Лора Лей
Под повърхността на звяра (1)

Пролог

Санди Хоук, Кентъки, месец юни

— По дяволите, Рони, в каква беда успя да се забъркаш този път?

Рони Андрюс се опита да потисне усмивката си, когато чу гласа на Тайбър да ехти по коридора на килиите в окръжния затвор. Тя се облегна назад на неудобното легло и опита да изглежда равнодушна. Нямаше начин да му позволи да види колко много е успял да я изплаши. А момчето можеше да бъде страшно.

Повече от метър и осемдесет високо, тялото му бе оформено със силни мускули, изражението му често бе диво и резервирано, но той можеше да накара сърцето й да тупти едновременно от страх и възбуда. Рони успяваше да се справи със страха. Възбудата бе тази, с която често имаше проблеми. За пръв път я връхлетя, когато навърши шестнадесет. Беше се засилила преди няколко месеца, след двадесет и втория й рожден ден. Имаше нощи, когато изгаряше за него и това я ужасяваше.

Рони приветства усещането на студения камък зад гърба си, който малко облекчаваше задушаващата горещина, която я заобикаляше. Топлина, която се надигаше и вътре в нея. Климатикът се бе повредил тази нощ и килиите бяха задушни. За щастие, старият Морт, тъмничаря, отвори прозорците, за да не се мъчи.

Силният звук от ботушите на Тайбър върху каменния под я накара да трепне. Той ходеше така само когато е ядосан. Рони внимателно изобрази на лицето си израз на отегчено веселие. Нямаше да му позволи да разбере, че се плаши до смърт от него, когато е ядосан.

Не че Тайбър щеше да я нарани. Знаеше инстинктивно, че той няма да вдигне ръка срещу нея. Но имаше нещо в него, когато се вбесяваше. Нещо първично, хищническо. Той не беше човек, когото би могла да рискува да дразни често.

За съжаление, бедите като че ли просто я намираха и по-често й се налагаше Тайбър да я измъква от тях, по един или друг начин. Младата жена се страхуваше, че един ден той ще се умори да бъде нейният рицар в бляскави доспехи и ще я отпише напълно.

След секунди Тайбър вече стоеше пред вратата на килията, ръцете му се подпряха на слабите бедра, а гордото му, потъмняло от слънцето лице бе намръщено. По дяволите, караше я да иска да потрие тялото си в неговото, като котка. Беше висок и мускулест, с широки рамене, а мощните му гърди се стесняваха в плосък, стегнат корем, който я изкушаваше да го докосне.

Дългите му силни крака бяха обвити от плътно прилепнали дънки и нямаше начин тя да позволи на погледа си да се плъзне… о, мамка му! Издутината между бедрата му изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска. Рони бързо вдигна погледа си обратно към лицето му. Сега очите му бяха присвити към нея, нефритенозелени, блестящи и просветващи от ярост. Младата жена преглътна мъчително. Той не беше особено доволен от нея тази сутрин.

— Не съм направила проклетото нещо! — избухна Рони и позволи на всички емоции, които той успя да предизвика у нея, да подпалят собствения й гняв. — Просто стоях там, Тайбър. Честно. Този шериф си е изгубил ума.

Тя се опита да прикрие, че се забавлява. Разбира се, той знаеше, че го лъже. Винаги разбираше кога го прави.

— Трябва да те оставя да изгниеш тук — Рони обичаше това ръмжащо нещо, което правеше, когато е ядосан. Гласът му се снижаваше и само вибрираше… като на котка. А тя имаше слабост към котки.

Младата жена извъртя очи, въпреки че мускулите на корема й потрепнаха в отговор. Буквално можеше да почувства как при този звук гърдите й набъбват, а зърната й се втвърдяват и знаеше, че Тайбър не е пропуснал реакцията й.

Внезапно изражението му се смекчи. Без гняв, без ярост. Като проклет робот. Всичко по лицето му изглеждаше толкова изопнато, толкова хладно, че я накара да потрепери. Мразеше, когато правеше така, мразеше, когато криеше всеки отговор, който вероятно я касаеше.

— Смяташ да ме освободиш или какво? — избухна тя, наранена от отстъплението му. — Тук е ужасно горещо, Тайбър, и става още повече — по повече от един начин.

Той въздъхна, клатейки глава, сякаш проблемът, в който се намираше тя, е не по-голям, отколкото е очаквал рано сутринта. Поне не беше толкова иронично, както погледа от типа „Не те познавам“, който тя така презираше.

— Би трябвало да ти нашаря задника — Тайбър се отмести, когато тъмничарят, който бе около петдесетгодишен, се ухили многозначително към Рони и отключи вратата на килията.

Рони не успя да потисне тръпката, която премина през тялото й при мрачния звук на гласа му. Може да ме пляска всеки ден, помисли си тя. Щом я докосваше. Може би той ще целуне удареното място и така щеше да направи болката по-търпима? Собствените й мисли потиснаха усмивката й, както и трепетния й отклик.

— Напляскай ме, татенце — провлече леко тя, като се надигна от леглото и тръгна към отворената врата.

Тайбър изсумтя възмутено.

— Баща ти очевидно е занемарил възпитанието ти, докато е бил тук, иначе нямаше да ме изкушаваш толкова.

Рони мина покрай него и се приближи до мястото, където шерифът бе захвърлил чантата й миналата вечер — на бюрото на стария Морт. Тя обърна гръб на Тайбър, извивайки кръста си, за да я вдигне. Усети погледа му върху задните си части като ласка.

Когато се изправи, Рони преметна дръжката на рамото си и се обърна към него с лъчезарна усмивка.

— Готова съм, когато и ти. Мислиш ли, че Шера ще ми позволи да остана при нея за известно време? Тази стара къща става скучна през лятото.

Ако трябваше да бъде честна, бе по-скоро ужасяваща. Рони не знаеше кой си прави малки шеги с нея напоследък, но щеше да разбере. Можеше да сгреши веднъж или два пъти за това кои са виновниците, както стана миналата вечер, но рано или късно щеше да разбере.

Твърдият поглед, с който я стрелна, я увери, че дори тази малка лъжа не е убягнала от вниманието на Тайбър. Той знаеше дяволски добре, че тя няма да иска да остане при сестра му, ако не е изплашена до смърт. Рони обмисляше да го помоли да й позволи да остане в неговия дом. Но знаеше слабостта си към него и се страхуваше, че ще го помоли да я докосне. Тихото уединение и интимност на дома му щеше само да разбие контрола, за който се бореше толкова силно. Не искаше да моли за докосването му. Не искаше да рискува да разбие сърцето си, когато той я отхвърлеше.

Тази реакция към него бе излязла извън контрол, призна младата жена. Обвиняваше за това липсата си на социални умения и страхът й от срещи през годините. Никога не знаеш кога един човек наистина иска да излезе с теб или кога се опитва да намери начин да се добере до баща ти. За съжаление, тя така или иначе често плащаше за безбройните престъпления, както дребни, така и углавни, които баща й, Реджиналд, бе извършил.

— Шера е извън града тази седмица — Тайбър улови ръката й здраво, когато тя се опита да мине отново покрай него. — От колко време не си яла?

Рони знаеше, че е отслабнала през последния месец. Страхът и тревогата бяха повлияли на апетита й.

— Ами, от вчера — тя се опита да се измъкне с тази лъжа, но по стягането на пръстите му върху горната част на ръката си, разбра, че се е провалила. — Хайде, Тайбър, спаси ме като добро момче, сега просто ще се прибера вкъщи и ще щракам с пръсти няколко дни, докато преодолееш гнева си. Имам ли още работа? — Рони погледна назад към него, когато тази мисъл я удари. Нуждаеше се от тази работа.

— Трябва да се върнеш на училище, а не да работиш в този мръсен гараж — озъби се Тайбър, извеждайки я навън към пикапа си. — Кога ще се върне баща ти?

— Проклета да съм ако зная — въздъхна тя, изпитвайки съжаление при мисълта за колежа. Не че не искаше да отиде, по дяволите. Но трябваше и да се яде. Двете неща не вървяха добре заедно. — Оставил е бележка, че ще се обади. Оттогава не съм го виждала.

Не че й пукаше наистина дали ще го види скоро. Дори когато баща й си беше у дома, тя бе самотна. Освен ако той не се нуждаеше от пари, а тя нямаше никакви. Тогава нещата наистина ставаха интересни.

Тайбър отвори вратата на камиона, без да изпуска ръката й. Рони погледна към него, преглъщайки трудно при израза в очите му. Те бяха по-тъмни от обикновено, блестяха от някаква емоция, която накара възбудата да плъзне по тялото й, бедрата й да изтръпнат, а вагината й да се свие. Поне веднъж, мъжът я виждаше като нещо повече от досадно малко дете.

— Какво се случи миналата вечер? — о-хо. Тайбър използваше този тон, когато държеше на всяка цена да научи нещо. Този тон разтуптяваше сърцето в гърдите й и караше кръвта й да препуска силно и бурно във вените й.

Рони сви небрежно рамене.

— Някакви момчета си правят шеги, най-вероятно. Знаеш какви са.

Тайбър запази мълчание няколко дълги секунди.

— Какво-се-случи? — отново се появи този шибан грохот.

Тя потрепери.

— Някой се опита да проникне в къщата — младата жена понечи да се дръпне, но нямаше начин да се освободи от него. — Гоних ги до главния път, преди да успея да стрелям. След това стрелях. За съжаление или преподобния стар Грегъри бе този, който се опита да влезе в дома ми, или аз стрелях по грешната кола. Още не мога да разбера как успяха да избягат от мен.

Тя не бе стреляла с намерението да убие някого. Искаше само да ги осакати малко. За щастие преподобният изглежда имаше чувство за хумор и настоя само за една нощ в затвора, за да я накара да си научи урока. Това не бе първата й нощ там. И се съмняваше, че ще е последната.

— Стрелба? — по дяволите! Сега наистина се вбеси. — Защо просто не ми се обади, Рони? За какво, по дяволите, си взела пистолета? — гласът на Тайбър постоянно се понижаваше. Това никога не бе добър знак.

— Знам как да го използвам — тя се отскубна от хватката му, но беше повече от наясно, че я е пуснал, защото така е решил той, а не тя. — По дяволите, Тайбър, уморих се от тези копелета, които се опитват да ме измъчват. Всеки път, когато Реджиналд го няма, те правят същите глупости.

Бяха я изплашили. В телефонните разговори с Тайбър не бе споменавала за това. Не би могла да му разкаже за кратките, потресаващо описателни бележки. Младата жена пребледня само при мисълта за тях. Бяха красноречиви, подробни и ужасяващи.

— В камиона — никога преди не бе чувала този тон. Заплахата отекна около нея и тръпката, която премина през тялото й, нямаше нищо общо с възбудата и всичко свързано с глупавия страх.

Рони направи каквото й заповяда Тайбър, въпреки че го наблюдаваше внимателно. Вратата се затръшна след нея и той продължи да я преследва, да, да я преследва, нямаше друга дума за това — около предницата на превозното средство и към шофьорското място.

— Какво е направил този път? — Рони предположи, че има предвид баща й.

Тя сви рамене сдържано.

— Не знам. Дойде в края на миналата седмица, хвърли малко дрехи в една чанта, каза ми да остана при приятели и тръгна.

— А ти още си в къщата, защо? — изръмжа Тайбър. Господи, той е като животно, когато е ядосан, помисли момичето тревожно. Този дълбок глас обаче я караше да полудява.

— Къде да отида? — смехът й бе само ироничен. Не че имаше много възможности. — Позвъних на Шера, но тя не отговори. Звъннах на теб, веднъж или два пъти, но ти не беше наблизо. Така останахме пистолетът и аз. Пистолетът винаги е тук.

Рони не хареса погледа, който й хвърли Тайбър. Яростен и… гладен. Изглеждаше така, сякаш търси храна и изведнъж я е видял като хубав дивеч. Той разтърси глава, а в очите му проблесна удивление.

— Сигурно си полудяла — въздъхна най-накрая мъжът. — Освидетелствана луда. По дяволите, Рони, защо не остави съобщение?

— Колко искаш да оставя? — извика му тя. Не беше спала от една седмица, бе гладна и отвратена от това, че се страхува. — Звънях три дни поред, Тайбър, и оставях съобщения. Защо не провериш шибания телефонен секретар. Още по-добре, отиди да ръмжиш така на онези проклетници, които все още не са осигурили покритие на мобилните телефони в този окръг. Телефонът ти не отговаряше, след това се уморих да те моля за помощ — което не бе необичайно в малкия, планински район, в който живееха.

Тайбър се усмири, а ръцете му стиснаха волана.

— Не е имало съобщения.

Опасен и ръмжащ, гласът му само бе станал по-яростен.

— Значи някой от братята ти ги е изтрил — каза му момичето, също ядосано. — Оставих съобщения, Тайбър. Изненадах се, че дойде тази сутрин. Когато шерифът каза, че е трябвало да пусне съобщение…

— Нямаше съобщение — гласът му се сниши още повече. — Шерифът ме срещна в гаража, където отидох тази сутрин.

Рони изсумтя.

— Ето къде си бил. Каза ли ти, че е оставил съобщение снощи?

— Не. Но ще го попитам — щеше да разбере по тона му.

Погледът на момичето се отмести от него, когато той се взря внимателно в нея. Очите му бяха тъмни и напрегнати. Изразът им й напомни, че тя е жена и я накара да закопнее за неща, които често я оставяха изчервена, когато само си помислеше за тях. Той рядко я гледаше по този начин. Като го направи сега, напълно разруши равновесието й.

— Можеш да останеш в моето жилище, над гаража — Тайбър запали двигателя и потегли, докато говореше. — Има хубаво легло и малка кухня. Никой няма да те притеснява там.

Но Рони не искаше да бъде сама. Беше й писнало от това.

— Виж, просто ме закарай у дома. Сигурна съм, че Реджиналд ще се върне скоро.

Мъжът изсумтя.

— Нямам време да те измъквам от затвора всяка сутрин, Рони. Ще отидем да ти вземем нещата и ще се преместиш над гаража. И тази есен ще се върнеш на училище.

— Не разполагам все още с пари…

— Аз ще платя — изръмжа Тайбър. Погледът му я разкъса, яростта му сега бе почти осезаема. — Млъкни, по дяволите, и ме изслушай за разнообразие, преди да те убият, заради този твой луд баща.

Гласът му се засилваше с всяка дума. Рони погледна към него предпазливо. Никога не го бе чувала да повишава тон.

— Не се нуждая от милостинята ти — тя скръсти ръце на гърдите си, поглеждайки отново през предното стъкло, а гърдите й се стегнаха от гняв и болка. — Аз съм възрастна, Тайбър. Всичко, от което се нуждая, е шибана работа.

— Ти си на път да направиш нещо, за което ще съжаляваш и със сигурност не е необходимо.

Главата на Рони се разтърси, когато камионът спря рязко зад гаража.

Тайбър губеше самообладание, тя можеше да го усети. Подобно на електрически ток, напрежението между тях започна да пращи, като я удряше и почти отнемаше дъха й.

Все още беше ранно утро, часове преди гаража да отвори. Задната част, оградена с висока ограда, бе пуста, и ги оставяше скрити от чуждите погледи. Интимността на ситуацията се срути върху Рони като един тон тухли. Изведнъж младата жена се напрегна, болезнено усещайки мъжа до себе си. Той я гледаше с онзи поглед, който винаги я бе възбуждал. И сега не бе по-различно, беше възбуда. Рони бе девствена, но не и глупачка.

— Ще съжалявам ли? — думите се откъснаха от устните й, преди да успее да ги спре.

Лицето й пламна и тя се извърна бързо от него, поклащайки глава. Чувстваше се толкова незряла и глупава, каквато знаеше, че е сега.

— Забрави — тя поклати глава и се взря в пустия паркинг. — Със сигурност нямах предвид това.

Но беше точно така. Бе достатъчно честна, за да го признае пред себе си.

— Рони — сега гласът на мъжа бе мек, изпълнен със сила и гореща емоция, които накараха сърцето й да затупти три пъти по-бързо.

— Виж, не се нуждая от никакви лъжливи приказки — каза тя, опитвайки да скрие унижението си. По дяволите, кога щеше да се научи да държи устата си затворена? — Защо просто не ме закараш у дома и да забравим, че някога съм казала…

— Мислиш ли, че не искам да те отведа в леглото си? Да ти дам това, което и двамата желаем?

Рони се вцепени. И изскимтя. О, Господи, този жалък, малък звук не бе излязъл от нейното гърло. Тя се обърна да го погледне, чувствайки как отчаянието, което бушува вътре в нея, извира на повърхността.

То бе там, върху неговото лице. Тъжни сенки на съжаление, на глад, които Рони зърна случайно в очите му.

— Но няма да го направиш — прошепна тя, а сърцето й се разкъса. — Нали?

— Погледни се — каза Тайбър нежно, въпреки, че гласът му бе груб. — Ти си толкова невинна и сладка и нямаш ни най-малка представа за животното, което се опитваш да освободиш.

— Ти няма да ме нараниш — тя го знаеше. Знаеше, че ако му се отдаде, той може да разбие сърцето й, но никога няма да я нарани физически.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това, Рони — Тайбър вдигна ръка от волана и се протегна да докосне бузата й.

Топлината на загрубелите върхове на пръстите и докосването на палеца му по устните й, бяха достатъчни, за да изтръгнат от гърлото й ридание, породено от нарастващото й желание. Трябваше да го докосне, да го вкуси. Езикът й се подаде, докосвайки плътта му. И двамата простенаха. Звуците бяха горещи, жадни и изпълниха вътрешността на камиона с напрежение, което изопна всяка клетка в тялото й.

— Караш ме да те желая толкова силно — Рони не можеше да сдържи думите или копнежа си. — Понякога не мога да го понеса, Тайбър, толкова много се нуждая от теб. Обичам те.

Двамата бяха приятели от години. Неговата къща се намираше недалеч от нейната и той присъстваше в живота й от толкова дълго, че тя се питаше дали би могла да живее без него.

Тайбър преглътна мъчително.

— Не знаеш какво говориш.

— Обичам те откакто навърших единадесет, Тайбър. Откакто ме взе от проклетата планина и ме заведе обратно в къщата на майка си. Не знаеш ли, че ти принадлежа? — Рони мразеше тази мисъл. Мразеше колко много се нуждае от него, колко много я боли за него. — Толкова ли съм ужасна, че дори не ме искаш, Тайбър? — дали онези почтени, спретнати, лицемерно скромни жени, които я осъждаха, заради действията на Реджиналд, бяха прави? Беше ли опетнена по някакъв начин? Недостойна за любов? Мисълта за това прободе душата й.

Очите му пламнаха от жажда, сякаш думите й освободиха нещо вътре в него, което не можеше повече да сдържа. Надеждата се надигна в Рони. Възбудата й се разпали допълнително, изгаряща вече влажните дълбини на влагалището й.

— Не те искам? — Тайбър почти изръмжа след това. — По дяволите, Рони, ще се изплашиш, ако имаш някаква представа за това, което искам от теб.

Нямаше нищо, което би могъл да поиска от нея, и тя да не му го даде.

— Тогава е твое — прошепна тя, докато палецът му се плъзгаше по челюстта й, придвижвайки се бавно към устните й. — Всичко, Тайбър. Ще умра за теб.

— Ти си още едно дете — простена мъжът, палецът му притисна устните й, докато тя не го прие в топлината на устата си. — Боже, Рони… — тя го захапа, задържайки го там, а езикът й докосна грапавата кожа.

Рони винаги бе мразила липсата си на контрол, жадното желание, което често я караше сама да се наранява, и да разкрива емоциите си по начин, който позволява на другите да я наранят. Беше жадна и гладна за Тайбър така, както никога не е била за някой друг. Сега се нуждаеше от него повече, отколкото от въздуха, който я поддържаше жива.

— Хайде — прошепна Тайбър, а другата му ръка я придърпа по-близо. — Да видим дали не мога да напълня устата ти с нещо много по-приятно.

Преди Рони да осъзнае какво става, мъжът я прикова към седалката, надигна се над нея, като дръпна дръжката под седалката, за да я плъзне по-назад и да си направи повече място. Момичето изскимтя, взирайки се в него със замаяно недоверие, докато той се настаняваше между бедрата й, а твърдата гореща топлина на покрития му пенис се намести съвършено към тялото й.

— Тайбър… — тогава утробата й се сви. Почувства желанието като удар в долната част на корема си, който открадна дъха й и я остави без въздух.

— Почувствай ме, Рони — нареди мъжът дрезгаво, притискайки се към нея. Очите му потъмняха още повече, когато тя усети как влагата се излива между бедрата й. Да го почувства? Как би могла да направи нещо друго?

Усещането бе прекалено силно. От гърлото й се отрони накъсан вик, когато се изви към него, усещайки пулсирането на гърдите си, набъбването на клитора. Ръцете й го уловиха за раменете, Тайбър се стегна над нея, а изражението му се превърна в болезнена гримаса, когато погледна надолу.

— Обзалагам се, че си толкова тясна, че няма да издържа и минута вътре в теб — гласът му бе дрезгав, възбуждащ сетивата й по начин, по който тя никога не би могла да си представи.

— Разбери — Рони едва намираше сили да диша, камо ли да говори, но се насили да произнесе думата. Сега се нуждаеше от него с опустошаваща жажда, която не можеше да прогони.

Едно докосване. Това бе всичко, което й трябваше. Само едно негово докосване, за да унищожи целия самоконтрол, който имаше.

Ръцете й се спуснаха на кръста му, уловиха тениската и я издърпаха от дънките, в отчаяно желание да го докосне, да го вкуси. Искаше да прокара пръсти надолу по гърдите му, да изследва твърдите мускули на корема му, да събуе дънките му и да види дали пенисът му е толкова голям и твърд, както го усещаше.

— Вътре — мъжът наведе глава към шията й, устните му се плъзнаха в долната част, дъхът му бе горещ и тежък срещу плътта й. — Отказвам да те чукам в проклетия пикап като някакъв хлапак.

— Имам нужда да те докосна — ръцете й се притиснаха към кожата му, пръстите й се извиха срещу топлината му, сетивата й се изостриха до крайност от коприненото усещане на малките нежни косъмчета, покриващи това, което тя смяташе за неокосмени гърди.

Тайбър потрепна и от гърлото му се изтръгна чисто първично ръмжене, когато ръцете й се плъзнаха към корема му, а след това и към колана на дънките му. Пръстите й напипаха широката катарама, а погледът й прикова неговия, докато измъкваше кожата през металната тока.

— Не. Не по този начин — ръката му покри нейната, въпреки, че бедрата му се притискаха силно към женствеността й. — Не по този начин, Рони. Разкарай задника си от онзи гараж и помисли за това. Помисли внимателно и задълбочено, бейби, защото ти обещавам, че след като вляза в теб, така ще те чукам… Силно и дълбоко, без милост. И проклет да бъда, ако ти позволя някога да си тръгнеш от мен, след като го направя. Така че е по-добре да си напълно сигурна, че искаш това.

Тайбър се отдръпна от момичето, като изпъшка от усилието, което му костваше. Желаеше я. Мисълта нахлу в съзнанието й, както удоволствието разпали тялото й. Рони погледна нагоре към него, изумена и малко изплашена, но повече от готова да му даде това, което искаше от нея.

— Трябва да се махнеш оттук, преди да те изнасиля — мъжът се върна обратно на своята седалка, без да я изпуска от поглед, докато тя сядаше отново. — Отвори гаража вместо мен. Ще се върна по-късно. И направи каквото ти казах, Рони. Бъди сигурна. Защото след като те взема, няма измъкване. Запомни го добре. Това е последният ти шанс, бейби. Няма да имам сили да ти дам друг.

— Аз не искам да бягам — Рони обеща на себе си, че няма да се моли, но Бог знаеше, че я делят секунди от това.

Тайбър дишаше тежко и затруднено. Лицето му бе зачервено, а очите му блестяха от силна, безсрамна похот.

— Ще се върна тази вечер. Ако ще става това, искам да го направим по правилния начин. И да бъдеш абсолютно сигурна.

Рони се обърна да отвори вратата, за да излезе от кабината на камиона. Преди да направи нещо повече от това, Тайбър я хвана през кръста и притисна устата си към врата й.

— Тайбър! — цялото й тяло омекна, очите й се затвориха от усещането за мъжа зад гърба й. Ръцете му се обвиха около нея, а езикът му погали кожата.

— Трябва да те вкуся — само по гласа му Рони можеше да усети борбата, която се водеше вътре в него.

Езикът му бе грапав, груб, почти като на котка, и я накара да изтръпне от чувственото удоволствие, което потече по тялото й. Облиза долната част на шията й, където се срещаше с рамото. Когато зъбите му я одраскаха, от гърлото й се откъсна приглушен стон, а когато я захапа малко по-грубо, болезненото удоволствие я порази и почти я погуби.

Ръцете му се стегнаха под гърдите й и я придърпаха здраво към него, докато засмукваше нежно кожата й, след което облиза мястото с дрезгаво ръмжене от удоволствие.

— Боже, колко си прекрасна на вкус — прошепна в ухото й. — Ще бъдеш ли толкова прекрасна, когато оближа влажната ти женственост, Рони? Дали твоята сладост ще ме накара да полудея от желание по теб?

— О, Господи! — главата й падна назад върху рамото му, когато устните и езикът му продължиха да дразнят чувствителната кожа.

— Най-добре си почини днес — прошепна Тайбър и я освободи бавно. — Почини си добре, Рони, защото ако още си тук, когато се върна, може да изминат дни, преди да спиш отново.

Тя се бореше за въздух. Бореше се да намери сили да излезе от камиона. Не искаше да го пуска да тръгне, не искаше да поема риска той да промени решението си и да я остави така възбудена завинаги.

— Няма нужда да мисля — Рони не погледна към него, защото се страхуваше, че ако го направи, ще започне да го умолява да я вземе. — Искам те сега, Тайбър.

— Тогава това няма да се промени за няколко часа — гласът му бе приглушен и дрезгав. — Върви. Преди да изгубя контрол.

Младата жена слезе бавно от камиона, преди да се обърне назад и да го погледне.

— Ще се върнеш ли? Със сигурност?

— О, ще се върна — каза той тихо. — Може и двамата да съжаляваме по-късно, но ще се върна.

Рони затвори вратата и отстъпи, за да може Тайбър да тръгне, оставяйки я да мисли и очаква предстоящата нощ.

Нощта дойде, но Тайбър — не. На следващата сутрин се появи неговият брат, Дейън, и в ръцете си държеше оръжието, което унищожи всичките й мечти. Писмото, което Тайбър й бе изпратил, разби всичко в нея.

„Ти си още само едно дете, Рони. Аз съм мъж. Зрял мъж, който се нуждае от жена, която да удовлетвори нуждите му. Някоя достатъчно възрастна, за да разбира тези нужди, а не забавна малка девственица. Върви си вкъщи. Ти си просто едно малко момиченце, което си играе с нещо, с което и двамата знаем, че не може да се справи. След дълъг размисъл, реших, че е най-добре да прекратим нашето приятелство. Писна ми да те спасявам. Писна ми товарът, да те защитавам. Научи се да се защитаваш сама и порасни. Аз нямам представа как се отглежда дете и не искам да започвам с теб.

Тайбър“

Рони се върна в дома си. Тишината, страховете, и жаждата за Тайбър бяха нараснали в почти болезнени размери. И ярост. Чиста, гореща ярост препускаше в тялото й, както към Тайбър, така и към самата нея. Малко момиченце. Думите я преследваха. Той може да не я бе изчукал, но със сигурност я бе накарал да порасне бързо.

Един ден, закле се тя, той щеше да си плати за това.