Робер Гаяр
Вале купа (34)

IX

Роже се наслаждаваше на щастливата умора. Вдишваше бавно нежния и възбуждащ женски аромат, който се излъчваше от гърдите на Люси. С умиление съзерцаваше красивата розова раковина на ухото й под водопада тъмни коси.

— Мисля, че вече нямаш намерение да заминаваш — каза тя почти на себе си.

При думите й очарованието на мига отлетя. Роже бе забравил, поне за момента, Песион Вил, Дафне, Жан-Луи, Мари-Луиз… А ето че още не бе дошъл на себе си, а тя го блъсна в реалния свят.

— Още нищо не съм решил — каза той.

Сега искаше набързо да се облече и да се добере до клиниката. Преди да го е отрупала с въпросите, които той усещаше, че пареха устните й.

Тя се сви на топка до него, целуна шията му и устните й с любов замилваха рамото му:

— Роже… — промълви тя. В гласа й прозвуча извинение и молба. — Наистина имам усещането, че не си ти… Като че ли си някой друг…

Нападението бе толкова ненадейно, че ударът го завари неподготвен. Засмя се неестествено и протегна ръка, за да вземе пакета цигари от нощното шкафче. Запали, но през ума му мина, че това беше движението, което трябваше да направи преди малко. Стана, за да сложи край на разговора.

— Не ти ли хареса? — попита той.

— Напротив! Ти си нежен, внимателен, чувствителен… Никога не си ми доставял такава наслада!

— И тук е като при артистите — каза той, — с годините и опита човек се променя. Понякога се развива. Или с други думи — установяваш, че сега се целувам по-добре!

— Ето! — възмути се тя. — Отново ставаш груб! И вече си ти! Надявах се, че и твоята злъчност е изчезнала заедно с белега… Но не! И все пак, Роже, ти си преобразен. Едно преобразяване както става в митологията…

Разговорът приемаше опасен обрат. Той се познаваше. Достатъчно бе едно потрепване на гласа, една сърдечна дума и съвсем необмислено щеше да обяви истината за себе си. И тогава? Какво ще каже тя? Какво ще направи?

Претърколи се в леглото, стана и дръпна няколко пъти от цигарата, преди да я изгаси.

— И какво? Ако съм някой друг? — попита той с усмивка. — Това по-лошо ли е?

— Не. Бих казала на този друг: „Ти ме дари с наслада, която Роже никога не успя да ми достави… Защо се заробих така с този боклук? Защо страдах толкова от него и заради него?“.

После стана сериозна и рязко се изправи.

— Защото ти забрави, или може би най-после проумя, че всичките тези сплетни бяха лъжа. Ето защо, както грубо заяви, се целуваш по-добре. Признавам!

Тя се отпусна назад в леглото с вдигнати разперени ръце — една покана да се хвърли върху нея.

— Обичам те, ела! Обичам те! Ела! Ела бързо!

Той й посочи дрехите върху себе си.

— Късно е! За щастие. Отлично знам докъде ще стигнем!

Той застана пред огледалото, за да оправи сакото си. Обърна й гръб и внезапно попита.

— Изглежда не ходиш вече в Леоган?

Тонът бе неутрален. Но веднага се попита: Защо ми трябваше да започвам? — възмутен от себе си, че проявява ненужна жестокост.

Наблюдаваше я в огледалото. Видя, че трепна, сякаш през тялото й премина силен токов удар. Опита се да каже нещо, но гласът й се пречупи.

— Кой ти каза това? — прошепна най-сетне.

— Вече не помня… Някой ми го подметна. Обърна се. Беше пребледняла като платно. Ето, той бе докоснал драмата, мистерията, загадката, която вероятно бе съсипала живота на две същества и променила съдбите им. Внезапно изпита съжаление, приближи до нея и седна на ръба на леглото. Нежно пое ръката й.

— Ще ти призная нещо, Люси. — Лицето му бе сериозно, малко напрегнато наистина, но убедително, защото все пак не желаеше да омеква дотам, че да признае собствената си тайна. — Никога не успях да разбера докрай тази история. Никога! И днес за нея се говори толкова неясно, с такива намеци и недомлъвки. Като за страхотна тайна.

— Но нали получи писмото ми?

— Може би. Не! Не мисля… Не помня вече. Днес не съм сигурен в нищо. Беше война… Във всеки случай, от Париж нещата изглеждат много различни, далечни… Толкова далечни, колкото е Хаити от Луната. И всички тези неща губят значимостта си във вихъра, който ни носи.

Тя се вкопчи в него като удавник за сламка.

— Това означава ли, че ти тогава не замина презглава, убивайки нашата любов, унищожавайки обещанията и бъдещото ни щастие, защото си повярвал, че този човек е мой брат?

Той отрицателно поклати глава, без да е сигурен дали пътят, по който поема, не е осеян с капани и препятствия. Но сега бе твърдо решен да узнае, да разнищи загадката, с която му проглушаваха ушите.

— Възможно ли е да съм се заблудила до такава степен? Все пак… Спомни си, по онова време ти целият беше само предразсъдъци. Ах! Трябваше страшно да те обичам, за да те понасям! Един ден ми каза, че ако негрите бяха още роби, захарта и ромът щяха да бъдат по-евтини. Последния път, когато се видяхме, ти ми подхвърли, направо се изхрачи в лицето ми. Господ може би е създал и черните, и белите, както казва кюрето, но със сигурност мулатите са деца на дявола! Каза го така, сякаш беше убеден, че във вените ми тече и черна кръв!

— Някакъв каприз сигурно! А този човек от Леоган? Кой беше той? Кажи ми! Знаеш, че вече нямам предразсъдъци. И искам да знам истината.

— Истината — вдигна рамене тя. — Кой може да твърди, че я знае всъщност? Не, не мога да повярвам, че той и аз сме от една кръв. Невъзможно е! Достатъчно е да ни погледне човек. Виж, ако искаш, някой ден ще отидем заедно до Леоган и сам ще отсъдиш. Много се говори за гена! Добре! Но мисля, че един лекар също има какво да каже…

Той я наблюдаваше с интерес, но и с неясното предчувствие, че тайната, която разпалваше любопитството на всички, в крайна сметка бе отчайващо банална.

— Ако бедната ми майка бе все още жива — поде Люси, — щях да предизвикам скандал. Щях да направя и невъзможното, но да я умилостивя да говори. Само тя, единствена тя би могла да каже…

— А той, мъжът от Леоган?

— О, очевидно той знае нещо. Но какво точно? Може би само подозира… или познава някои обстоятелства, които му позволяват да потвърди съмненията си? Не знам! Знам само, че е прекалено горд, защото даже не иска и да чуе, че има бяла сестра!

— Как така прекалено горд?

— Като че ли не познаваш Хаити. Да, за черните е позорно да си бял, дори за тези, които умират от желание да бъдат бели. Така че мъжът от Леоган ме ненавижда, защото съм бяла, и никога няма да сподели с мен това, което знае.

Тя вдигна поглед към него. Лицето й бе побеляло, измъчено и върху него бе изписана такава дълбока печал, че сърцето му се сви. И тези подозрения, тези одумки, тези сплетни за нещо толкова абсурдно като цвета на кожата, бяха станали причина един мъж да унищожи една истинска любов и да разбие едно предано сърце.

Имаше чувството, че върху му се стоварва половината вина на починалия. Младата жена отново сведе глава и продължи, като нервно кършеше ръце.

— Всичко, което знам, е, че когато бях малка, родителите ми ме оставиха в пансион в Порт-о-Пренс и заминаха да живеят в Канада. Защо? Ако ставаше въпрос за по-доходна работа за баща ми, който тогава заряза тукашната, то защо не ме взеха със себе си? Останаха в Квебек три години. По онова време, а и никога след това, не чух и най-малкия намек за брат, който да е роден в Канада… Вече след много години, един ден видях, че баща ми остана като поразен от гръм пред писмо, пристигнало с въздушна поща. Беше така пребледнял, че помислих, че ще припадне. Но той се съвзе и извика майка ми. Протегна й писмото с ярост и омраза: Дръж! — каза. — Прочети това! Това е изнудване. Ето, че има претенциите да пристигне тук! Ако го направи, ние сме загубени! Тогава майка ми се строполи на един стол и започна тихичко да плаче. Това мълчаливо страдание показваше колко болезнена е мъката й повече, отколкото ако беше започнала да се тръшка и да вие. И оттогава баща ми често, почти всеки ден, започна да изпада в крайности, от ярост до силна депресия. Всъщност живееше в някакво непрестанно мъчително безпокойство, дебнеше пощата, шпионираше отдалеч посетителите и хората, които се приближаваха до къщата ни. Дори си купи карабина, стара пушка, която държеше винаги заредена на един пирон зад вратата.

— И би отишъл толкова далеч, че да убие този човек?

— Възможно е. По-добре да го беше направил! — гневно възкликна тя. — Какво облекчение би било да смаже тази гадина!

— Но все пак — каза Роже и нежно погали косите й, за да й даде стимул да продължи, — ти не може да нямаш своите предположения?

— Разбира се, че имам! Но възможните хипотези са само две. Чуваш ли, трета няма! Първата, най-лесната за приемане и най-желателната е, че майка ми е съгрешила, че е имала някаква авантюра с цветнокож мъж. Втората — че ние не сме чисто бели. А това бе катастрофа! Твърдяхме, че във вените ни няма и капчица черна кръв. Аз бях твърдо убедена, че е така. И изведнъж да се появи това позорно петно!… Във всеки случай съществуването на това цветнокожо момче, станеше ли достояние на останалите, щеше да ни нареди в същата редица с негрите, заедно с насмешките и подигравките по наш адрес. Нас, претендентите за чисто бяла раса! Какво падение! Единственото възможно спасение бе това цветнокожо дете да се скрие…

Тя стана, наметна халата си и се наведе да потърси чехлите си, забутани навътре под леглото.

— Ти си го видяла — каза мрачно Роже. — Какво ти каза той?

— Той притежаваше смъртоносно оръжие. Заплахата да разкрие кой е! Ако само се бе показал, ако се бе представил, това щеше да е край за нас. Казвам ти, а и ти отлично го разбираш! И той искаше да се установи в Порт-о-Пренс. Но и тук, както и навсякъде другаде, опасността беше еднакво голяма. Най-накрая баща ми успя да получи от него обещанието, че той ще остане в Леоган. И най-вече — няма да се мярка у нас. Но това му струваше скъпо! Отрепката поиска огромно обезщетение.

— И баща ти отстъпи пред изнудването?

— Имаше ли избор? По това време работеше за едно американско сдружение в Порт-о-Пренс и имаше добро положение. Щеше да загуби всичко, ако шефовете му дочуеха или заподозряха, че има черна кръв… А оня, другият, отлично знаеше това и го използваше. От ден на ден претенциите му растяха. Докато най-накрая баща ми каза: Няма да мога да плащам повече. Сметката ми е закрита. Сега той ще разтръби всичко, което си поиска — и истина, и измислица. Но това, което има да става, ще стане! И се надявам, че най-накрая всичко ще свърши!

— Трябвало е да подаде жалба срещу него. По дяволите! Все пак в тази страна има правосъдие.

— Ти луд ли си? Жалба? За да разберат всички това, което искахме да скрием? Така или иначе, родителите ми са мъртви. Вярвам, че този шантаж има нещо общо с тяхната смърт. Надявах се, че ще ме остави на мира, мен лично! Но не! Той продължи да ме притиска, както притискаше баща ми. Беше осведомен за всичко с най-малки подробности: знаеше за твоето съществуване, знаеше, че сред приятелите ни се носи слуха за нашата сватба. Не пропусна да подчертае факта, че ти ненавиждаш негрите и мулатите… Досега бях убедена, че той те е предупредил, както се заканваше да направи. Впрочем, той ми заяви, че го е сторил и добави, че това е причината за внезапното ти заминаване…

Този път тя припряно изтри една сълза, приближи се до него и се сгуши в ръцете му.

— Не исках да повярвам! Разкъсвах се от съмнения. Ние толкова се обичахме, казвах си, че ти ще превъзмогнеш тази расова история — съвсем неоснователна по отношение на мен, без никакви факти… Че не може това невидимо позорно петно да бъде толкова важно за теб…

Тя не довърши думите си, отдръпна се и махна неопределено с ръка.

— Ако се бяхме оженили, щях да плащам скъпо, прекалено скъпо неговото мълчание. Ти също, Роже. Или щях да го убия. Със сигурност бих го направила, ако той се бе опитал да ти причини зло… Но ти замина много далече… после мълчанието ти… То ме обвиняваше, дълбаеше пропаст…

Тя въздъхна.

— Не ти пожелавам никога да изпиташ колко болезнена е любовната мъка… — прошепна тя.

После потръпна.

— Изнудваше ме да ходя при него всяка седмица и да му нося пари. Бе започнал да пие и най-често го заварвах пиян… Един ден си науми, че трябва да му стана любовница. Намерих сили да му се изсмея в лицето, защото това бе нещо като доказателство, че не ми е брат, нали? Но той твърдеше, че кръвта ни е толкова различна, че не би имало кръвосмешение. После ми довери, че иска да имам дете от него, така че всички да разберат за моята черна кръв. Тъй като аз никога не бих посмяла да кажа чие е това дете… Започна да полудява…

Тя започна да се смее. Със смях, който разкъсваше сърцето.

— И тогава Сирил се появи и ми предложи да се омъжа за него. Казах „да“, без изобщо да се колебая… Ти не ми отговаряше, приемах го за край между нас. И като станех жена на един негър, този мръсник от Леоган нямаше вече с какво да ме държи в ръцете си. Никога повече не чух да се говори за него… Не зная какво му се е случило…

Роже поклати глава. Значи е това. Значи това е тази ужасна, мъчителна тайна!

— Съжалявам само за едно нещо — каза Люси. — Че не го убих. Ето, сега знаеш всичко. Всичко ти казах, признах си всичко. Очевидно с това нещата между нас няма да се променят кой знае колко. Така или иначе нищо не може да бъде както преди. Но аз винаги ще те обичам. Вчера ти ми говореше за заминаване… Виж, това не бих могла отново да понеса! Скъпи, нали няма да заминеш, кажи ми!

— Може и да се наложи — промърмори той. — Да съм принуден да замина. Във всеки случай такова решение не би имало нищо общо с теб, нито с твоята изповед.

— Станал си добър! Наистина не мога да те позная.

— Как би могла да ме познаваш? — прихна той.

Мислеше за страданията на тази жена, за нейната трагедия — толкова необикновена и в същото време лесно обяснима за тази страна. И не само в тази. Но тя беше добра, с добро сърце. Беше простила. Да, тя беше единственото същество, което можеше да го разбере и да оправдае действията му. Отново го обзе желанието, страшната необходимост да се изповяда.

— Погледни ме — каза той. — Разгледай ме добре, Люси. Проучи ме задълбочено.

— Е и какво? — подхвърли тя и се засмя. — Какво искаш да ми докажеш? Според теб дали ми е необходимо да те гледам, за да знам, че те обичам? Целуни ме, по-бързо, хайде!

Той я прегърна поривисто, за да заличи и забрави за порива, за лудостта, чиято играчка само преди миг щеше да стане.

Когато приближи колата си, върху стъклото, притисната с чистачката, имаше бележка:

„Търсихме те навсякъде, но аз много добре знаех, че ще те намеря тук.

Обадиха се от пристанището. Съобщават, че очакваният след три дни «Манитоба» е пристигнал. Молят те да се явиш в митницата, за да попълниш необходимите документи. Ако искаш да получиш бързо твоя апарат.

Забавлявай се добре…

Дафне“.