Серия
Годениците на Леърд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 292 гласа)
Форматиране
in82qh (2012)

Пролог

Високите планини, Шотландия, 1103

Доналд МакАлистър не умря лесно. Възрастният мъж се бореше да остане жив с цялата сила и упорство, които притежаваше. Би трябвало да приветства смъртта като край на ужасната болка и страдание, които изпитваше, но той още не се предаваше, защото му оставаше една последна и твърде важна мисия, преди да затвори очите си и да почива в мир.

Неговата последна воля бе свързана с отмъщението. Леърдът изгаряше от омраза към своя враг. Искаше да види как в сина му се поражда огъня на отмъщението и докато не накараше момчето да разбере колко е важно да поправи ужасната неправда, той щеше да продължава да се бори със смъртта.

Затова той събра сили и хвана ръката на сина си, толкова малка и крехка в голямата му, силна и жилава десница. Черните му очи се взряха в единствения му жив наследник, когато започна да му говори за неговия свещен дълг.

— Отмъсти за мен, Конър МакАлистър. Приеми омразата ми в сърцето си, пази я, подхранвай я и когато станеш голям и силен, използвай меча ми, за да покосиш враговете ми. Не мога да умра в мир, докато не ми дадеш думата си, че ще отмъстиш за злото, сторено на мен и моите хора. Обещай ми, момче.

— Да, татко — отговори тихо Конър. — Ще отмъстя за теб.

— Гори ли в теб огънят на отмъщението?

— Да.

Доналд кимна удовлетворено. Най-накрая бе постигнал мир със себе си. Щеше да е добре, ако успее да посочи правилният път за бъдещето на сина си, но дори следващият дъх да му беше последен, нямаше да има голямо значение, защото знаеше, че сина му ще намери начин да направи това, което трябва. Конър вече беше доказал, че е достатъчно интелигентен и той му имаше пълно доверие.

Тъжно бе, че Доналд МакАлистър нямаше да е наоколо, за да види как пораства сина му, но със счупен крак и огромна дупка отстрани в корема, той знаеше колко е глупаво да си пожелава невъзможни неща.

Въпреки това, Господ бе милостив към него. Болката значително бе намаляла през последните няколко минути, и той почувства блажено изтръпване, което се стелеше от стъпалата към коленете му.

— Татко, кажи ми имената на мъжете, които ти сториха това.

— Тези, които ни нападнаха бяха от клана Кеърнс. Спуснаха се далеч от север да завладеят земята ни. Родственици са на МакНеър и аз не се съмнявам, че техният леърд е замесен в това зло. МакНеър винаги са били алчни и са ламтели за още и още. Най-добре ще е да го убиеш, преди да ти е създал неприятности, или преди неговото желание за повече земя да го доведе на прага ти. Не действай прибързано — предупреди той сина си. — Нито Кеърнс, нито МакНеър са толкова хитри, за да планират всичко това. Сигурен съм, че някой ги е подучил как да действат. Не знам кой е предателя, но ти ще го откриеш. Подозирам, че врагът е някой от приближените ни.

— Някой от нашите те е предал? — Конър бе потресен от вероятността това да е истина.

— От нападението миналата вечер, обмислям тази възможност. Кеърнс дойдоха по пътищата, за които знаят само най-близките ми подчинени. Без правилна насока никога не биха ни открили. Има предател, разбери кой е, и отговорността да го разобличиш ще е твоя. Той е един от нас, Конър, в това съм сигурен. И ако даде Бог, в момента той поема последната си глътка въздух на моето бойно поле. Ти ще изчакаш да настъпи твоят час, когато имаш всички имена. Тогава ще въздадеш справедливост над тези, които са все още живи. Помисли си добре, трябва да убиеш и техните синове, момче.

— Ще бъде сторено, татко. Ще унищожа всеки един от тях.

Доналд стисна ръката на сина си, по-силно.

— Ето и последният ми урок към теб. Гледай ме как умирам, и се научи да живееш като воин. Когато ме оставиш, отиди при пътеката в гората. Ангъс те чака там, за да ти даде напътствия за близкото ти бъдеще.

Леърдът изчака докато синът му кимна в съгласие с нарежданията му, тогава проговори отново.

— Огледай се и ми кажи какво виждаш. Всичко ли е разрушено?

Конър се загледа в разрухата около себе си и мълчаливо заплака от мъка. Миризмата на изгоряло дърво и прясна кръв накараха стомаха му да се преобърне.

— Всичко е разрушено до основи, но аз ще го построя отново.

— Да, ще го направиш. Твоята крепост трябва да е непревземаема. Учи се от моите грешки, Конър.

— Ще направя моята крепост много здрава.

— А какво стана с най-лоялните ми хора?

— Повечето са мъртви.

Усетил отчаянието в гласа на момчето, старият леърд веднага се опита да го успокои.

— Синовете им ще се върнат. Те ще носят цветовете ти и ще крещят високо името ти. Ще те следват така, както техните бащи следваха мен. Вече е време да тръгваш. Увий шала няколко пъти стегнато около раната, за да спреш кръвта, преди да станеш, или ще губиш кръв при всяка стъпка. Направи го сега, докато си почивам.

Конър побърза да изпълни заповедите на баща си, въпреки, че раната му не беше толкова дълбока, че да има нужда от предпазни мерки. Голяма част от кръвта по тялото му, беше от раната на баща му, а не от неговата.

— Ще имаш белег, който да ти напомня за този черен ден — предрече Доналд.

— Нямам нужда от него, за да ми напомня. Никога няма да забравя.

— Не, няма да забравиш. Боли ли те?

— Не.

Доналд кимна одобрително. Момчето никога не се оплакваше, това беше едно от нещата, които толкова харесваше в сина си. Той притежаваше всички качества, и един ден щеше да стане велик воин.

— На колко години си, момче?

— На девет или десет — отговори Конър.

— Може да си по-голям, а може и да си по-малък. На външен вид си още момче, но погледът ти е на голям мъж. Виждам в очите ти истинска ярост и това ме кара да се гордея с теб.

— Мога да те взема с мен.

— Няма да влачиш мъртвец след себе си.

— Болят ли те раните, татко?

— Истината е, че вече не чувствам нищо. Сякаш съм вцепенен. Благословия е да умреш по този начин. Някои мъже нямат този късмет.

— Ще остана с теб, ако…

— Ще тръгнеш, когато ти заповядам да го направиш — нареди баща му. — Трябва да спасиш живота си, за да удържиш обещанието, което ми даде. Врагът си отиде, но не се заблуждавай, те ще се върнат, за да довършат пъкленото си дело.

— Имаме време, татко. Слънцето е още високо, а враговете ни взеха всичкото вино със себе си. Ще бъдат прекалено пияни, за да се върнат преди сутринта.

— Тогава можеш да останеш още малко при мен — съгласи се баща му.

— Ангъс ще ме изпрати ли при Еухемия, за да й кажа какво се случи?

— Не. Няма да казваш нищо на тази жена.

— Но тя е твоя съпруга.

— Моята втора съпруга — поправи го той. — Никога не се доверявай на жена, Конър. Би било много дръзко и глупаво, ако го сториш. Еухемия ще разбере какво се е случило, когато се завърне със сина си Раян. Дотогава искам да си много далеч от тук. Няма да позволя да бъдеш обучаван от нейните роднини. Всички те са пиявици.

Конър кимна, за да покаже на баща си, че го разбира, а след това попита:

— А вярваше ли на майка ми?

Доналд усети притеснението в гласа на сина си, и реши, че вероятно е негов дълг да му остави някакъв спомен за майка му. Все пак, момчето се нуждаеше да чуе истината. Отговорът му не беше много мил, но думите извираха от сърцето му.

— Вярвах й и това ми донесе само мъка. Обичах майка ти. Тя беше моята сладка, красива Изабел, и как ми се отплати тя, за щедростта ми? Умря в ръцете ми, като разби сърцето ми и остави на негово място празнота. Поучи се от моята глупост и си спести мъките. Никога не трябваше да се женя повторно, сега осъзнавам това, но въпреки всичко аз съм мъж и знаех, че ми трябват наследници, които да ме подкрепят, в случай, че нещо се случи с теб. И все пак, това беше грешка. Еухемия вече имаше син от предишния си брак и явно не бе способна да се погрижи за друго дете. Дори не опита да поеме отговорност.

Доналд спря, за да събере мислите си, преди да продължи.

— Не можех да обичам Еухемия, или някоя друга жена. И как бих могъл след това, което моята сладка Изабел ми причини? Въпреки това, не биваше да пренебрегвам доведената ти майка. Не беше нейна вината, че не се интересувах от нея. Трябва да се постараеш да не правиш моите грешки. Опитай се да я уважаваш и се примири с глезотиите на сина й. Но запомни, че на първо място винаги трябва да си лоялен към самия себе си.

— Ще запомня. Къде ще ме отведе Ангъс? Време е да ми кажеш — настоя той, като умишлено се бавеше, за да може да прекара още няколко минути с баща си. — Може да са убили Ангъс, преди да е успял да стигне до гората.

— Това няма значение. Да не мислиш, че бих оставил толкова важна информация в ръцете само на един мъж? Не съм толкова глупав. Казал съм и на други, какво трябва да се направи.

— Нека чуя заповедите лично от своя леърд.

Доналд отстъпи.

— Има само един мъж, на който имам доверие и ти трябва да отидеш при него. Кажи му какво се случи днес.

— Да му кажа ли всичко, което ми каза?

— Да.

— Да му се доверя ли?

— Да — повтори той. — Той знае какво трябва да се направи. Първо трябва да поискаш закрилата му, а после му нареди да те обучи. Отстоявай правата си, момче. Заяви, че ще бъдеш негов брат, до деня на смъртта ти. Той няма да те предаде. Сега тръгвай. Върви при Алек Кинкейд.

Конър остана смаян от заповедта.

— Той е най-омразният ти враг, татко. Не може наистина да искаш да отида при него.

— Точно това искам — каза баща му с твърд, неподлежащ на възражения глас. — Алек Кинкейд се превърна в най-могъщата сила в Шотландия. Но, освен това, е добър и честен мъж, а ти се нуждаеш от неговата сила.

Конър още не можеше да приеме заповедите, които му налагаше баща му. Затова не се въздържа и възрази отново.

— Но ти се би срещу него.

Доналд изненада сина си, като се усмихна.

— Така беше, наистина. Мисля, че сърцето ми не участва в тази битка. И Кинкейд знаеше това. Доста го попритиснах и съм горд да кажа, че за известно време бях трън в петата му. Земите ни граничат на изток, и, естествено, аз се опитах да заграбя част от неговите. Той не ми позволи, разбира се. Въпреки това ме разбра. Ако не беше той, досега всички да сме мъртви.

— Наистина ли е толкова могъщ?

— Да, много могъщ. Гледай да му покажеш моя меч. Остави кръвта по острието, за да може Кинкейд да я види.

— Татко, никой МакАлистър няма да ме последва ако отида при врага им.

— Ще направиш това, което ти заповядвам — каза баща му. — Твърде си млад, за да разбереш, затова трябва да се довериш на преценката ми. Искам да ми обещаеш, че още сега ще отидеш при Кинкейд.

— Да, татко.

Доналд кимна.

— Време е да се сбогуваме. Говорихме достатъчно, и аз отложих смъртта колкото можах. Дори сега усещам, как пипалата на вечния сън ме обгръщат.

Конър опита, но не можа да се насили да пусне ръката на баща си.

— Ще ми липсваш — прошепна той.

— Ти също.

— Обичам те, татко.

— Воинът не говори за подобни чувства. Аз също те обичам, синко, въпреки че не бива да ти го казвам.

Той силно стисна ръката на Конър и затвори очи. Вече бе готов да се остави смъртта да го отведе. Видял бе огънят в очите на Конър и знаеше, че за него ще бъде отмъстено. Какво повече можеше да иска един баща?

Доналд МакАлистър умря няколко минути по-късно, все още стискайки ръката на сина си. Умря така, както бе живял — с чест, достойнство и по своите правила.

Конър се забави при баща си толкова дълго, колкото можа, преди да чуе, някой да шепти зад него. Обърна се и видя млад воин, който се опитваше да седне. Конър не можа да си спомни името му, а от разстоянието, което ги делеше, не можеше да прецени колко са сериозни раните му. Той му направи знак да остане където е, след което се обърна към баща си. Вдигна меча, лежащ на гърдите му и сведе глава, за да се помоли за душата на баща си, след което се отдалечи притиснал меча до сърцето си. Догарящите въглени опърлиха ръцете му, а окървавените трупове на приятелите му напълниха очите му със сълзи докато си проправяше път.

Най-накрая стигна до мъжа, който го бе повикал, и откри, че воинът, не е някой възрастен мъж. Беше две, или може би три години по-голям от Конър. За щастие си спомни името му, преди да стигне до него.

— Криспин, мислех, че си мъртъв. Завърти се по гръб, за да мога да превържа раните ти, или със сигурност ще умреш.

— Няма време. Те дойдоха тук, за да убият баща ти и теб, Конър. Да, това беше целта им. Чух едно от тези копелета да го казва. Тръгвай, преди да се върнат и да осъзнаят, че са се провалили.

— Враговете ни сега почиват. Няма да се върнат докато виното, което пият, не свърши. Направи това, което ти заповядах.

Криспин се завъртя бавно, видимо потръпвайки от болката, която движението му причиняваше.

— Баща ти мъртъв ли е?

— Да — отговори Конър. — Живя достатъчно дълго, за да ми каже какво трябва да направя. Умря в мир.

Криспин зарида.

— Моят леърд е мъртъв.

— Не, Криспин. Твоят леърд е коленичил до теб.

Конър не му позволи да спори с него или да му се присмива, а просто му обясни какъв е дългът му докато го превързваше. Каза му, как ще отмъстят на врага си за сторената жестокост, а когато най-после свърши с раната, му даде нещо много по-могъщо от мъката, което да изпълни ума и сърцето му. Даде му надежда.

Въпреки че заради ръста му беше трудно, в крайна сметка Конър успя да завлече Криспин на сигурно място. Заведе го навътре в гората, добре защитен от дебелите клони и се върна при руините, за да довлече още двама воини. Единият бе Ангъс, лоялният воин, на който баща му бе поверил какво да предаде на сина му. Другият бе момче на годините на Конър, на име Куинлан, който тъкмо преди седмица бе пристигнал в крепостта, за да започне своето обучение. Раните му бяха тежки, и той изпитваше толкова силни болки, че се молеше само да бъде оставен сам. Конър остана глух за молбите му.

— Аз решавам, кога ще умреш Куинлан, не ти.

Момчето спря да се съпротивлява и дори се опита да помогне.

Конър продължи да се връща отново и отново в търсене на оцелели, но врага бе решил да се върне, преди да падне нощта и дори сега можеше да види сенките на приближаващите коне в низината. Знаеше, че има голяма вероятност да бъдат открити, ако не успееше навреме да прикрие следите, които бе оставил докато влачеше ранените воини. Затова бързо се зае с тази задача и щом се увери, че скритите воини няма да бъдат намерени, той им обеща, че ще изпрати помощ и им заповяда да останат живи.

Вече бе готов да изпълни волята на баща си. Качи се на своя верен кон и тръгна към земите на Кинкейд, но на половината път, се наложи да остави коня си и да изкачи един склон, за да се добере до пътя.

Щом стигна равното си плю на петите като младо козле и се втурна напред. След време изтощен от лудия бяг забави ход и започна да се подпира на меча на баща си и на ножницата, за да събере отново сили. Все още не беше много издръжлив, но притежаваше решителност за десетина възрастни мъже. Нямаше да предаде доверието на баща си.

Конър не чувстваше вече нищо — нито студа, нито болката от ужасната загуба. Умът му бе фокусиран върху една-единствена мисъл. Длъжен бе да стигне до Алек Кинкейд. За да изпълни повелята на баща си, той трябваше да обещае своята лоялност на леърда и Конър нямаше да позволи на никой и нищо да му попречи да го стори.

Постепенно загуби представа за времето. Последните лъчи на слънцето все още проблясваха зад хълмовете, но съвсем скоро и те щяха да се скрият. С всяка следваща стъпка отчаянието го завладяваше все повече. Трябваше да стигне до замъка Кинкейд, преди да падне нощта. Много добре знаеше, че в тъмното ще се изгуби. Рискуваше да се върти в кръг или още по-лошо — да се върне назад по пътя, по който бе дошъл.

Не можеше да се провали. Започна отново да тича. Мислеше, че е близо до границата между земите на баща си и тази на Кинкейд, но все пак не можеше да е напълно сигурен. И тогава чу виковете на група воини, които тичаха към него. В объркването си, той помисли, че това са воини на врага, които са го проследили и искат да го убият, преди да може да изпълни дълга към баща си. Не можа да направи нито една крачка повече.

Мили Боже, беше се провалил. Още не бе започнал и вече се бе провалил. Бъдещето му зависеше от това да намери Кинкейд, но Конър не бе достатъчно силен да стигне до него.

— Можеш ли да говориш, момче? Можеш ли да ни кажеш какво се е случило? Целият си покрит с кръв.

Всички воини, които го обграждаха носеха цветовете на Кинкейд. Щом мозъкът на Конър осъзна този факт, краката му отказаха и той се срина на колене. Искаше да затвори очи, поне за миг, но не посмя. Не още. Не можеше да заспи, преди да говори с Кинкейд. Имаше нужда да му разкаже какво се бе случило. На него можеше да се довери… Трябваше да може…

Той поклати глава, в опит да проясни мислите си, пое дълбоко дъх, вирна глава и извика.

— Заведете ми при брат ми.

— Кой е брат ти, момче? — попита един от мъжете в средата.

— По заповед на баща ми, от днес нататък, Алек Кинкейд е мой брат. Той няма да се отрече от мен.

Вече можеше да затвори очи. Беше изпълнил първата от заповедите на баща си. Останалото щеше да бъде направено, след като говори с Кинкейд. Щеше да му каже къде е скрил ранените воини, да заповяда някой да отиде и да ги спаси… и щеше да каже на своя брат още толкова много неща…

Последната мисъл на Конър, преди да изгуби съзнание бе, че за баща му ще бъде отмъстено.

И така започна всичко.