Робер Гаяр
Вале купа (37)

III

Лунната светлина превръщаше тъмнината в стаята в златист полумрак, прорязан тук-там от нереални отблясъци, сякаш отвън се стрелкаха лъчите на фенерче. Роже се въртеше в леглото и напразно се опитваше да заспи. През нощта проблемите се превръщаха във видения, придобиваха безумни размери. Накрая той се примири с безсънието и постави ръце под главата си. Отново се замисли…

Изпука мебел, леко изскърца врата. Той застана нащрек, после седна в леглото.

— Роже… Роже…

Гласът бе приглушен, звучеше объркан, но той веднага го позна. Мигновено скочи от леглото и се сблъска с Дафне, която търсеше убежище в прегръдката му. Трепереше. През ефирната материя на нощницата той усещаше влажната й от тревога кожа.

Заприлича му на мъничко, беззащитно птиче. Сърцето й биеше срещу неговото, гърдите й в луд ритъм се повдигаха и отпускаха.

— В къщата има някой — пошушна в ухото му тя.

— Ти си сънувала! Кой ще дойде тук?

— Може да е крадец? Откъде да знам.

— Татко ти напълни главата с неговите истории. Изнервена и чувствителна, каквато си тази вечер…

— Само кажи, че имам халюцинации! Отлично видях една сянка да минава пред прозореца ми. Не помръднах. Опитах се да засия. После чух шум откъм вратата на килера в кухнята. Винаги скърца при отваряне… И най-накрая хладилникът. Звънна стъкло, сякаш някой размества бутилките.

— Калеб или Марилиз са били жадни, случва се… За да се успокоиш, ще отида да видя.

— Не! Ако е някой престъпник, може да те нападне.

— Тогава отивай в стаята си, аз ще проверя дали навсякъде е заключено. Връщаш се в леглото, заключваш отвътре вратата и спиш до десет сутринта. Става ли?

— Роже, не ме оставяй… Моля те. Не съм откачила, не съм сънувала…

Младото момиче страхливо се притискаше към него, вкопчваше се с всички сили в раменете, в ръцете му. Той плъзна своите по гърба до кръста й. Сякаш проследи с пръсти извивката на лира. При допира до това прекрасно и чувствено тяло гърлото му пресъхна, главата му се замая. Опита с усилие на волята да се откъсне от тази магия. Напразно. Вече нямаше сили да я отблъсне.

— Само не ме оставяй сама — повтаряше тя. Устните й бяха съвсем близо до неговите, гласът й беше толкова тих, че едва я чуваше.

Той искаше да види очите й. Потърси ги. И както я съзерцаваше, лицето на младото момиче започна да се размазва, да танцува, да избледнява като прожекционен екран, да губи очертания като цигарен дим във въздуха.

— Вече не се чува нищо — измърмори тя. — Дали не си бил прав?

— Надявам се, че сега ще се успокоиш — промърмори и той, и се опита да се отдръпне.

— Не! Не! — почти извика тя. — Не те пускам! Да останем така, да почакаме още малко…

Главата на Роже гореше. Кръвта бясно блъскаше в слепоочията му. Повече не издържаше. Желанието прииждаше като мощна приливна вълна — еротична, дива, порочна — и шумно се разбиваше в него. Неспособен да разсъждава, той обви с ръце нежното телце, което се притискаше към него, проникваше с всяка своя частица през порите му и парализираше волята му.

И чу някакъв демонски вътрешен глас, който дълбаеше съзнанието му. Тази е реална. Тази е истинската — говореше гласът. — И нито времето, нито нещастието каквото и да е то, дори смъртта — нищо и никога няма да ти върне този миг. На този свят има и неизмеримо блаженство, което си струва проклятието и загубата на вечния мир. Това щастие е такова!

Дафне вече не дишаше така задъхано и несъзнателно гушеше глава в трапчинката на рамото му. Вече не трепереше цялата. Бавно се успокояваше. Нежният й парфюм се смесваше с ухание, което беше само нейно. И този единствен по рода си аромат се разнасяше от деколтето на нощницата й. В него се усещаше чувствения мирис на още топла от леглото жена. Пораждаше представи за интимност и вълнуващи тайни.

Времето бавно течеше. Но за тях — притиснати, неподвижни, задъхани — то бе спряло. Страхът, който бе слял диханията им, малко по малко се стопяваше. Дафне внезапно потръпна, като че ли бе осъзнала двусмислеността на положението им.

Движението й му подсказа, че тя се е отърсила от оковите на магията и вече е свободна да се отдели от Роже. Но вместо да го направи, тя се притисна още по-силно към него. Сякаш да намери подслон, убежище, дори закрила от неясното смущение, което изпитваше, без да разбира напълно от какво е породено.

И въпреки че интуицията му го предупреждаваше за надвисналата опасност, инстинктът му го тласкаше към забраненото удоволствие.

Тя развълнувано вдигна глава. В стаята бе достатъчно светло и Дафне различи сгърчените от желание черти на брат си, ослепителния блясък на очите му, потрепването на ноздрите… Ужаси се. Стисна малките си юмручета. Тялото й се сгърчи.

— Господи! Роже… — заекна тя.

Не можеше да изрази какво точно изпитва, но Роже беше наясно с усещанията й.

— Е добре, ето! — каза той. Гласът му изневеряваше от сдържана страст, от дълго потискано желание, от угризение. — Всичко свърши…

— Краката ми омекнаха — прошепна тя. — О! Това е ужасно… и прекрасно! Благодаря ти, скъпи…

Внезапно тя усети устните му да покриват нейните. Замръзна и се вкопчи в раменете на брат си. После затвори очи и отвърна на целувката му. И двамата в един миг усетиха, че ги поглъща бездънна пропаст. Те се хвърлиха заедно в нея… И настъпи безкраен мрак… на дъното на горящата и сладостна бездна. Светът около тях потъна в пламъци… и изчезна.

Скованите мускули на Дафне се отпуснаха. И тя омекна в ръцете му, като прекършена. Той я повдигна. Беше лека като перце. Когато я остави върху леглото с отметната назад глава, без признаци на живот, чертите на лицето му се изопнаха.

Той се обърна, за да потърси цигара с надеждата, че тютюнът ще охлади треската, която го разкъсваше, която го изгаряше. Чу зова на младото момиче.

— Роже…

Върна се до леглото.

— Не зная какво се случи… Аз съм… трябва… — несвързано заговори тя и се опита да стане.

Не намери опора и се отпусна отново, движенията й бяха некоординирани. Нощницата й се усука нагоре и погледът му проникна в тайнствения триъгълник между бедрата. На студената лунна светлина Роже забеляза тъмното и пухкаво снопче. Обещание за розовата скъпоценност. Една несигурна охрана. Той не издържа. Дафне лежеше неподвижно, без свян. Красивите й очи бяха вперени в него. Ужасени. Жадни за познание.

Роже се плъзна върху нея и се озова между голите й крака, които веднага се сключиха зад гърба му. Очите му се впиха в нейните. Търсеше в тях отказ или съгласие. Погледът й блуждаеше — като на човек в агония, на крачка от смъртта. Остана неподвижна. И в този миг той осъзна действителните размери на катастрофата. Това, което бе предусещал, че приближава, това, което бе предчувствал, сега се превърна в неизбежност.

Осъзна още, че от този момент нататък светът за тях двамата коренно ще се промени. Дафне вече нямаше да бъде Дафне, нито пък той Роже. Мъчително, прекрасно преобразяване… Но с непредвидими последствия. Които щяха да преобърнат живота им. В каква посока? Можеше само да се гадае.

Сега очите на младото момиче се впиваха в него все така настойчиво, но в тях имаше някакво разтърсващо примирение. Той приближи устните си до нейните бавно и нежно и усети, че те се разтварят под лекия натиск. Като че ли пиеха заедно от един извор. После Роже почувства как напрегнатият й език лудо се раздвижва. Тя започна да се задъхва. Трепереше и мяташе глава. Стори му се, че чува.

— Не… не… Роже, ние сме полудели!

Макар едва доловим, гласът й стигна до него. С върховно усилие на волята той се опита да стане, да се отдръпне. Но тя стегна сключените си около него крака.

Картите бяха свалени. Той проникна в нея с всичката нежност, на която бе способен и тя нададе тих рязък писък. Той спря и я погледна. Тя го изпиваше с очите си, тези тъмни като развълнувано море очи…

— Любов моя… — промълви тя.

Той се раздвижи и от гърлото на Дафне се изтръгна звук, едно продължително стенание, което беше едновременно и изблик, и вик, и дихание. После тя стисна зъби, за да не изкрещи.

Дълго време останаха задъхани един до друг, без да смеят да промълвят и дума. Роже следеше с ъгълчето на окото си изражението на Дафне. В главата му се въртеше някакъв цитат и неясният спомен рисуваше това, в което се бяха превърнали — сразени пред изпълнената си мечта. Дафне бе застинала, по-скоро портрет, а не живо лице. Как да разбере дали не е погълната от сянката на угризения или съжаление? Дали душата й е изпълнена със същото прекрасно смущение, със същата екзалтирана и ликуваща радост от изживяния момент щастие, за който трябваше скъпо да се заплати?

Макар че, каза си той, те не можеха да разглеждат нещата по един и същи начин, да имат една и съща гледна точка, нито пък да ги преценяват от един и същ ъгъл. Какъв ужас! — каза тя най-сетне.

Тя се обърна настрани и зарови лице в ръцете си. Той побърза да повдигне главата й, но тя не плачеше.

— Мисля, че това е орисано от съдбата — каза тя. — Не можеше да не се случи. Ти не си виновен. Грешката изцяло е моя. Аз предизвиках всичко това… И единствено аз съм отговорна…

— Замълчи — прошепна той. — Кълна ти се, че ние имаме право да се обичаме… Ще ти обясня…

— Какво ще стане с нас? Ние преминахме отвъд границата на разрешеното — горчиво продума тя. — Никога няма да можем да живеем спокойно, никога няма да можем да се покажем…

Той мълчеше.

— Даваш ли си сметка? — попита тя многозначително, което би прозвучало смешно, ако не разкриваше истинския й ужас. — Дадох ти това, което доста трудно опазих от другите мъже.

— Разбрах — каза той и нежно я притисна до себе си.

— Искам да умра… ще се самоубия… Ние извършихме престъпление. Няма прошка за него! Но трябва да знаеш, Роже, сега осъзнах, че обичам от първия ден, когато пристигна. Обичах те дори преди да те познавам, когато те чаках. Не бълнувам… повярвай ми.

Тя също се притисна плътно към него. Сгърчените й пръсти бяха ледени, очите й блуждаеха — опиянени, замъглени, далечни.

— Можеш ли да ми се довериш? Да ми повярваш? — попита той. Тя кимна. — Е, добре! Заклевам ти се, че не сме извършили престъпление. И в никакъв случай не сме прелюбодействали. На този свят стават и невъзможни неща. Ще ти обясня…

— Ти си мил, искаш да ме успокоиш… Но аз допуснах грешка. Как ще живея с това бреме? О, само татко никога да не разбере!

— Говориш глупости. Още веднъж те моля да ми повярваш. Нощта изкривява представите ни. Утрото е по-мъдро…

— Ще се самоубия… Но след като трябва да умра, Роже, преди това… бих искала да го направим пак… едва ли грехът ще стане по-голям.