разочарованията.

Смущаваше го още нещо. Неподготвен бе надникнал в една тайна и това му бе позволило да зърне колко мъчително беше затворена тази малка страна. Имаше огромна нужда от размисъл, за да направи равносметка, да се взре във всички, които познаваше и които се превръщаха в неволни провокатори на ежедневната драма, в която бе въвлечен. Господин Денис, Люси Планата, Мари-Луиз Куаку, необикновената, порочна и очарователна Лизбет, късно проявената нимфомания на Анет Боасрон.

Звънчето на вратата издрънка и обяви, че някой влиза. Беше Сефилис. Пристигна гордо изправена, със свежо лице, стегната в колосаната си блуза.

— Добъден, докторе! — каза тя. — Обявата за откриването на клиниката е излязла в „Нувелист“, но е на такова място, че не се вижда веднага.

Тя повдигна блузата си и показа добре сгънатия вестник, който бе пъхнала между гърдите си. Роже му хвърли почти безразличен поглед. Още от първия ден не му се искаше да има пациенти. Вратата отново се отвори и влезе Асефий. Двете жени предизвикателно се измериха с погледи, след което си размениха на креолски няколко кратки и резки думи, от които докторът разбра само мръсна негърка. Но може би се бе заблудил, защото в следващия миг двете жени любезно се усмихваха една на друга.

Асефий бе с къса пола, която откриваше коленете й. Ръцете й бяха голи. Широкото деколте откриваше началото на две огромни копринени планини, на вид стегнати и твърди. И когато тя го погледна крадешком, нежно и обещаващо, Роже усети, че младата негърка ги е изложила на показ само заради него.

— Докторе — каза тя сдържано и делово, — след като вие излязохте снощи, позволих си да подредя стаята ви съобразно желанията ви. Искате ли да я видите?

Леглото бе преместено така, както той искаше.

— Мястото, което избрах, добро ли е? — попита тя. — Подредих книгите ви в библиотеката. Телефонът се оказа повреден и се обадих на съответните служби. В четвърта стая забелязах масичка на един крак, която не върши никаква работа. Помислих, че на вас може да ви потрябва. Ако решите да се храните в стаята си, ще може да я използвате и така няма да разтребвате бюрото.

— Свършила сте чудесна работа, Асефий, благодаря — каза сериозно той. — Не очаквах, че сте толкова загрижена за моето удобство.

Тя се изкиска високо, след това изтича до леглото, тръсна се върху него и започна да подскача.

— Матракът е чудесен. Опитахте ли го? Елате да видите… Ще ви бъде много удобно!

— Докторе, господине! — заяви високомерно. — Поканих го в кабинета ви.

В този момент една гола мускулеста ръка, стегната от впития ръкав, бутна вратата. Беше Сефилис. Тя изгледа Асефий неодобрително и враждебно.

— Идвам веднага — каза той. — Вие двете продължете работата си.

Мощната черна ръка сграбчи рамото на Асефий и я повдигна. Сефилис беше удивително силна. Роже наблюдаваше изпъкналите мускули и за първи път забеляза кожата с едва забележими набъбвания, плътта с мъх на узряла от слънцето праскова. Избута двете жени и тръшна след тях вратата. Помещението беше просторно, едновременно спалня, всекидневна и трапезария, с всички удобства за един ерген. Тук можеше да се усамоти, да помечтае.

Обстановката беше приятна, подредена с вкус. През големия изцяло остъклен прозорец, въпреки спуснатите щори, влизаше ярка светлина. Той опита леглото и се усмихна при спомена за Асефий и очевидните й намерения. За момент се опита да си представи какъв ще бъде животът му сред този декор и несъзнателно сравни стаята с тази, която заемаше в Песион Вил.

Имаше разлика. Тук цареше тишина и някаква деловитост, дори усамотение. Там — семейна атмосфера, с която едва ли щеше някога да свикне без тайни помисли. Едно празнично обкръжение, където живееше Дафне. Което трябваше да посещава почти ежедневно. Където подносът с напитки по традиция бе винаги в готовност. Да живее в Песион Вил означаваше да приеме едно съществуване почти в безделие, без амбиции, без големи надежди също, но със сигурност много приятно. В клиниката, за да работи и учи, трябваше да се лиши от всякакви развлечения и всъщност да бъде самотен. Дали напрегнатият труд бе достатъчно убедителен аргумент… Щеше ли да му донесе забрава?

Горещината беше непоносима. Той свали сакото и ризата си и облече бяла престилка. Откри я в гардероба, сгъната и подредена с цял куп други. Кабинетът, където го чакаше Ерар, бе преграден със сгъваема врата. Едната част беше определена за лаборатория, другата за приемна. Когато Роже влезе, асистентът му задълбочено четеше американско списание, но прекъсна заниманието си и стана.

— Добър ден, докторе.

— Здравейте, Ерар — каза Роже и протегна ръка. — Май няма да се преработим днес. Обявата във вестника не даде големи резултати.

— Може да се каже, че почти не се забелязва. Директорът на „Нувелист“, Борне, е приятел на колегите ви и им помага според възможностите си.

— Напълно нормално — добави Роже.

— Утре ще е различно — обясни Ерар. — Пазарен ден е. От Кенскоф слизат много хора, пристигат от Кроа де Буке и дори от този квартал, който наричаме Фронтиер. Обзалагам се, че ще използват идването си и ще ни посетят.

— Аз не се оплаквам — живо каза Роже. — Един лекар би трябвало да се поздрави, когато отсъстват пациенти. Това е доказателство, че няма болни. Според мен има прекалено много страдания.

Ерар потвърди с кимване, но не изглеждаше особено убеден. После попита:

— Господине, има ли за мен някаква работа?

— Правете, каквото правя аз — чакайте!

Ерар сякаш замръзна и Роже учудено го погледна. Както при повечето цветнокожи възрастта му бе трудно определима. На двайсет и пет ли беше? Или на трийсет? Беше с едър кокал. Отпред темето му бе започнало да оплешивява, което правеше челото му много високо, а лицето му безцеремонно. Носеше очила и сигурно безкрайно държеше на тях, тъй като така имаше вид на интелектуалец. През стъклата се виждаха очите му — подвижни, катранено черни точки, заобиколени с орбити с цвят на слонова кост. Кожата му бе като мляко с кафе. Като много силно кафе, в което са капнали мляко. Устата му беше с дебели виолетови бърни, докато дланите на ръцете розовееха със синкав оттенък.

Ерар не беше красавец, но от главата до петите излъчваше прямота, добрина и дори интелигентност.

— Господине — промърмори той приглушено, — мисля, че първите пациенти, които ще ви потърсят, ще бъдат толкова бедни, че няма да имат пари да си платят. Ако ги приемете безплатно, те ще разкажат това на приятелите си. И повече никой, който дойде в кабинета ви, няма да заплати хонорар.

— Не съм тук, за да трупам състояние.

— Да, но тогава ще се разорите.

— Наистина ли сте такъв материалист, Ерар? — осведоми се със смях Роже.

— Исках само да ви предупредя. Оставете аз да пресявам истинските бедняци от останалите.

Лекарят извади цигарите си, поднесе пакета и на мулата, който взе една, и драсна клечка кибрит. Запалиха. След няколко дръпвания Роже закрачи из стаята. Внезапно спря.

— Надявам се, че ще станем добри приятели — каза той. — Предупреждавам ви, че извън работата в лабораторията, ще ви предоставям някои случаи, но винаги ще съм готов да ви помогна при необходимост… Но при все това вие трябва да посветите цялото си внимание на изследванията. Не бива да забравяме, че практикуваме тропическа медицина!

— Имайте ми доверие, докторе.

— По дяволите, Ерар, седнете най-после! Стоите прав, а би трябвало да се чувствате поне малко като у дома си тук!

Възклицанието прозвуча грубовато и настойчиво, но лицето на мулата едва забележимо грейна от щастие.

— Впрочем виждал ли сте госпожа Планата? — попита Роже.

— Снощи прекарах вечерта у тях. Никога не бих успял да й докажа колко съм й признателен… И на вас също, господине…

С махване на ръка Роже прекрати благодарствените излияния, които щяха да последват.

— Какви роднини сте? — осведоми се той равнодушно.

— Далечни братовчеди сме — каза той малко притеснено. — Нейната зълва, тоест сестрата на Сирил Планата, който ми е чичо, се омъжи за един Корнелу — баща ми.

Трябваше му малко време да осмисли казаното.

— Разбрах. Но мислех, че родството ви е от нейна страна.

Ерар загледа ръцете си, като че ли искаше да се увери в цвета им и се смути. После рязко и смело вдигна глава.

— Не трябва да вярвате на всичко, което се приказва в тази страна, господине. Наляво и надясно се говори, че…

Роже усети, че го е наранил.

— Това няма никакво значение — побърза да заяви, — важното е да се посветите изцяло на работата. А вие сте твърдо решен, нали?

И за да избегне отговора, който предварително знаеше, той се отправи към вратата. Почти в коридора го застигнаха думите на мулата.

— Братовчедка ми ще ви телефонира тази сутрин. Иска лично да ви благодари, но се страхува да не ви отнеме ценно време.

— Ако все още нямаме пациенти, няма да има какво да ми загуби. Впрочем аз самият ще й се обадя по-късно.

Не беше обещаващо начало за клиника Бозит. Досега никой не бе надникнал дори от любопитство! Той прекоси коридора и пътьом дойде някой, да го изпрати в кабинета. По съкрушения вид на негърката разбра, че тя оплаква бъдещето им. Подразни се. Вече в стаята си, затвори вратата след себе си и се настани зад бюрото. Там откри малък електрически вентилатор. Досега не го бе забелязал. Беше поставен между мастилницата и пепелника. Включи го и го премести, за да духа право в лицето му. Перките се въртяха толкова бързо сякаш проблясваха очи зад енергично развявано ветрило.

Защо бе наскърбил Ерар с въпроси, отговорите на които всъщност не го интересуваха? Какво го засягаше дали той е братовчед на Люси откъм мъжа й или от нейна страна? Ерар бе цветнокож, а тя бе бяла. Съвсем бяла.

Това обаче не доказваше нищо. Нищо определено. В тази страна никога не можеш да бъдеш сигурен в тези неща, бе заявил господин Денис. Бе прехвърлял и преповтарял това изречение в ума си, за да открие някакъв намек, някакъв скрит смисъл. Но по всичко личеше, че такъв не съществуваше.

Във всеки случай, ако констатацията бе валидна за семейството на Жан-Луи Превилиен и за самия Жан-Луи, дали се отнасяше и за семейство Денис? При тази мисъл го сграбчи силна тревога. Представата, че Денисови имат черна кръв и отбелязвайки, че в генетиката — според закона на Мендел и статистиката — позорните петна от негроидния ген се появяват в поколенията, силно го разтревожи.

Мисълта му веднага се насочи към Дафне. Дафне! Какво го засягаше Дафне, която щеше да се омъжи за Жан-Луи? Но ако те имаха цветнокожи деца, запита се той, кой от двамата ще бъде отговорен? И ако и двамата бяха наследствено обременени, защото не можеш да си сигурен в нищо!

— Божичко, каква дилема! — полугласно промърмори той и стана от бюрото. — Мозъкът ми блокира! Не се ли увличам в расизъм, докато само търся отговора, загадката…

После помисли, че в този момент, както и във всеки час от деня, хиляди хора си задават въпроси, касаещи цвета на тяхната кожа. Едни се сравняваха с други и казваха: „Те са съвсем черни, а аз съм по-светъл, следователно съм по-висш. Защото белите са боговете, които ни поробиха. Наистина днес ние ги мразим, но все пак те са богове и аз, аз притежавам частица от тази божественост в плътта си…“. Други пък твърдяха: „Те са черни, те са кафяви, някои са като сажди, други са жълтеникави, а аз съм бял. Може би съм бял негър, но очевидно съм съвсем бял, следователно съм велик!“.

Каква абсурдна глупост! Да, но от това болката не намаляваше, тъй като въпреки всички усилия, въпреки очевидните истини, тези убеждения поставяха непреодолима бариера между всеки цветен нюанс на кожата при двете раси.

На вратата се почука. Появи се Сефилис с победоносен вид.

— Имате пациент, докторе! — гордо обяви тя. Щастливо отклонение, за да избяга от мислите си.

Влезе в кабинета и каза на Ерар.

— Поканете пациента. Можете да присъствате на прегледа. Така ще се опознаем по-добре.

Приближи до умивалника и дълго сапунисва ръцете си. Когато болният влезе, той привършваше с подсушаването им. Пациентът бе цветнокож, облечен с платнен костюм в цвят каки. Черепът му бе покрит с гъсто къдраво руно.

— Седнете — каза Роже.

Пациентът се подчини.

— Спука ми се апекса — обясни той. — Вече не боли… Na pouen kriken pi meg mase neg moin…

Роже вдигна въпросително поглед към Ерар.

— Казва, че му се е спукал апексът — обясни мулатът, очевидно притеснен. — Тук, господине, всяка болест се определя с думата спукан апекс или имам газове. Анексът е връхната кост на стернума^[1]. Може би ще се изумите като ви кажа, че Рабле^[2] използва същия израз.

Роже се усмихна и поклати глава. Ерар щеше да е безкрайно полезен, ако пациентите му говореха само креолски.

— Каза също, че първите болки са изчезнали, но сега нямало по-слаботелесен негър или християнин от него. Както виждате, преувеличава.

— На колко години сте? — попита Роже и болният отговори на френски.

— Четиридесет и две.

— От какво се оплаквате сега?

Вместо отговор мъжът повдигна панталона си над коляното. Показа се прасецът, покрит с възпалени пъпки. Над глезена кожата се бе сцепила и се бе образувала продълговата рана чак до малкия пръст на крака.

Лекарят притисна тъканите в горната част на прасеца.

— Боли ли?

— Малко.

— Какви са болките?

— Много силни, по целия крак. Пробожда ме и често ме боли глава.

— Вдигате ли температура?

— Казаха ми, че имам.

— От какво са ви лекували досега?

— Фрамбезия… ние я наричаме bouba…

Роже поклати глава.

— Свалете панталона и легнете на кушетката.

Когато пациентът изпълни нареждането му, той се надвеси над него и с две ръце започна да опипва тялото. Изпитваше някакво необикновено чувство при допира с такава кожа. Никога досега не бе преглеждал негър, но нали анатомията му е същата, която бе изучавал.

— Ерар — повика той. — Пипнете коляното… Като че ли е пълно с костилки от праскови… някои са меки, други твърди. Усещате ли?

— Вземете бързо кръв за изследване, приятелю.

Докато асистентът приготвяше спринцовката и епруветката с реактив, Роже продължи прегледа си — първо зъбите, средните резци, след това очите.

— Отдавна ли страдате от очи?

— Бях забравил, докато не го споменахте, докторе. Около шест месеца…

Ерар с лекота взе кръв и когато приключи, Роже заяви.

— Искам резултата от кръвната проба тази вечер. Господинът ще дойде пак утре. Нали? Вече може да се облечете. Искам да видя очите ви.

— Мислите ли, че ще ме излекувате?

— Но да! Ще ви излекуваме, разбира се.

След десет минути болният напусна клиниката. Роже се приближи до помощника си, който приготвяше плаките.

— Не губете време за спирохетите^[3] на фрамбезията, Ерар. Направете проба Борде-Васерман и за по-сигурно — на Верне.

— Добре, господине — каза Ерар с тон на човек, който се съмнява, че му говорят сериозно.

Роже приятелски се засмя.

— Изненадан сте, че ви карам да правите кръвна проба, а не натривка на сериозната течност от възпаленията, нали? Любопитен съм да чуя вашата диагноза.

— Мисля, че е фрамбезия. Bouba, както се нарича тук. В Хаити е много разпространена.

— Но нали са го лекували от нея? Аз се насочвам към друго. И с просто око се вижда, че той развива паренхимен кератит^[4] и аз държа да се убедя напълно… и тези удебелявания в коленете… Това е сифилис, приятелю! В напреднал стадий. Нищо друго.

Той отиде да се измие, доволен от себе си. Внезапно вдигна глава.

— Ерар, все пак гледайте и за трепонеми^[5], не пропускайте нищо… Нищо чудно да страда и от фрамбезия…

— Да, господине — съгласи се съвсем объркан мулатът, после свенливо добави. — Този болен не си плати. Вие не го записахте. Няма да се върне…

— Рискът е по-голям за него, отколкото за нас, драги. Но съм убеден, че ще се върне.

Чувстваше се радостен, пълен с ентусиазъм. Току-що бе приел първия си пациент и беше сигурен в поставената диагноза. Всичките му грижи се бяха изпарили. Какво повече иска от живота, поне за настоящия момент?

Еуфорията, в която бе изпаднал, се стопи, когато малко преди обяд при тях нахълта стара мръсна негърка. Беше облечена в дрипи и влачеше със себе си дете. Изблъска момченцето, около десет-дванайсетгодишно, в приемната и Роже от пръв поглед разпозна симптомите на генерализирана дистрофия, характеризираща се със смущения в остификацията^[6].

Не беше трудно да постави диагноза. Но създанието, което влачеше малкия нещастник, бълваше пламенни обяснения и подробности на език, напълно неразбираем за Роже. Походката й, както и тази на детето, бе патешка.

Роже седна в приемната, взе детето на коленете си. То стоеше, без да посмее да мръдне. Старицата не спираше да говори със същия висок глас. Роже се измори, стана и извика през полуотворената врата Ерар, който веднага пристигна.

— Диагнозата ви е точна, докторе — каза мулатът, — още от първия поглед под микроскоп намерих трепомен и…

— Отлично! Сега ще ви помоля да изслушате тази жена, да ми кажете какво иска и да я помолите преди всичко да млъкне…

Роже се върна на мястото си, сложи отново детето на коленете си и натисна езика му с шпатулата.

— Дълбок свод — измърмори той, — разядени зъби… един, два, три са още в добро състояние!… Ела, малчугане, ела да легнеш тук.

Ерар докосна ръката му.

— Тя казва, че няма пари, но че съседите са я уверили, че лекуването при новия доктор е безплатно…

— Добре, кажете й да съблече момчето.

Докато жената изпълняваше нареждането, той започна да брои дупките по полата й, чийто долен ръб се влачеше по пода. Безбройни кръпки с разноцветни конци превръщаха дрехата й в палячовски костюм. Овехтелият плат се разкъсваше около кръпките. Сякаш здравата тъкан бе обхваната от рак, който е започнал да метастазира.

Явно беше от бедна по-бедна и тъй като тя не осъзнаваше този факт, всичко бе още по-ужасяващо. Старицата се успокои от уверенията на мулата и пронизително, почти истерично, се закиска. Забавляваше се от възникналото затруднение при разкопчаването на едно копче. Веселеше се доволна, че не я бяха излъгали — нямаше да плати нищо. И всичко детско, цялото латентно безгрижие и незадълбоченост, присъщи на расата й, сега се освободиха, защото бе отхвърлила непоносима грижа.

Само детето бе неспокойно, трескаво въртеше огромните си блуждаещи очи. Роже се опита да го успокои с няколко думи. Но то не разбираше френски и скри лице в огромните гърди на негърката — пищни и меки като пухена завивка. Тя се разсмя още по-силно.

— Ерар, моля ви, кажете й да млъкне!

— Ou kape fe’me guiole ou, oui, kenondedie! — прокле Ерар.

Старицата веднага млъкна.

Докторът привлече вниманието на помощника си.

— Погледнете този торакс^[7] и корема… Гърдите са като корабен кил, пилешки гърди, а коремът е подут… Това ли наричате анекс?

— Почти, докторе.

— Тази жена не му е майка, нали?

— Разбрах, че е от семейството… Може би му е дойка… Само тя е имала дързостта да доведе детето, без да има пари. Живеят около дванадесетина души в малка caille — това означава сламена колиба — на склона в квартал „Дигаран“… Искам да кажа, че децата са дванайсетина, тъй като има още три жени и двама мъже, селяни…

— Чии са децата?

— Как да разбереш? Тези хора не се занимават много с този проблем. Бедните не се женят, просто живеят заедно. Двойките се събират за няколко години, по принуда децата се появяват на бял свят. И когато на единия от двамата партньори му омръзне, той си тръгва, като отвежда със себе си малчуганите — своето собствено поколение или взима тези, които му харесват. Всичко се урежда приятелски. Впрочем, много бързо се явява нов кандидат, който се нагърбва с грижата за малките, все едно че са негови…

Роже въздъхна. Съвсем голото дете приличаше на огромна черна мравка. Лекарят почти не смееше да го докосне с пръст — толкова чупливо и несигурно изглеждаше това събиране на кости, този чудовищен скелет, покрит едва-едва с опъната до спукване кожа.

— Деформиран фуниевиден таз — говореше той. — Подути стави, изкривяване на гръбначния стълб… тежък рахит… Хайде, кажете й да го облече. Ще напиша рецепта, но за какво ли? Впрочем, те с какво се хранят?

— Ориз и грах, грах и ориз — народна храна…

— Считам, че президентът на тази република би трябвало да смени режима! — каза Роже и тъжно поклати глава. — Чуйте, Ерар, отидете в стаята ми и на бюрото ще намерите един плик, върху папката… Вземете го и го дайте на тази жена. Кажете й да минава от време на време. Ако и другите хлапета са като това… Господи, какъв ужас!

Но без да изчака Ерар, той изхвърча от стаята, взе плика, извади от портфейла си доста дребни банкноти и ги напъха вътре. Внезапно промени намерението си и се върна в приемната.

— Ето, Ерар, дайте й това… И мисля, че… Направете на малкия кръвна проба за време на съсирване. Няма да се учудя, ако се окаже хемофилик. Със сигурност това няма да промени нищо, но въпреки това няма да пречи…

Тъкмо се канеше да напусне клиниката, когато се озова пред Асефий и Сефилис, които бясно се караха. Те подскачаха една срещу друга, настръхнали като бойни петли, очите им изпускаха светкавици и в ъглите на устните им се събираше слюнка. И тъй като той не разбираше и думичка от крясъците им, сграбчи всяка за рамото, разтърси ги и ги принуди да млъкнат.

— Чуйте ме сега добре. Не желая спорове тук. И ако една такава сцена се повтори, обещавам ви, че няма да има значение коя е виновната. И двете веднага ще напуснете службата си… Разбрахме ли се? Хайде, подайте си ръка…

Двете жени се подчиниха, но нежеланието им явно личеше. Сефилис се отдалечи първа като размахваше херкулесовите си крайници. Асефий остана за малко неподвижна пред лекаря и бързо възвърна усмивката си. Сладострастният й поглед през мрежата на гъстите й гримирани мигли подкани Роже.

— На колко си години? — попита той.

— На шестнайсет — отговори тя като кокетно премигваше.

— Добре! Ако си сериозна, ще ти намеря солиден приятел… А сега изчезвай!

Тя мързеливо побягна. Беше добре сложена, въртеше задника си и от цялото й същество се излъчваше неподправена чувственост. Хайде де! — каза си той. — Само ми липсва да обогатя опита си и с негърка!

В този момент Ерар дойде при него. Изглеждаше загрижен. Гледаше го с укор и лекарят се зачуди дали не е станал отдалече свидетел на току-що разигралата се сцена и не е схванал погрешно намеренията му.

— Нещо не е наред ли, Ерар? Говорете свободно, без предисловия…

— В такъв случай, господине, признавам, че имам основания за недоволството си. Първо братовчедка ми Люси не се обади, въпреки обещанието си и обичайната си учтивост. После… Но вие ще си кажете, че се меся в неща, които не ме засягат!

— Няма значение, давайте!

— Вие безспорно сте добър лекар — заяви Ерар и го погледна право в очите, — но не сте готов да практикувате в тази страна. Току-що направихте един жест на милосърдие от любов към ближния. Жест, достоен за похвала. Само че това е грешка, и то доста сериозна. Утре всички ще узнаят за стореното от вас благодеяние и пред вратата ви ще се струпат всички просяци, всички сиромаси от града. Болни или не, те ще дойдат да хленчат за помощ.

— Няма да се разоря, ако им дам малко пари. Може ли да откажеш залък хляб на гладния?

— Колкото убедителни и хуманни да са доводите ви, ще настъпи момент, когато ще бъдете вече изморен да давате, непрекъснато да слушате срамни лъжи. И тогава ще сложите чертата. Но ще ви намразят, ще ви презрат и оклеветят…

— Не говорете толкова язвително, Ерар. Опитайте да не гледате на човечеството през черни очила. Все пак, убеден съм, че отчасти сте прав и съм ви благодарен за искреността. Да, благодаря ви, приятелю.

Той протегна ръка на мулата, който горещо я сграбчи.

Роже почти с радост скочи в колата си. Приличаше на бягство — едновременно сам и в компанията на живата машина, на която беше господар и която му се подчиняваше.

Но не можеше да избяга от действителността. Пазеше в душата си спомена за рахитичното дете, за дрипите на старата жена, за предупреждението на Ерар, за свадата между двете жени. Равносметката на тази сутрин съвсем не бе блестяща. А ако към това прибавеше и мълчанието на Люси? Без да е наясно защо, той беше разочарован, отвратен.

После реши да се върне в Песион Вил, да види Дафне. Дафне! Със звънливия й смях, с младостта й, със свежите ръце, които обвиваше около врата му. Прогони съблазнителното видение, приятно като струите на напоителен дъжд, които постепенно се превръщат в болезнено усещане. После си представи господин Денис. Обзе го дълбоко безпокойство. Без съмнение причина бе душевното му състояние. Слепецът разчиташе на него, за да прогледне отново. Но беше ли изобщо операбилен, можеше ли въобще да бъде лекуван? Още не знаеше, поне докато не пристигнеше поръчаният от Съединените щати апарат. А тогава? Ако бе възможно да оперира господин Денис, ако успееше да върне зрението му — дали тогава старият човек ще си даде сметка за неговите извъртания, за измамата му? И, от друга страна, имаше ли право — само за да запази своята сигурност — да остави възрастния човек на неговата недъгавост, която може би има шанс да бъде лекувана.

Внезапно очарованието на миража Песион Вил изчезна. Той помисли за къщата и нейните обитатели с някаква мрачна неприязън. Дали да обърне колата и да отпраши към Люси Планата? Защо не? Тази необикновена жена, забулена в мистериозна тайна, тя сигурно щеше да го разбере. Той инстинктивно усещаше, че във всички случай тя би била прекрасно успокоение, прекрасно отклонение. Или грубо казано, призна си той, ще бъде едно приятно изживяване, способно да отклони недостойните му и мерзки помисли в друга посока. Може би дори ще му дари забрава. И някъде дълбоко да натика плътското влечение, което го тласкаше към Дафне.

Отдаден на мислите си, той не намали скоростта. Когато реши да го направи, вече беше късно да се връща назад. Пред него бе завоят, зад който се виждаше къщата. Даде газ и пристигна пред гаража.

Сигурно го бяха очаквали с нетърпение, защото едва бе изключил двигателя, когато градинската врата изскърца и младото момиче изтича към него. На лицето й грееше възхитителната й усмивка, като че ли само видът му й доставяше искрена и дълбока радост. Хвърли се трепереща в прегръдката му. Той притисна до себе си свежото, жизнено и горещо тяло. После я отстрани, защото усети гърлото си стегнато от нарастващата възбуда. Най-после се появи и слепият баща с бастун в ръката.

— Е, какво е впечатлението от първия ден? — попита Дафне.

— Имаше по-малко работа, отколкото очаквах. Но така даже е по-добре! Ненавиждам гледката на хорските страдания.

— Имаше ли пациенти? — попита господин Денис.

— Двама. Само двама. Но единият случай е много интересен…

— Дафне, докато Роже ни разказва, налей нещо освежително…

Влязоха. Масата бе сервирана, но той не изпитваше глад. Грабна чашата, която младото момиче му поднесе и я изпи на един дъх. Тя я взе отново и настоя.

— Хайде да сядаме! Разказвай!

— Няма много за разказване. Изправен съм не пред тежък от медицинска гледна точка случай, а пред заболяване, което му трябва на един лекар, за да повярва, че може да върши чудеса!

— Браво! — намеси се господин Денис. — Едно чудо от две възможни. Сметката е чудесна, нали. А после?

— Почти нищо — отговори Роже доста сухо и свъси вежди. — Не ми се ще точно на обяд да ви говоря за бедността и страданията, които видях. Нямам и много време. Искам да се прибера рано в клиниката. По времето, когато Ерар приключи с кръвните проби…

— Ерар — небрежно подхвърли Дафне. — Това е асистентът, който Люси ти препоръча? Мулат?

— Да.

— И от чия страна са роднини? Откъм Люси или откъм Планата?

— Стига! — категорично заяви господин Денис. — В тази къща не разрешавам прояви на расизъм. Цветът на кожата няма нищо общо нито с дарованията на човека, нито с болестите му… Впрочем, искам да те попитам, Роже, имаше ли днес посещение на бял пациент?

— Не.

— Жалко!

— Не виждам…

— Обяснението е просто и не можем нищо да направим. Ако от самото начало клиентелата ти е от цветнокожи, белите никога няма да дойдат при теб на консултация. Bekes не желаят да се лекуват при негърски лекар. И в това отношение репутацията се изгражда толкова бързо, че няма значение колко добър лекар си. Не знаеш ли, че големите клиники в Порт-о-Пренс са забранени за негри!

— Но това е нечувано! Забранено за негри в една негърска страна!

Старецът поднасяше вилицата към устата си, но при този възглас замръзна, после поклати бавно глава.

— Но това не е било от злоба, татко. Просто се е забавлявал — намеси се Дафне.

— Престоят ти във Франция коренно те е променил. На моменти не мога да те позная. Сякаш не си ти. О! Не бих казал, че се оплаквам, напротив… Но ти говориш различно от преди, не мислиш както мислеше някога. Колко пъти ми се налагаше да те поучавам. Понякога ти омръзвах! Спомняш ли по какъв недостоен, срамен, и позорен начин се отнасяше с Теодор и жена му, Аманда. Тези бедни хорица, които ни работеха вярно от двайсет години, които те обожаваха! Караше Теодор да яде свещи вместо бонбони, а на Аманда слагаше в леглото гущери и жаби.

— Но това не е било от злоба, татко. Просто се е забавлявал — намеси се Дафне.

— Говориш така, защото не познаваш брат си от тези години, когато не знаеше какво е милост.

— А ти? — продължи да упорства Дафне — едновременно шеговита и недоволна. — Теб пък нямаше да те считат за някакъв побъркан старец, ако преди доста време не бяхме изолирани от бялото общество. Никой не искаше да ни посещава.

— Да — замечтано заговори старецът. — Добре направих тогава. Но си въобразиха, че това е някаква моя мания и ми простиха. Но аз не съм се променил!

Роже гледаше младото момиче и внезапно си спомни думите й за Жозеф Етиле. Тя се страхуваше да се омъжи за него, за да не роди цветнокожи деца. Той сведе поглед и започна да се храни механично. Не можеше вече да различи кой е прав и кой е искрен.

Поведението на стария Денис можеше да бъде само отражение на сантиментални представи, нещо като политическа позиция, което да не води до сигурна убеденост. Или може би една игра на духа, провокирана от разпалени спорове. Случваше се понякога, без човек да влага някакъв личен интерес. В действителност той се различаваше от Дафне, която обичаше негрите, но не дотам, че да се съгласи да бъде като тях. Роже си даде сметка за пропастта, която съществуваше между това да желаеш да нямаш предразсъдъци и наистина да ги нямаш.

Разумът не може да замести искреността на сърцето — помисли той, — и точно тук разумът е най-безразсъдното нещо.

— Струва ми се — неочаквано високо произнесе той, преди още да осъзнае думите си, — че вече не разбирам нищо от тези истории за цвета на кожата.

— И така трябва — отговори слепецът. — Но също трябва да помниш, че самият негър никога не казва: „Аз съм негър“. Той заявява: „Аз съм черен“. И в това определение за себе си той влага своята злоба срещу белия — било лицемерно, било с груба откровеност. При черния същественият недостатък е, че търси предимство в позициите, по които може да се сравнява с белия човек. Той се заблуждава за своята стойност и измамливо си определя цветовете — бронзов, керемиден, кестеняв, кафе с мляко или шоколад. Аз съм „бронзов“, аз съм „кафяв“, аз съм „тъмен“. Този е по-тъмен от мен, този е черен, черен като сажди… И не си дава сметка, че за белия всички са само негри, нито повече, нито по-малко. Какъвто и примес на бяла кръв да има, тя винаги е победена от черната, която преобладава…

— Стига! — уморено каза Дафне. — Хиляди пъти съм чувала тези думи. Роже, ще се върнеш ли за вечеря? Какво меню би ти доставило удоволствие?

— Не приготвяй нищо специално. Не знам дали ще мога да се върна. Ще се обадя.

— Добре, ще чакам да ми звъннеш.

Те станаха от масата, лекарят целуна слепеца и сестра му го изпрати до вратата. Тъкмо излизаше, когато тя го попита.

— Кога ще се заемеш с татко? Той никога не ти говори за това. Но се надява… Иска ти да му върнеш зрението…

— Не мога нищо да кажа, не мога нищо да направя без офталмоскоп. Този, който поръчахме от Щатите, трябва да пристигне скоро.

Поколеба се малко, преди да продължи.

— Но мисля, че не подлежи на лечение — твърдо каза той. — Колкото повече го наблюдавам, колкото повече крадешком го проучвам, толкова по-убедително е становището ми, че в неговия случай съм безсилен…

— Само не позволявай той да се усъмни — промълви тя със свито гърло и тревожен глас. — Този удар ще го убие!

Той въздъхна.

— Виждам в теб жестокостта, за която всички говорят — довери му тя. — Възможно ли е да си толкова безсърдечен, да си толкова лош?

— Извини ме. Сигурно съм ти обяснил зле — запъна се той. — Исках само да кажа, че ще направя и невъзможното… и невъзможното, знаеш…

Тя го погледна право в очите и раменете й леко се превиха. Ударът бе жесток и за нея. Той забеляза, че под влиянието на чувствата цветът на очите й се променя. Но блясъкът им бе все така ярък и проникваше в него като лъч, поразяваше сърцето му.

— Ще те изпратя до гаража — реши тя и го хвана под ръка.

Вървяха един до друг. Той усещаше колко тънка и гъвкава е талията й, при всяка крачка хълбокът й го докосваше. Никога друга жена не бе го поразявала със своята чувственост, с лъчезарната си пламенност, не събуждаше такава огнена страст. Пред колата спряха.

— Не мисли, че съм жесток — нежно заговори той и постави ръце на раменете й, за да придаде повече тежест на думите си. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Чуй ме добре…

Той замълча. Тя се приближи до него и го подкани да продължи.

— Да, скъпи?

— Това е много сложна и деликатна операция… Може би след две, пет или десет години ще стане толкова проста, като една апендиектомия. Но имам чувството, че всички — Лизбет, Мари-Луиз, Превилиен, Етиле и всички останали — очакват от мен някакво чудо… Колко сантиментално! Чудото, сътворено от блудния син — чувствителен и гениален — с неговия собствен баща!

— Не, Роже. Не става въпрос за това. Заклевам ти се…

— Какво значение има? Само че това ме сковава, разбираш ли? И отгоре на всичко, за да се осъществи тази операция е необходим донор… Донор! А това ще рече друго човешко същество, което ще жертва частицата, необходима за неговото собствено зрение, за да прогледне татко!

Забеляза, че тя кротко заплака — тихичко, без хлипания. Но тежки и блестящи сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Съжалявам — тихо каза той и нежно я приласка до гърдите си.

Тя отчаяно трепереше и се притискаше към него.

— Трябва да бъдеш смела — насърчи я, като отпусна прегръдката си.

Останаха неподвижни. Двамата. Лице срещу лице.

Но тя не помръдваше, с това сякаш искаше да го задържи. Той усети в себе си някаква непреодолима, свръхестествена сила, която го подтикна да я вземе в прегръдките си. Тя затвори очи. Вече не плачеше, само миглите й бяха влажни. Вероятно същата сила подейства и на нея, защото тя се залюля, препъна се и падна върху гърдите му. Беше безжизнена, може би покъртена до дъното на душата си. Държеше се като лунатичка. Той я задържа, сграбчвайки я за ръцете. Тя вдигна глава, очите й бяха все така затворени. Също както бе направила с Жан-Луи. За Жан-Луи ли мислеше?

Роже сведе глава и усети устните й под своите — малко студени, но влажни. Те омекнаха, поотвориха се и зад тях зейна бездънна пропаст, в която той безразсъдно се хвърли.

Изведнъж я блъсна. Прекара ръка по челото си, сякаш се освобождаваше от замайване или от омагьосваща го халюцинация.

— Ние сме полудели — едва каза той. — Трябва да забравим това веднага…

Тя се отдели от него и със залитане се подпря на стената на гаража. Погледът й беше безжизнен. Сякаш светът току-що се бе срутил в краката й.

— До тази вечер — каза той и отвори вратата на колата.

Тя мълчеше. Той изкара автомобила от гаража, излезе на булевард „Панамерикен“. Беше упоен — едновременно щастлив и отчаян. Мислеше за това несъзнателно движение, което бе хвърлило младото момиче в обятията му. Дали беше добре пресметнато или тя не съзнаваше какво прави? Защо не бяха се противопоставили, особено тя, на този порив, породен може би от измамни чувства? Дали не беше просто уличница?

Никога до този момент не бе изпитвал по-натрапчиво такъв глад за жена, за да забрави друга. Точно тази!