Робер Гаяр
Вале купа (40)

VI

Роже подкара бързо колата. След няколко минути започна да съжалява, че е тръгнал. Изкуши се да обърне. Беше оставил Дафне във властта на това чудовище! Но даже и да беше останал, как би могъл да я защити и щеше ли да има смисъл присъствието му? Дали Дафне нямаше по някакъв начин да събуди дивите инстинкти на убиеца?

После си даде сметка, че бяга. Бягаше, защото нахълтването на Шателар в мирния живот на Песион Вил бе послужило като катализатор на отношенията му с младото момиче.

Беше действал импулсивно, без даже да осъзнава докрай какво прави. А Дафне? Тя беше извършила това, което наричаше престъпление, с такава радост и всеотдайност. Какво ги очакваше утре? Дали Шателар неволно няма да даде тласък на събитията?

Натисна до дупка газта. Искаше да пристигне в клиниката и да телефонира на Дафне, да я успокои и самият той да бъде успокоен от нея…

Но му предстоеше и да разплете обърканите конци на живота, си. Имаше само един изход — откровено да признае всичко, да разкрие истината, без да мисли за последствията.

В клиниката с облекчение научи, че доктор Гомбо вече е подписал всички документи и погребението на жертвата е уредено. Това бе истинско освобождение и младият доктор протегна ръка към телефона на бюрото си. В същия миг се запита какво въздействие ще предизвика рязкото телефонно иззвъняване в къщата, върху убиеца. Ръката му увисна. Не можеше да предвиди реакцията му. По-добре да не звъни. Но ясно съзнаваше, че умишлено наложеното неведение само ще увеличи тревогата му.

На вратата се почука и той ядосан махна с ръка. Беше Асефий. Лицето й бе предизвикателно напудрено с някакъв нов цвят, който придаваше кехлибарен оттенък на тъмната й кожа. Късата пола разкриваше дългите й крака и доста пълните бедра. Беше се напъхала в тесен корсаж, който заплашваше всеки миг да се пръсне и пищният й бюст да се изсипе. Наивната уловка за малко развесели Роже.

— Една госпожица е дошла за преглед — обяви тя. — Няма записан час, но твърди, че ще я приемете.

— Добре, нека влезе — каза разсеяно Роже.

Беше Мари-Луиз. Личеше, че е отделила доста време, за да гримира старателно лицето си. Ружът по скулите й прикриваше очевидното иначе малокръвие, но отново изглеждаше така, както при първата им среща. Погледът й беше посърнал, меланхоличен. Морно се усмихваше. Той бе взел това цъфтящо тяло, бе получил своето удоволствие. Тя му се бе отдала. Забеляза обаче, че едва я познава, че тези форми са му чужди, защото в действителност никога не ги бе разглеждал, освен крадешком.

Тя тръгна към него с протегната ръка. Пърхаше с мигли и забележимо се изчерви под пласта грим.

— Нали не те притеснявам?

— Пациентите ми никога не ме притесняват. Тук съм, за да лекувам. Вземи стол, седни и ми кажи какво те измъчва?

Тя седна неохотно и въздъхна.

— Днес си много сдържан! Нали никой не може да ни чуе?

— Никой. От какво страдаш? — повтори той.

— Ти трябва да откриеш. Нали си лекар?

— Е, добре! Поне ми кажи какво изпитваш. Имаш ли болки? Силни ли са? Къде те боли?

— Тук! — Тя посочи патетично сърдечната област. — Откакто те познавам, ме боли тук…

Той ледено я изгледа. Изпита погнуса от нелепата, лицемерна роля на прелъстителка, която бе започнала да играе.

— Трябва да се консултираш с добър специалист кардиолог — каза той.

— Можеш все пак да ме прегледаш — решително го обори тя и стана.

Преди той да успее да реагира, тя бе свалила корсажа си. Не носеше сутиен и закръглените й, високо вдигнати гърди щръкнаха предизвикателно. Твърдите розови зърна му заприличаха на вторачени в него очи. Трябва бързо да разкарам тази досадница! — помисли си той, но протегна ръка към стетоскопа.

Тя продължи с елегантни извивания да свлича полата си, но той я спря.

— За сърцето е достатъчно.

Приближи се до нея. Тя обхвана гърдите си, стисна ги и му предложи.

— Днес няма ли да ги целунеш?

— Има време за всичко. Свали си ръцете.

Тя настръхна от студеното докосване на стетоскопа. Той започна прегледа методично и съсредоточено.

— Чуваш ли сърцето ми? Бие за теб — започна да се превзема тя.

Помисли си, че парфюмът й е прекалено силен и сякаш се е поливала с него. Обърна се. Клепките на Мари-Луиз бясно пърхаха, устата й бе полуотворена, устните издадени напред в очакване на целувката му. Той отиде до бюрото и остави там стетоскопа. Когато се обърна към нея, тя бе изпъчила гърдите си, при което изпъкваше хармоничната и нежна извивка на ханша й.

— Може да се обличаш — каза той. — Кажи ми… била ли си при лекар за сърцето си?

— Не. Никога… Виж какво, нека бъдем откровени, нищо му няма на сърцето ми — здраво, стабилно. Не бива да го упрекваш, че толкова бързо се е запалило по теб.

— В действителност едно запалено сърце е много смущаващо, особено когато е чувствително. И ти трябва да се погрижиш повече за твоето, Мари-Луиз. Не, не се шегувам… Силно изразен систоличен шум и стеноза на трикусиидалната клапа в дясната камера. По всяка вероятност усложнение след прекаран ревматизъм. Доста често се среща при жените…

— Номерът ти не минава! — каза тя сухо, докато обличаше корсажа си. — Търсиш си повод да се освободиш от мен и всички средства ти се струват добри! Когато човек има изгодни предложения, по-трудно избира!

Миглите й отново затрепкаха. После заяви.

— Добре! След като нещата стоят така, ще ти съобщя последната новина, която няма да ти достави удоволствие. Твоята голяма приятелка Лизбет заминава с баща си тази вечер. За Гваделупа и Мартиника. За неопределено време…

Тя се огледа в малкото си ръчно огледалце.

— Що се отнася до Люси, тя скоро ще бъде ангажирана от съпруга си. Негърът й се връща тези дни. Което за теб означава едно легло по-малко. Ето защо мисля, че в крайна сметка ще се озовеш в моето! Още повече, че Сирил ще побеснее!

Тя прекара бързо розовото пухче по бузите си.

— И защо Сирил ще побеснее?

— Защото се носят слухове, разбира се! Истории за Люси и теб! Може да се стигне и до скандал.

— И кой ги разпространява?

— Не знам — смути се тя, съжалила за думите си. — Знам само какво се говори, това е всичко…

Той сграбчи китката й и силно я стисна. Тогава тя смутено наведе глава и без той да й задава повече въпроси, призна.

— Не зная нищо точно, разбира се… но сигурно са тръгнали от Превилиен… Помисли! Той те ненавижда. Страхува се, че ще възразиш срещу сватбата му с Дафне. Което няма да учуди никого в Порт-о-Пренс. Всички говорят, че ти си влюбен в сестра си и жестоко я ревнуваш.

Той я пусна и се върна до бюрото си.

— Превилиен те е следил. Трябва да ти кажа, че той е доста увлечен по Люси и на драго сърце би се причислил в списъка на завоеванията й, дори да е вярно това, че има черна кръв. Накратко, той е виждал много пъти колата ти пред нейната къща. Стояла е там с часове.

Той закрачи из стаята. Мълчеше. Мари-Луиз продължи със сладък глас, който трябваше да звучи като ласка.

— Знаеш ли, без да давам вид, внимателно наблюдавах Дафне. Тя също си пада по теб, и то сериозно. Във всеки случай по съвсем друг начин. Не както при Жан-Луи. Той отлично е разбрал това. И аз ти казвам, не й се доверявай! Омъжи я възможно най-бързо, защото вие двамата в най-скоро време… ще направите страхотна глупост. Не че ще излезе от семейството, нали?

Внезапно той усети как заплахите се сгъстяват и надвисват над главата му. Виждаше се в скоро време преследван като Шателар, притиснат до стената. Щеше да изгуби, ако закъснее със съответните действия, защото моментът, когато вече нямаше да може нито повече да говори, нито да се защити, наближаваше.

Той спря, взе цигара и я запали, без да предложи пакета на Мари-Луиз.

— Слушай — сериозно каза той. — Не те съветвам да повтаряш тези глупости пред Дафне. Ще ги приеме сериозно и направо ще се разболее. Но ако някой продължава да говори за Люси и за мен, можеш да му отговориш, че това, което се е случило между нас, в никакъв случай няма да породи съмнения у господин Планата… Защото в крайна сметка не се е случило нищо.

— Надявам се, че не си се разсърдил — започна да се умилква тя. — Казах ти всичко това за твое добро. Още не си наясно какъв е животът тук. От нищо стават страхотни скандали. Исках да ти го спестя.

— А една връзка с малко момиче няма ли да предизвика скандал? — подигравателно попита той.

Тя се смути, почервеня и пак започна да мига.

— Напиши ми рецепта — каза. — Родителите ми знаят, че съм дошла тук на преглед.

Той седна зад бюрото.

— Избягвай силните вълнения — каза той, — и физически натоварвания. Трябва да се пазиш. Ако не се лекуваш сериозно, някой ден сърцето ти ще закъса… Ще ти предпиша само поддържащи — малко бром, камфор и валериан.

Тя взе рецептата.

— Надявам се, че не си настроен против мен? Мога ли да дойда пак?

— Настоявам. Сърцето ти има нужда от лекарско наблюдение.

— Освен това може би някой ден да си в по-добро настроение? Знае ли човек?

 

 

Беше убеден, че е взел разстоянието за рекордно късо време. Безпокойството го измъчваше като див звяр, който разкъсва вътрешностите му. Но когато спря пред къщата, изведнъж се почувства спокоен.

Калеб, качен на стълба, подрязваше лианите и листака. Тананикаше си креолска песен — за любов, тъга, птици и целувки. Роже приятелски поздрави негъра и бодро отвори вратата. Къщата тънеше в тишина и той дълбоко си пое дъх, щастлив, че най-лошите му опасения се бяха разсеяли. Господин Денис кротко дремеше в стола люлка в един сенчест ъгъл на стаята.

Роже изпита неудобство да го събуди. Заспалият старец дишаше леко и спокойно, като дете.

Реши да отиде в кухнята. Искаше му се да пийне нещо студено и освежително. Марилиз влезе през остъклената врата с метла в ръка.

— Къде е Дафне? — разтревожен попита той.

— Li kape so’ti aque gouand boug Diab’la de vie mabouya! — измърмори тя и вдигна рамене.

— Все пак не е заминала сама с този нещастен убиец! — възкликна той.

— Не, съ’сем не! Moin kape pa’le P’evilien…

От салона долетя гласът на слепеца.

— Ти ли си, Дафне? Колко е часът?

— Пет и половина, татко — отговори Роже. — Изглежда Дафне е излязла с Жан-Луи.

— Разбира се! Нали трябваше по един или друг начин да се освободим от неканения гост…

— Но какъв дявол търси Жан-Луи в тази история?

— А! Доста е объркано… Мини в салона, ела, ще ти обясня… Виждаш ли, след като ти тръгна, нещастният Шателар претърпя нещо като морално преобразяване. Не се мръщи! Опитай се да погледнеш на нещата като мен. Дори когато става въпрос за закоравял престъпник. Само че неговият случай не е такъв. Той ни разказа за живота си. Пред сестра ти и мен. За предателството на една жена… и на един приятел… Всъщност това го е довело до престъплението…

— Най-вероятно това са само куп лъжи!

— Изглеждаше искрен. Нито луд, нито пиян! Този човек страдаше, Роже. Дори се замисли дали да не се обеси някъде.

— Хм! И вие с Дафне не намерихте по-подходящо решение, освен да извикате Жан-Луи. Защо точно него? Трябваше само да ми се обадите.

— Ти имаше работа. Шателар искаше да стигне до границата. Жан-Луи познава отлично пътя през Кроа де Буке и блатото Соматр.

— И той прие? Не знае ли, че законът наказва укриването на престъпници?

— Дафне му се обади. Има ли нещо, което той би й отказал? Тя сама предложи да ги придружи — заради доверието на Шателар.

— От хубаво по-хубаво! Господи, каква лудост! Това е нечувано! Шателар е въоръжен, търсен от полицията. Само да го зърнат и ще стрелят по него без предупреждение. Той ще окаже съпротива. Ако това се случи, животът на Дафне е в опасност. И трябваше ли да правиш Превилиен съпричастен на престъпното ти милосърдие, което още повече пък е към един убиец!

Роже вбесен обикаляше из стаята. Не спираше, за да успокои гнева си и преди всичко тази режеща болка, болката от ревността, която изгаряше стомаха му.

— Преди колко време тръгнаха? — попита той. — Кога ще се върнат?

— Може ли точно да се определи… Виж, Роже, те са млади. Сигурно имат да си казват доста неща, само те двамата, да си погукат. Влюбените никога не бързат да се разделят, знаеш го добре, нали?

— Това не ми харесва!

Господин Денис почака малко, после започна отново.

— Спри да обикаляш и по-добре седни до мен. Искам да ти кажа нещо. Виждаш ли, ние за първи път оставаме двамата с теб сами, един срещу друг…

— Вярно — съгласи се лекарят.

Но застана нащрек. Гласът на слепия човек прозвуча различно от друг път. Някак студено, двусмислено. Роже се напрегна — от любопитство, но обзет и от някаква мъчителна тревога.

— Да — продължи старецът, все едно не беше спирал, — има неща, които двама мъже могат да си кажат само насаме. Неща, които не се споделят в присъствие на прислугата или на жена. Би ли ми подал една пура, момчето ми. Знаеш къде ги държи Дафне.

Когато старецът запали и дръпна няколко пъти, лекичко се залюля в стола. Лицето му бе станало много сериозно.

— Роже, ти вярваш ли в шестото чувство, което приписват на хората, загубили зрението си, като мен например?

— Най-често за сметка на зрението другите сетива стават изключително чувствителни. Това им помага, но може и да ги заблуди. Не ми се говори обаче за някакви теории за шесто чувство, за свръхестествено зрение. Не вярвам в това.

— Тогава… но не това исках да те питам. Въпросът ми е следният: ако след миг, утре или вдругиден, с една дума — в най-близко време получиш роговица за присаждане, или трансплантант, както го наричаш, бъди откровен, ще се опиташ ли да ме оперираш?

— Без колебание!

— Не съм се съмнявал, че ще получа друг отговор. Така че, продължавам: ще бъдеш ли щастлив, ако ми върнеш зрението, ако аз действително прогледна?

— Питаш ме абсурдни неща. Какво целиш?

— Е, добре, усещам, че се чувстваш неудобно. Има нещо, което те безпокои, измъчва те. Не знам какво е. Но го има! Неуловимо… и трудно за формулиране!

— Факт е, че съм неспокоен, много изнервен. Мисля, че ти приемаш доста леко нещата, свързани с Дафне.

Старецът не отговори. В настъпилата тишина Роже беше разтърсен от усещането: часът на истината наближаваше. Беше дошло времето да свали маската. Да изложи своето обяснение. Слепецът беше вдигнал завесата! Имаше ли смисъл отново да спасява положението.

Той направи няколко крачки. Светът се завъртя пред очите му и ако останеше на място, щеше да падне.

Тишината сякаш се сгъсти. Проточиха се няколко безкрайни секунди. Роже копнееше някой да влезе — Марилиз, Калеб, дори Шателар, само и само да се сложи край на ужасното, задушаващо напрежение.

— Седни, ако обичаш — каза спокойно слепецът и пое дълбоко въздух, като плувец, на който му предстои дълбоко гмуркане.

— Бих искал да ми разкажете какво се е случило с моя син — доктор Роже Денис — каза много тихо, но твърдо старецът. — Или какво сте направил с него, с истинския ми син?

Младият мъж отвори уста, но не можа да проговори. Нямаше думи. От гърлото му се изтръгна горещо стенание, последвано от продължителна въздишка на облекчение. Все едно бе подложен на мъчение, което внезапно бе прекратено. Без съмнение всичко бе загубено. Но решението вече не бе негово.

— Признавам — продължи господин Денис, — че поставих въпроса си малко грубо. Но все пак, господине, трябваше да стигнем дотук, нали? Следях как живеете, чувствах реакциите ви, не пропусках нито една подробност… Изживявах всяка стъпка от ролята, която бяхте решил да изиграете. Аз също се включих в комедията, за да не се усъмните. И е трудно да се каже кой от двама ни беше по-добрият актьор?

Гласът бе станал присмехулен. Лекарят оставаше мълчалив. Въпреки това слепецът продължи:

— Сега вече вие трябва да повярвате в шестото чувство. Аз изградих увереността си троха по троха. Сигурно ще ви бъде интересно, нали? Вие сте левичар — Роже не беше. Вие не разбирате и дума креолски, диалекта или наречието на острова наречете го както искате, но това все пак е език, а езикът не се забравя. Вие пристигате от Франция като дипломиран офталмолог, докато нещастният ми син нямаше никаква специалност. Той сам ми писа за това. В началото, за известно време си мислех, че това е едно прекрасно и нежно синовно внимание, пазено в тайна… Но вие като че ли се страхувахте, не, нека го кажем — не проявявахте настойчивост да се заемете с моя случай. Разбирам ви. Вие не можехте да бъдете съпричастен на проблема ми — дали виждам или не. Напротив, да бъда сляп дори беше във ваш интерес… Вижте! Възвърнал зрението си, аз неминуемо щях да ви разоблича, да разкрия вашата измама. Но вашата тайна не беше тайна за мен. О, всичко ви издаваше, без вие да се усъмните дори. Роже беше жесток, истински жесток — вие не сте. Той ненавиждаше черните и цветнокожите — вие нямате никакви расови предразсъдъци. Е, няма да стигна дотам, че сте безразличен… Но отношението ви към Люси ми отвори очите…

Той тихичко се засмя.

— Роже избяга от тази страна, защото не можа да понесе, че Люси има във вените си черна кръв. Той ми призна това. Само на мен, непосредствено преди тръгването си. Да не забравя, каза той. А вие, господине, се държахте така, като че ли не знаете тази подробност. И вие действително не я знаехте.

Той замълча, дишането му бе леко ускорено. Пурата му бе загаснала и той я хвърли на пода.

— Бях изправен срещу толкова необясними противоречия — поде той. — Как можахте да повярвате, че ще ме заблудите, че ще ме излъжете? Защото се държах като мил и любящ баща? — И след кратка пауза продължи. — Но преди да отговорите на въпросите ми, държа честно да изложа две неща, които не са във ваша полза. Аз съм сговорчив човек, най-малкото се старая искрено да разбирам и прощавам всичко, но изпитвам ужас от лъжата и преструвката. По тази причина ми е трудно да допусна, че вие сте коварен, лицемерен и нечестен по природа. Това е! А сега, какво стана с моя син, кажете ми? С негово съгласие ли играете тази комедия? Защо е тази смяна, това присвояване на самоличност? И най-напред кой сте вие?

Лекарят преглътна горчиво, но душата му се отпусна. След миг щеше да свали непосилния си товар. Каквито и последствия да имаше след това, всичко щеше да бъде по-добро от унизителното положение, в което сам се бе поставил. Той простичко заговори.

— Казвам се Пол Вилермон. Вашият син почива под това име в малко гробище високо в Алпите, под снеговете. Умря при един ужасен и нелеп нещастен случай. Пред очите ми… Но аз вече бях готов да ви призная всичко. Не можех да понасям вече бремето на тази тайна. Вината ми е голяма, признавам, но съм убеден, че ще изслушате доводите в моя защита, след като разберете, че синът ви беше моят единствен приятел… И ако досега не ви казах истината и оставих вие да свалите маската ми — вместо сам да го направя — това е, защото всеки път, когато бях готов да го направя, отстъпвах от страх да не ви причиня жестока мъка. Вие ме приехте като ваш син, това беше една илюзия, но в нея имаше и реалност… Вие ме питате защо направих всичко това? Аз непрекъснато си задавам същия въпрос. Още от мига, когато направих първата крачка по този път. От мига, в който връщането назад стана невъзможно.

Той се приближи и седна до стареца.

— Най-често действията на хората не означават нищо, защото те са продиктувани от импулса — каза той. — Осъзнати ги прави честото повтаряне. Но понякога се случва, че постъпваме като напълно непознато същество, като едно различно създание от това, което сме всъщност. Това е нещо като привличане, нещо, на което не можем да устоим. То се събужда внезапно в нас под въздействието на благоприятни на пръв поглед обстоятелства. И в този момент действията изглеждат разумни. Но скоро те стават съвсем необясними, дори за този, който ги е извършил. И самият той не ги разбира вече. Загубил е ключът за тях. Опитайте се да си представите сега какво изпитва същият този човек, който е решил да се настани в кожата на друг!