Робер Гаяр
Вале купа (9)

IX

Без да бърза се отдръпна, изплъзвайки се като змиорка между пръстите му. И се отдалечи от него. Той предположи, че тя ще отиде до вратата, за да включи осветлението, като си каза: Ако светне, нищо няма да се получи!

Но тя спря по средата на пътя и се втренчи в него. Играеше с ноктите си, лицето й бе сериозно, устните й потръпваха, но не каза нищо.

— Беше съвсем импулсивно — опита се да й обясни той. — Ако си припомниш за какво разговаряхме преди малко, ще разбереш, че не съм съвсем виновен и ще ми простиш…

— Добре, вината е моя — тя уморено отпусна ръце, — но ти не трябваше да си въобразяваш, че ти давам аванси. След толкова време бихме могли да си спомним за приятните мигове, които сме имали, без да се опитваме да ги изживеем отново… И при това, с възрастта човек се променя. Сега не гледаме на нещата със същите очи, с които сме ги виждали някога, нито пък движенията ни са същите, за да направим това, което правехме на дванайсет години! Дори считам, че това би било светотатство! Искам да запазя непокътнати хубавите си спомени…

Най-после тя реши да запали осветлението и без колебание се отправи към електрическия ключ до вратата.

— Не искам да оскверня нещо, което ми е било толкова приятно и ми доставя удоволствие винаги, когато си го припомням. Дори ако това са само илюзии…

— Не драматизирай един мимолетен жест на нежност и обич.

— Не говори така! Видях погледа ти! Видях очите ти, пълни с желание… Точно както първия път, когато ме помоли да го направя поне веднъж… Тази жизненост, после забулена от буреносен облак, никога не може да ме заблуди. Веднъж видях този поглед и у Кристоф… Когато ме направи своя жена, а след това желанието му започна да гасне и той ме взимаше, без много-много да му мисли какво прави… Но очите му, когато ги видях да блестят от похот, знаеш ли какво изпитах? Отвращение! Погнуса и страх… Можеш ли да го обясниш? Нали си лекар!

Той прекоси стаята, взе бутилката с ром и попита:

— Наистина ли държиш?

— Да.

Той напълни чашата си, но не отпи веднага. Съзерцаваше я замислено, с внимателния поглед на клиницист. Питаше се: Възможно ли е всички жени, които бедният ми приятел е имал, да са невротички?

— Мисля — започна сериозно той, — че ти живееш със сянката на един призрак. Въобразяваш си, че няколкото забранени докосвания, игриви закачки и полудействия са ти разкрили напълно любовта. Мъчиш се да повярваш, че този призрак и тази химера са плод на твоята незадоволеност. Не правиш нищо, за да спреш да живееш със спомените. Впрочем не съм убеден, че сега ти помниш нещата такива, каквито са били в действителност. Допълваш ги по свой вкус, украсяваш ги с измислици. Това ти пречи да обичаш наистина и може би, както самата би искала, скрива от теб същинските ти желания и притежания.

— И така, според теб съм болна! — пламенно възкликна тя. — Аз, която живея за теб, само за теб… от години…

— Ти живееш със сянка — каза той. — И когато тази сянка се материализира пред теб, ти изпадаш в ужас. Ти не я познаваш вече! Оставяш дреболиите да те омайват, самоизтезаваш се с несъществуващи неща.

Тя протегна ръка към безразборно пръснатите върху леглото снимки:

— Там, в нашето скривалище до блатото Соматр — каза — ти се закле, че ще бъда твоя завинаги, а ти мой. Представях си как ще прекараме живота си заедно. И ти наричаш това дреболии! Подай ми чашата — вече по-спокойно завърши тя.

Той й занесе чашата и се върна да вземе своята.

— Попита ме за мнението ми — учтиво обясни. — Ако добре съм разбрал, Кристоф не те задоволява съвсем. Никога ли не си се запитвала дали причината за неговото поведение не си ти? Той нищо не знае за призрака, за тази сянка, която владее мислите и чувствата ти. Но несъмнено усеща невидимото й присъствие между вас, без неговото съгласие.

Тя не отговори. Думите му проникнаха в съзнанието й. Тя ги обмисляше, претегляше и те я разтърсиха.

— Ти беше суров, не познаваше състраданието! — промърмори глухо. — И все още си такъв! Като дете това все още се търпеше, но малко по малко се превърна в жесток, озлобен юноша… Не говоря за всичко, което изтърпях заради Люси и още толкова други… Но чуй! Не зная дали помниш — един ден цялата компания бяхме излезли, точно на Соматр. Ти намери див гълъб, ранен от ловец. Беше още жив, но крилото му бе прекършено от сачмите, а едното краче счупено. Ти завърза здравото му краче с канап за една пръчка и се забавляваше, смееше се и въртеше нещастното птиче над главата си, подиграваше се с писукането му… Трябваше да го изтръгнем от ръцете ти. Феликс го направи и те заплаши, че ще размаже физиономията ти. И понеже той беше доста по-набит от теб, ти се подчини! Тогава се срамувах заради теб!

Той вдигна чашата, изпразни я и я остави.

— Човек се променя с възрастта — каза той. — От добър може да се превърне в затворен и зъл. Във всеки случай не бих се разпознал в случката, която разказа… Тази постъпка днес ми изглежда съвсем непонятна.

— Е добре! Това би доставило удоволствие на баща ти. Той без друго страдаше много от твоята диващина… Знам, защото го е споделял с баща ми, а той по-късно само повтори думите му. И начинът, по който се отнесе с нещастната Люси… тази жестока раздяла, без една дума, без никакво обяснение! Мислиш ли, че честен и добър човек би го направил? Дори аз, която имах всички основания да ненавиждам Люси, я съжалих.

— Което не ти е попречило да живееш с нежния спомен за похотливото хлапе, което съм бил — присмя се той.

— Благодаря на Бога, че не си продължил развитието си в тази насока, както си мислех.

— Затова ли преди малко ме отблъсна? — любопитно се осведоми той. — Тъкмо търсех някакво обяснение…

— Не само заради това… Отлично съзнавам, че след толкова години, след всичко, което сме преживели, едва ли бихме могли да се открием отново. Голобрадото момче, което някога ме опипваше, днес има бодлива брада. А малкото момиче, което навремето те учудваше с това, че няма косми, се е превърнало в напълно развита жена… Еволюция, нали! — изсмя се тя.

Той погледна часовника си.

— Ако искаме да заварим някой отворен ресторант, трябва да побързаме — заяви той. — Знам един, където не искат купони за храна, но е доста далеч.

— Нямаш ли кола?

— Тази сутрин я оставих в един гараж за продаване. Мислех, че няма да ми трябва повече.

— Вярно… Впрочем, кога тръгваш?

— Трансатлантическата компания ми е резервирала място на 1 февруари с Колумбия. С малко късмет бихме могли да пътуваме заедно?

— Държиш ли?

— А ти?

Тя видимо се поколеба.

— Ако ни зърнат да слизаме от кораба заедно, веднага ще плъзнат слухове… Знаеш какво е общоприетото мнение при нас: след три дни в морето жената е готова да се отдаде на първия срещнат. Още повече, след като се знае, че сме стари приятели… А и чакай само да видиш какво тържествено посрещане ще ти организират. Разбира се, старите приятели, но преди всичко жените. Когато тръгвахме, в Порт-о-Пренс се говореше само за теб… Първо, ти си изгодна партия за доста момичета и трябва да очакваш атаки от всички страни. Докато за другите, говоря за омъжените, имаш репутацията на истински Дон Жуан. Впрочем Дафне доста умело я поддържа… Много е горда, че има брат като теб. Красив, доктор по медицина и на всичко отгоре пристига направо от Париж!

Той се разсмя и поклати глава:

— Ще се приготвяш ли?

— Ако не си много гладен, мога да ти предложа нещо друго. Късно е, а имам малко студено пиле, хляб, плодове и за десерт при това оскъдно меню — прекрасно кафе, истинско. Донесохме го от Жакмел. Какво ще кажеш? И да не забравя, приятелите, които ни преотстъпиха апартамента, имат чудесна изба, която е на наше разположение.

— Програмата е повече от чудесна! Така ще можеш да ми разкажеш всичко за родината!

Тя весело го хвана за ръка.

— Ела. Ще вечеряме в кухнята. Докато слагам масата, ти ще избереш виното.

Отидоха в кухнята. Елен отвори прозореца, за да вземе обявените лакомства от един голям шкаф за хранителни продукти, изработен като кафез с много ситна решетка. В стаята нахлу леден въздух и тя бързо затвори.

— Ще откриеш бутилките в бюфета, най-отдолу — посочи тя. — Но преди това извади хляба.

Хлябът бе царевичен, едрозърнест и трудно смилаем. Той грабна наслуки някаква бутилка — беше Моргонско. Попита къде е тирбушонът.

— Трябва да съм го оставила в салона, когато отварях рома. Ще го донесеш ли?

Той се върна в стаята, откъдето бяха дошли и потърси с поглед въпросния инструмент. Тогава забеляза на скрина паспорта на младата жена. Грабна го и го разтвори. Елен Капесиа, прочете той, родена Боасрон.

— Намери ли го? — извика тя.

— Търся го…

След няколко секунди чу.

— Боже, колко съм глупава! Ами той е тук, върху масата, направо ще ми извади очите!

Той забързано се върна. Масата бе сервирана, но Елен бе стъпила върху един стол и се повдигаше на пръсти, за да достигне нещо в бюфета.

— Мисля, че мярнах буркан с конфитюр — обясни тя.

Тъкмо щеше да й каже, че това съвсем не е необходимо, когато обърна внимание на позата на младата жена. Доста приятна за окото. Изпънатите нагоре ръце повдигаха полата над коленете, при което се откриваше част от бедрата, нежната свивка при коляното и стегнатите мускули на прасците. Той усети предишното желание да се разпалва повторно. Внезапно осветлението угасна.

— Madichon!^[1] — изруга тя. — Пак повреда… Така може и да си счупя главата! Роже, дръж ме!

Той обгърна краката й.

— Облегни се на рамото ми — предложи.

Тя го послуша и той изпита лукаво удоволствие, когато усети тялото й да се плъзва, опряно в неговото. Това меко женско тяло! Отбеляза, че е по-тежка, отколкото бе предположил. Той забавяше момента да я пусне и се преструваше, че го прави с оглед нейната безопасност. Допирът до тази гъвкава и стегната плът го дразнеше приятно, а тъмнината съучастнически засилваше непреодолимо възбудата му. Най-после той усети гърдите й, притиснати до своите и почувства ласката на косата й върху лицето си. Неочаквано за него тя не помръдваше. Независимо че бе стъпила вече на пода, не направи никакво движение, за да се освободи.

Тогава той наслуки целуна лицето й и разбра, че е улучил челото. Зачака реакцията й, но Елен остана неподвижна. Сърцето му заби учестено. Много предпазливо потърси устните й, покривайки очите и носа й с целувки. Стори му се, че тя се притисна по-плътно до него и усети ръцете й да се впиват в гърба му. И точно когато се навеждаше над устните й, внезапно светна. Елен подскочи и се смути като хванато в прегрешение дете. Почервеня, скулите й пламнаха, очите й се изпълниха с неудобство. Оправи кичур коса и той забеляза, че пръстите й треперят. Вероятно устата й бе пресъхнала като неговата, защото тя навлажни устни с крайчето на езика си. Стараейки се да прикрие смущението си, тя несръчно премести една чиния, после ненужно смени местата на приборите.

— Е, добре! Можем да сядаме — глухо подметна тя.

— Гладна ли си? — попита той.

— Не. А ти?

— И аз не съм…

— Да хапнем по залък все пак… Все едно, че сме на пикник, както преди… Ето, седни там — нареди тя и му посочи стол.

Той се сети, че не е отворил бутилката. Припряно се зае с тапата. Елен протегна чашата си.

— Да пийнем за отваряне на апетита.

Глътна виното наведнъж, като че ли търсеше забрава. После седна.

— Сервирай си — каза и му подаде поднос с остатъците от пилето.

Но преди да успее да го поеме от ръцете й, тя го остави обратно на масата.

— Роже… — заекна тя.

— Да?

— Наистина ли мислиш това, което каза преди малко? Че тези спомени са ми създали комплекс?

— Не съм психоаналитик, но се боя, че да.

Тя сведе чело. Отряза си филия хляб.

— Добър апетит! — каза замислено.