Робер Гаяр
Вале купа (3)

III

След доста яростни опити моторът запали. Роже излезе пред входа и видя как черната кола изчезва по посока на Шамрус. Гостите на хотела се прибираха със ски на рамо. Всички знаеха, че е приятел на загиналия при злополучния инцидент на Синял. Беше им благодарен, че го поздравяват само с бегло кимване.

Влезе. Проспер го очакваше, за да го заведе, както си помисли в първия момент, при жена си. Но съдържателят пристъпи до него и доверително му подхвърли:

— Ще ме извините, но без да искам чух част от разговора. Тези ченгета са непоносими. Да проявяват такава придирчивост дори там, където знаят със сигурност, че няма нищо… Едва се сдържах да не се намеся! И щях да им кажа, че господин Вилермон беше голям веселяк! Точно тъй! Душата на компанията! И тези подозрения. О, направо побеснях…

— Забравете за това. Случаят е приключен. Искате ли да хвърля поглед на гърлото на жена ви?

— На драго сърце, ще ви заведа…

Изкачиха един етаж. Стаята на собствениците беше зад един неосветен ъгъл на коридора. Изпреварвайки Роже, Проспер отвори вратата и извика:

— Жермен, докторът…

— Не трябваше да го безпокоиш за такава дреболия.

— Напротив! Доктор Денис ще те прегледа.

— Влезте тогава.

Жената не беше в леглото. Тя седеше пред тоалетката и внимателно подреждаше русите букли на прическата си. Беше напудрена и гримирана, като че ли възнамеряваше да слезе за поднасянето на обяда. Но все още беше по халат, бледозелен на цвят, който би разкривал формите, все едно че е гола, ако не беше блузата, която носеше отдолу.

Тя се изправи с разиграно смущение.

— Проспер не трябваше да ви безпокои, но той се паникьосва за най-малкото нещо! Като че ли е за първи път.

Тя показа камината, в която весело пращеше буен огън.

— Винаги се страхува, че ще настина. Вярно, дървата все не достигат, но с централното отопление не е студено, нали? Е да, но това не го задоволява, държи на огъня. Отпред пече, отзад сече.

— Мерила ли сте температурата си?

— Никога не вдигам температура.

— Много хора казват така! Имате ли термометър?

— Проспер, донеси го. Трябва да е в аптечката в банята.

— Тичам! — и излезе.

Роже хвана Жермен за китката и я принуди да седне.

— Нямам шпатула — каза, — но в онази купа виждам лъжичка. Тя ще свърши работа.

Жермен вдигна към него очите си — повече сиви, отколкото сини, напрегнато го загледа и запремигва. Беше много хубава жена и човек можеше да й даде години, поне с петнайсетина по-малко от тези на мъжа, без да рискува, че преувеличава. Зрелостта приятно закръгляше формите й, към които — както той знаеше — приятелят му не бе останал безразличен.

Тя бе жива, весела, остроумна. В очите й имаше топлина, а това улесняваше закачките с нея. Пол не бе пропуснал да й подхвърли няколко умело подбрани двусмислени реплики, а когато Проспер обърне гръб — и да я попритисне в някой ъгъл, за да си открадне целувка, която тя едва ли би му отказала.

Докато той се шегуваше с нея, леко и игриво, тя се смееше и протестираше с престорено възмущение, като че ли да привлече вниманието на гостите на хотела и по този начин да изложи на показ своята невинност. Но когато той, вече не на шега, я сграбчваше жадно в някой коридор, тя не вдигаше никакъв шум, напротив, около нея тишината сякаш се сгъстяваше.

Докато тя мируваше зяпнала, той прегледа гърлото й и се чудеше дали приятелят му е успял да доведе нещата докрай. Дали ухажването му е завършило само със забавно опипване или беше спал с нея. Вероятността не беше малка. В дните, определени за зареждане с продукти, Проспер тръгваше в ранни зори и нищо не пречеше на Пол да притича при веселата хотелиерка, в още топлото съпружеско легло.

С едната си ръка придържаше брадичката й, а с другата натискаше езика, като използваше дръжката на лъжичката, когато Жермен стисна крака му между колената си. Жестът не беше нито случаен, нито предизвикан от страх, защото беше настойчив, подканящ.

— Много пушите — заяви той отегчено. — Сливиците ви са силно възпалени. Фоликуларен ларингит. Много цигари и, без съмнение, много алкохол…

— Сериозно ли е?

— Не. Ще ви дам нещо, което ще ви облекчи.

Засега се държеше все едно не забелязва нищо, все едно приема, че натискът на краката й върху неговия е само за опора. Но при опита му да се освободи, тя силно стисна колена и той замръзна. И когато забеляза огромните очи на Жермен, които търсеха погледа му, той изпита такова смущение, че не посмя нито да избяга, нито да отвърне без колебание на поканата.

Внезапно до тях достигна шум от падане на някакъв предмет в съседната стая.

— Този дебелак! — глухо възропта младата жена. — Колко е несръчен! Изпочупи всичко!

Но разтвори краката си и го пусна. В същия миг Проспер блъсна вратата, размахал термометъра в ръка.

— В аптечката е пълен хаос!

— А, ти никога нищо не можеш да намериш — подхвърли му тя заядливо.

— Е, докторе? — попита съдържателят с тон, в който се прокрадваше лека тревога.

— Няма нищо. Но за известно време никакви цигари и никакъв алкохол.

— Мога да не пуша — заяви Жермен намръщено. — Но за алкохола… Не мога все пак да откажа една чашка на някой клиент! Какво ще стане с търговията?

— Имате отличен повод: дните, в които е забранено сервирането на алкохол…

Тя стана.

— Трябва ли да премеря температурата си?

— Задължително!

Тя взе термометъра от ръцете на съпруга си и се отправи с недоволен вид към леглото, като на минаване подхвърли:

— Ти по-добре се върни и си гледай работата. Клиентите имат повече нужда от теб, отколкото докторът.

— Права си. Тръгвам. Докторе, излекувайте ми я…

И докато Проспер затваряше вратата зад гърба си, тя вдигна покривката от леглото и я метна настрани. След това застана неподвижна и се ослуша. И още неминала минута, каза.

— Надявам се, че вече е долу!

Тогава постави термометъра на нощното шкафче и се сви на кълбо в леглото. Халатът й се бе отворил и разкриваше добре оформено бяло бедро. Роже забеляза началото на целулит, който все още го поддържаше стегнато. Точно толкова, че да изглежда възбуждащо.

— Няма смисъл да продължаваме тази комедия — каза тя. — Ела, седни до мен…

Тя протегна ръка, за да го привлече към себе си, но той не помръдна.

— Какво ти става днес? — попита тя. — Измислих тази ангина, за да те видя насаме. Не ти ли харесва идеята? Не може да си се хванал… Да не губим време!

Роже се опита да реагира, все едно че нищо не се е случило. Но разбра какви са били отношенията между приятеля му и Жермен. Да се измъкне означаваше да породи съмнения, да събуди подозрения. Докато още се колебаеше, тя вече бе хванала ръката му и като се обърна, го събори до себе си върху леглото.

— Проспер може да се върне всеки момент! — запротестира той, без да бъде категоричен. — Той ще се усъмни, ако се задържа тук повече.

— Глупости! Познаваш го… Не мисли за друго, освен за сосовете си и за пелиновия си ликьор…

— А и нямаме време — настоя той.

— Ами хайде тогава! Ще бъда бърза, ще видиш! Утре няма да пазарува. Разбрал се е с шофьора… А толкова те желая.

— Моментът не е подходящ!

— Ето че трябва да те моля. — Гласът й бе смирен, но си оставаше предизвикателен.

Усети известно неудобство. От тежестта на младата жена матракът беше леко хлътнал, което наруши равновесието на Роже и го наклони към нея. Обърна глава. Беше изправен на ръба на примамлива катастрофа, на тайно желана катастрофа.

Жермен разтвори халата си и придърпа деколтето на блузата си, като разкри пищните си закръглени гърди, които все още изглеждаха добре.

— Знаеш — промълви той нерешително, — днес… Нямам особено желание за това. Постави се на мое място!

— Къде се дяна твоята неутолима страст? Хайде, ела!

Тя обгърна врата му и го притегли към себе си. И устата й веднага покри неговата. Бе толкова сочна и мека, че той, стъписан от изненада, усети за миг мозъка си като парализиран. После отстъпи, подчинен на свой ред на чувственото опиянение. Допирът на тази нежна и стегната женска плът го възбуждаше по един прелестен, непреодолим начин. Страхът, че Проспер може да се появи всеки момент, избистри за малко ума му, но когато Жермен с последно усилие вдигна нагоре халата и блузата и разкри корема и широко разтворените си бедра, кръвта му закипя.

— Люби ме! — заповяда с дрезгав глас тя. — Побързай! Но този път бъди нежен, моля те. Същински варварин си, когато се развилнееш. Причиняваш ми болка…

— Това е лудост! — опита да се измъкне. — Проспер…

— По дяволите Проспер! Помисли за мен… И не ме хапи! Тези синини ще предизвикат подозрения…

Тя повдигна още по-нагоре леките си одежди, за да му покаже.

— Виж… тук… тук… и тук. Ти го направи, дивако! Доста трудно ми беше да ги скрия от Проспер. Хайде, ела! Ела нежно…

Пръстите й настойчиво го разкопчаваха. Беше прекрасно. При всяко докосване настръхваше. В същото време в пламналия му мозък се вихреха хиляди въпроси. Изнасилваха го. Защото беше объркан, но толкова приятно объркан. Неочаквано бе разкрил, че приятелят му съвсем не е бил нежен и внимателен любовник. Любил се е като звяр. Би могъл да си припомни за това, ако се наложеше…

Жермен бе успяла да го разкопчее и тази първа победа я задъхваше. Той се претърколи върху нея.

— Скъпи! — потръпна тя.

Очите на младата жена се притвориха в очакване на наближаващото удоволствие и наситената синева на ирисите й леко се засенчи, като небе пред буря. Внезапно тя се опомни, за да го подкани.

— Ела смело. Не ме пази. Заклевам се, че няма да викам…

И се потопи в сладострастния ураган, докато той внимателно проникваше в нея, без да бърза, сякаш следваше напътствията й. Тя замята глава, прехапа устни и избухна в стенания, които се превърнаха в глухо ръмжене. Той поиска да се отдръпне от нея, но тя го задържа с бедрата си.

— Искам да имам дете от теб — промърмори тя с пламенна усмивка.

Тези думи го върнаха на земята. Отново се сети за Проспер. Не биваше да разбере какво се е случило. Колко време бе необходимо на един лекар, за да установи една ангина?

Най-после той се облече.

— Беше много по-добре от друг път — весело го поздрави тя. — Значи можеш да бъдеш внимателен, когато искаш. Но и необузданата любов е нещо хубаво, отбележи си го. Ти ме научи така да се любя, но с нищо не бива да се прекалява, а ти понякога се увличаш, нали знаеш?

Тя свали блузата, загърна халата си и седна в леглото, облегната на възглавницата като болна.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя.

Той учудено я изгледа, докато вътрешно се тревожеше какво още му предстои да узнае.

— Виж, след инцидента… Е, добре, някой се обади от хотел „Еделвайс“, за да ни предупреди. Изглежда някакъв клиент ви е наблюдавал с бинокъл, горе на Синял. Видял е всичко и е разпознал, че сте наши клиенти. Каза ни: „Единият от близнаците връхлетя на дърво с такава сила, че вероятно е починал на място“.

Направи малка пауза, усмихвайки се тъжно.

— Помисли ли какъв удар бе това за мен. Аз разговарях с него… За малко да припадна. После започнах да се моля. Не исках ти да си мъртъв… Виждаш ли, молбата ми бе чута…

Тя стана сериозна и поклати глава:

— Не аз съм причината за нещастието на приятеля ти. Все пак съдбата му е била предопределена, нали?

— Искаш ли да не говорим повече за това?

— Искам да разбереш колко държа на теб! И знаеш ли, започнах да дебна навън завръщането на живия и продължавах да се моля това да си ти… И тогава те забелязах в далечината. Тогава още веднъж за малко да припадна… Не те разпознах… Това не беше твоята походка… Не беше твоят ръст! Бих се заклела, че е Вилермон… Обезумях… Когато пристигна пред хотела, аз бях с Проспер и другите разтревожени гости. А ти дори не ме погледна. Така се беше затворил в черупката си! А аз не знаех дали си ти. Ти!… Разбирах добре, че ти не би могъл да ме успокоиш с дума или с усмивка пред толкова много народ… Всички се измъчвахме от същата неизвестност… Мисля, че Проспер тихо те попита: „Кой?“. За щастие ти каза: „Моят скъп приятел Пол току-що загина в планината. Трябва да се обадим в полицията“. Тогава, о, какво облекчение изпитах! Започнах отново да дишам.

Роже спокойно извади една цигара от пакета си и я запали. Жермен енергично разтърси глава и закокетничи:

— Все пак — започна тя превзето, — можеше да намериш една добра дума за мен. Нищо! Нито някакъв знак, нито поглед… Зная, че си бил потресен, но ако беше пожелал, можеше след това да намериш поне десетина повода да се обърнеш към мен. А ти се държеше така, сякаш не ме забелязваш! Не съществувах повече. И все пак, доставях ти удоволствие, нали? Ти виждаше само Проспер. Сякаш беше гузен, че си го направил рогоносец!

— Моля те, не говори толкова високо. В твоя скъп хотел се чува всичко. — И като снижи сам гласа си, продължи. — А сега сигурна ли си, че току-що не си се любила с Пол?

— Каква глупост! — избухна тя. — Като че ли човек може да се заблуди в тези неща.

Възбудата от прегрешението неочаквано започна да заличава в съзнанието му спомена за драмата и затрудненията. Отпуснат, почти весел, той се освободи дори и от страха от Проспер. Въпреки всичко той имаше право да разговаря с Жермен. А около нещастния инцидент не липсваха теми за разговор и тя можеше да му каже неща, които сигурно да му бъдат от полза.

Усмихна се малко присмехулно.

— Да предположим — предизвика я, — че някоя сутрин, докато мъжът ти пазарува, вместо аз, при тебе дойдеше Пол? Щеше ли да направиш разлика?

Тя зяпна и се опули насреща му. Тази възможност я задави. Не й бе хрумвала. Започна бързо да премигва: представата започна да си пробива път в мозъка й, като отваряше нови, неподозирани картини.

— Откъде да знам? — каза най-после. — Подобна мисъл сега ме притеснява. Сигурен ли си, че винаги си бил ти?

— И аз ще ти кажа — откъде да знам?

— Изглежда така, сякаш ти е все едно. Никак ли не си ревнив?

— Ако си се отдала на Пол с мисълта, че той съм аз, защо да ревнувам?

— Напъха ми тази идея в главата и сега не мога да престана да мисля за това. Как да знам?

— Ако бяхме водили на отчет нашите срещи, можехме да сравним датите, но за съжаление аз не съм го правил. А ти?

— И аз не съм! Никога не ми е хрумвало подобно нещо.

Тя стана и се приближи до него. В зениците й се мярна някаква сянка, смущение, което той забеляза. За него това беше сигурен знак за хаоса в мислите и чувствата й.

— Не знам какво си мислиш за мен — каза тя пресипнало, ноздрите й потръпваха, — но възможността, че съм принадлежала на някой друг, а съм мислила, че си ти, ме възбужда…

— Виж ти! Преди малко ми каза, че не можеш да се излъжеш за тези неща.

Тя не отговори. Той сякаш постави пред нея проблем, който тя отдавна се опитваше да разреши и отново възбуди съмнение, което пораждаше възхитителни усещания.

— Трябва да слизам — каза той.

Изведнъж тя избухна в смях:

— Не е възможно да ви сбъркам — възкликна тя. — Никога не си идвал тук. Много добре знаеш, че когато Проспер излизаше, аз притичвах до стаята ти. А тук вече аз никога не мога да сбъркам. Можеш да бъдеш сигурен!