Робер Гаяр
Вале купа (18)

III

Господин Денис, явно развълнуван и с бастун в ръка, се облягаше на оградата, обрасла с лиани и поразяващи с изобилието си цветове. Вирна леко брадичка сякаш душеше въздуха и каза със сломен глас.

— Роже…

Лекарят излезе от колата покъртен, с буца в гърлото и омекнали крака. Лицето му пребледня, едва дишаше. Този възрастен мъж, за когото беше мислил дълги дни и нощи и когото щеше да измами без престъпни намерения! Това лице, което въображението му напразно се бе опитвало да нарисува! Най-после всичко беше пред него. Но това, което най-вече го потресе, бяха очите. Очи без живот, без изражение, почти затворени под тежестта на подутите клепачи. За първи път Роже осъзна своята роля на измамник и се ужаси.

Дафне бе изтичала пред него и бе хванала ръката на баща си, за да му помогне и да го води. Устните на стария човек трепереха, като че ли изговаряха нещо, но той оставаше мълчалив.

Роже го изучаваше, стремеше се да проникне в него, докато старецът направи няколко тътрещи се крачки в прахта. Най-после слепецът пусна бастуна си, който увисна на закачената за китката каишка, и вдигна ръце.

— Роже, мой малък Роже. — Гласът се накъса от напиращите сълзи.

И тогава младият лекар се освободи от терзаещите го мисли, стисна челюсти, кръвта му се смръзна и той се хвърли напред, все едно скачаше в бездънна пропаст.

— Татко! — удиви се от неочаквано твърдия си глас. И когато двете треперещи ръце обгърнаха раменете му с неизказана нежност, той разбра умилението и състраданието, които бе вложил в немощния си вик. Повече състрадание, отколкото угризения. Като че ли безпокойството бе изчезнало, бе отстъпило пред съвестта и болката.

Бог знае колко дълго устните му не бяха докосвали лице, покрито с бръчки! Бе забравил нежността на милувката върху страните с изтъняла от годините кожа. Почувства горещи капки върху ръцете си. Сълзи, които се ронеха от мъртви очи. Бе видял и преглеждал с офталмоскоп хиляди такива очи, дори в някои от тях бе вкарвал иглата за катаракта. Познаваше необикновената клетъчна тъкан на тази вътрешна камера, където ежедневието придобива форма и цвят, а може би и получава своето право на съществуване. Но често си бе казвал, че това е относително, защото всички сетива са измамни. Особено зрението, което е подчинено на един вълшебен орган. И не можеш никога да проумееш напълно това, докато не го загубиш.

Всички тези мисли преминаха като светкавица през главата му. Беше ги прехвърлял в съзнанието си толкова дълго, че те се сливаха, образуваха невидима магма.

Най-сетне слепецът бавно се отдръпна, но ръцете му останаха на раменете на младия мъж. Не го пускаше, сякаш се взираше в него. Като че ли с това отдалечаване искаше да го разгледа по-добре. После облекчено се разсмя. В смеха му се долавяше радост и болка.

Дафне стоеше мълчаливо до тях. За първи път виждаше мъж да плаче и да се смее едновременно в прегръдките на друг мъж. За нея това беше необикновено, вълнуващо. Но усещаше непреодолима потребност да направи нещо, да се намеси, да вземе участие, да говори… за да прикрие дълбокото си притеснение.

— Да влезем ли, татко? — предложи тя. — Не мислите ли, че ще се чувстваме по-добре вътре?

— Права си, скъпа, да влезем — съгласи се господин Денис. — Роже сигурно е нетърпелив да се прибере у дома…

Те хванаха стареца подръка от двете страни и го поведоха.

— Не сме променяли нищо след заминаването ти — обясняваше той по пътя към къщата. — Абсолютно нищо… както след загубата на бедната ти майка. Колко би била щастлива днес, клетото скъпо същество! Колко би се гордяла със сина лекар! По дяволите, аз също ще се пръсна от гордост!

Вътре в къщата бе по-хладно, но за Роже, разтърсен от преживяното, горещината беше все така непоносима.

— Настанете ме в моя стол — нареди господин Денис. — И останете при мен…

— Татко — възрази Дафне. — Вероятно Роже е изморен. Сигурно е гладен и жаден… — И се обърна към брат си. — Настина, лицето ти е напрегнато. И си пребледнял.

— Отвикнал съм от жегата — обясни той. — Но въпреки това ще поседна малко…

В действителност той се чувстваше много зле. А горещината само засилваше мъчителната криза на съзнанието, която той преживяваше. Мамеше един сърдечен човек. Направи го щастлив с присъствието си, но дали това бе достатъчна компенсация? Той крадеше нежната обич от друг. От един мъртвец. Все пак един мъртвец не може да бъде ограбван! Трескаво търсеше разрешение на противоречивите си чувства.

Господин Денис леко се люлееше на стола и се разприказва.

— Знаеш ли колко проклинах деня, когато те посъветвах да заминеш за Франция! Но можех ли да предвидя избухването на войната? По-късно годините минаваха без вести от теб… бомбардировки, терор… Лишения… Сънувах кошмари. Виждах те разкъсан от снаряди, затрупан под горящи развалини… И какво ли не още!

— Роже, разположи се удобно — намеси се Дафне. — Свали си вратовръзката, сакото… Изглеждаш като риба на сухо!

— Наистина не ми стига въздух — каза той с измъчена усмивка, но я послуша.

Изпитваше желание да се излегне, да подиша спокойно, да прогони мислите, които се надпреварваха в главата му.

— Ще кажа на Калеб да ти приготви нещо освежително за пиене и после ще седнем на масата — каза младото момиче.

— Не съм гладен.

Без да каже нещо, тя изчезна в съседната стая. Господин Денис продължи.

— След глупавия нещастен случай, най-мъчително за мен бе да проумея, че повече няма да мога да те видя! Не се изразих точно. Каква злополучна идея! Да започна да правя консерви!… Бях в градината. Бях запалил огън зад кокосовото дърво в дъното… Съдържанието на кутията избухна в лицето ми…

— Ще му разкажеш всичко по-късно — заяви появилата се Дафне и подаде на Роже чаша.

Той жадно я изпи. С нечовешки усилия се бореше срещу тъмната сила, която отпускаше мускулите му, парализираше волята му. Подаде празната чаша на сестра си. Виждаше я през накъсана мъгла. Нищо не беше такова, нищо не ставаше така, както бе предвиждал. Невъзможно! Не-въз-мож-но! Сричките бясно кънтяха в главата му. Да, трябваше да се признае за победен. И простичко да си признае всичко. Той се предаваше. Да правят с него каквото искат!

Нямаше повече кураж, сърцето не му позволяваше да мами повече този добър човек и това красиво и мило момиче.

— Лошо ли ти е, Роже? — въртеше се около него Дафне. — Лицето ти е бяло като платно. Искаш ли да полегнеш?

Той не чуваше нищо. Тежко отпусна клепачи и пропадна в непрогледна тъма. Смътно долови разтревожения глас на младото момиче, но думите й не достигнаха до съзнанието му.

— Марилиз! Калеб! Бързо! На доктора му прилоша… Помогнете ми… Донесете студена вода, оцет…

 

 

Отвори бавно очи. Изпитваше някакво смътно блаженство и малко по малко възвръщаше нормалното си дишане. Беше проснат на диван, около него витаеха образи, които би искал да прогони. Постепенно изплуваше от дълбините на море, на някакъв незнаен свят, не знаеше дали това е реалност или кошмар. Реши да не помръдва.

Около него се носеше шепот. Сигурно бе Дафне. Разтревожена. Чувстваше го по гласа й — глух, почти неузнаваем, но думите й вече ясно се различаваха.

— Какво искаше да каже с тази история за фриц, нарязан на парчета със секира. И какво точно означава фриц!

— Вземи речника!

— А заслона при Синял!

— Трябва да питаш него… Скоро ще дойде на себе си.

— Запомни имената! — настояваше възбудено Дафне. — Ардоан, Малан, Вилермон…

Господин Денис не отговори.

— И всички тези жени — продължи Дафне. — Дениз, Жаки, Елен, Жермен… Явно любовници! Е, добре! Не ми харесва това, че брат ми се е въргалял в прегръдките на тези мръсни уличници!

— Ти си една малка глупачка! — оживи се старецът. — Роже е зрял мъж, а ти си още хлапачка!

— Това няма да ми попречи да му кажа какво мисля!

— Ще ми направиш ли удоволствието да не му повториш и дума от тези бълнувания. Ако има тайни, това е негово право. Личният живот на човека е неприкосновен!

Този път младото момиче премълча. Роже долови шума от стъпките й, сухото потракване на ниските й токчета по плочите. Усети, че стои до него. Лекото пощипване в ноздрите го подсети, че пъхат под носа му тампон, напоен с оцет. Беше ли усещането приятно, свестяващо? Той издържа, защото удължи нарочно припадъка си, за да не трябва да отговаря на неизбежните въпроси на Дафне.

Да бълнува беше идиотско, по-идиотско дори от припадъка му. Още неща, които не бе предвидил!

— А, ето че идва на себе си! Сигурно е слънчасал! Не трябваше да го возя в открита кола. Грешката е моя.

Най-накрая Роже се реши, въздъхна дълбоко, подпря се на лакът и се усмихна на Дафне.

— Ама че тъпотия! — каза той и прокара ръка през косата си. — Докторът идва, за да лекува населението, а ето че се налага него да спасяват!

— И се шегуваш на всичко отгоре. Страшно се изплашихме!

— Край! Направих грешката да стоя цяла сутрин на палубата. Неразумна постъпка, като се има предвид, че съвсем съм отвикнал от слънцето.

— Стори ми се, че наистина тъгуваш по снега… Какво е заслонът на Синял?

— Дафне! — строго извика господин Денис. — Да ревнуваш брат си! Добре се наредихме!

— Хубаво де! Нищо не съм казала! Ето, Роже, пийни ром, ще ти помогне да се съвземеш. Не, не съм ревнива, но няма да оставя това така! Все пак имам право да зная как си прекарал тези десет години! Нали сме с една кръв? Аз няма да скрия нищичко от теб…

— Ca to pas contain pis gand passe to!^[1] — каза старецът.

Ромът наистина му подейства тонизиращо, както бе предсказала Дафне. Лекарят стана и потърси в джобовете си пакета цигари.

— Сега съм по-добре — заяви той. — Имах кошмар, в който реалността и небивалиците се преплитат и се получава нещо съвсем изкривено… Занапред ще се държа по-прилично — весело добави той.

— Искаш ли да седнем на масата? — предложи Дафне. — Може пък да хапнеш нещо?

— Ще опитам, въпреки че медицината не го препоръчва.

— Има солена салата от цвекло с черен пипер и олио. Толкова я обичаше! — уточни слепецът, потропвайки по пода с бастуна си.

Масата бе сервирана на терасата. Къщата бе построена в колониален стил. Каменни колони поддържаха верандата от всички страни. По стените се преплитаха пълзящи растения с бледолилави, червени и бели цветове, толкова гъсти и плътни, че дневната светлина едва проникваше през завесата им. Тази растителност осигуряваше относителна прохлада в знойния климат и беше убежище на безброй малки гущерчета с променлива окраска, които свободно се стрелкаха във всички посоки, дори по масата, като търсеха своето любимо лакомство — насекоми. Имаше и няколко миниатюрни праисторически чудовища, които целодневно устройваха засади, но вечер се показваха и кръжаха около лампите — търпеливи и неуморни ловци.

— Мястото ти е както преди, отдясно на татко — каза Дафне и позвъни с камбанката.

Тя седна срещу двамата мъже. От нея струеше такава свежест и чистота, че за момент Роже забрави всичко. Беше истинска наслада за очите. Тя му отговори с прелестна усмивка, която го развълнува до дъното на душата.

Марилиз се появи безшумно. Пристъпваше с боси стъпала и носеше голям поднос. Лекарят я виждаше за първи път. Беше с пищни форми, с черна лъскава като китайски лак кожа. Тя втренчено го загледа, остави подноса и плесна с ръце:

— Bonguie, seigneu! Ca ki’ ive? — възкликна тя. — Sainte Viege Ma’ie apveille ey!^[2]

Дафне избухна в смях и погледна брат си, чудейки се какво ще отговори той.

— Съвсем съм го забравил — учтиво обясни той. — Само детински бърборения!

Младото момиче го изгледа — учудена и като че ли засегната. Устните й се раздвижиха, като че ли искаше да каже нещо, но не отрониха нито звук.

— Ще трябва отново да го научиш! — предпазливо каза господин Денис. — Ще ти трябва, за да общуваш с местните пациенти: две трети от населението говори само креолски.

За да избегне отговора, Роже опита малко от салата. Беше отвратителна на вкус, но се насили да преглътне. И за да уреди да не му сервират често тази гадост, каза:

— Салатата няма същия вкус както някога. Явно човек променя с годините и вкусовете си.

— В чужбина бързо се свиква с нови навици — намеси се Дафне.

Марилиз донесе кошничка с млечна баница. В този миг Роже точно оставяше вилицата си и с непохватно движение я изпусна на пода.

— Интересно — отбеляза господин Денис. — Ти си станал левичар! Или само така ми се е сторило.

— Въпрос на тренировка. Един добър хирург трябва да си служи еднакво добре и с двете ръце — отвърна той.

— Няма да ти бъде трудно да изпревариш местните — увери го младото момиче. — Между нас казано, те не са особено добри.

— Не започвайте да хулите колегите ми — засмя се Роже.

Явно личеше, че няма апетит, така че не го заставиха да опита твърде пикантните tchiaca. Но едва сега успя да вкуси прочутото жакмелско кафе. Обясниха му, че божественото питие се прави от кафе, печено с вторична захар, което му придаваше лек аромат на карамел.

Толкова желаният час на сиестата наближи.

— Ще те изпратя до твоята стая — каза Дафне.