Робер Гаяр
Вале купа (29)

IV

Роже се питаше как Жозеф бе успял за толкова кратко време да събере толкова народ. Освен ако партито не бе замислено предварително. В градината, под слънчевите чадъри, дванайсетина гости лакомо се тъпчеха с малки сладки и вкупом се втурваха към Калеб, когато той се появяваше с огромния поднос с наредени чаши. Всички се познаваха, всички говореха на висок глас. За щастие музиката поне не гърмеше оглушително, стига да стоиш на известно разстояние. На терасата танцуваха двойки, под навеса на верандата също. До грамофона винаги се оказваше някой, който да смени плочата.

Роже, с чаша в ръка, по някаква случайност не скучаеше. Точно обратното. Забавляваше се. Наблюдаваше и анализираше всеки отделен индивид от този малък претенциозен свят, изтъкан от предразсъдъци, комплексиран до краен предел и в крайна сметка много смешен. Харесваше му да следи с поглед Етиле, объркан и твърдоглав като голям майски бръмбар зад стъкло, който прехвърчаше от една групичка до друга в издирване на Дафне. Едва успял да я съзре в ръцете на Жан-Луи Превилиен, засилваше се натам, но неизменно закъсняваше.

Роже забеляза свободен стол в средата на събрала се под чадъра група и се отправи натам. Тези, които не желаеха да танцуват, се бяха уединили, бяха образували истински клан. Дошли само да послушат музика или по някаква друга причина, която изключваше танците, те държаха да си починат и да побъбрят. Лекарят разпозна Мари-Луиз Куаку, Етиен Маглоар, Давилмар, когото наричаха с прякора Панкако…

— Седнете до мен, докторе — каза Мари-Луиз и изпърха с мигли. — Говорим за Мерове Александър. Кара курсове в Колежа по администрация, за да получи диплом.

— Не само да получи. Тази тапия ще го изкачи на по-висок пост в Интенданството — намеси се Давилмар.

— Никога не успявам да уточня името му — заяви Етиен Маглоар. — Кое от двете е фамилията — Мерове или Александър?

Давилмар избухна в смях.

— Мерове! Тук си имаме един Етиле. Всички знаят, че това е малко изопачено от Атила. Мерове унищожава Атила!

— Действително, какви странни имена — намеси се Мари-Луиз. — Звучат толкова грозно! Ако имах подобно име, сигурно щях да го сменя. Това поне става лесно в тази страна.

— Какво чакате тогава? — попита Давилмар, като отново шумно се засмя.

— Моля за извинение, но не разбирам напълно забележката ви — каза младото момиче с леден тон.

— Значи мислите, че Куаку звучи красиво?

— Не всички могат да бъдат Панкако — заяви тя и се изправи, — нито могат да имат обикновено име като Александър, Бонда^[1], или Маглоар…

— Или Денис — отбеляза Маглоар.

Мари-Луиз бързо схвана какъв гаф е направила и избухна в ридания. Роже се смили над нея, стана, прегърна я през раменете и я поведе, като тихичко й говореше.

Заведе я в едно отдалечено кътче на терасата, където можеше да се наплаче на воля, без никой да забележи слабостта й. Очите й обаче веднага пресъхнаха и тя каза.

— Е, свърши… Бяхте добър, Роже…

Той установи, че по лицето й няма и следа от сълзите. Спомни си, че тя притежава удивителната способност да се изчервява, когато пожелае и когато реши, а също и да пърха невинно с мигли. Срамежливостта й сигурно беше само прикритие, защото беше доказала и своето безсрамие, и своята самоувереност. Човек би могъл да се замисли и над това дали внезапното й поруменяване около челото и страните имаше за цел да прикрие нахалството й или това нахалство беше съвсем непреднамерено, плод на искрена наивност.

— Щастлив съм да видя, че тъгата ви изчезна.

— Не искам да ви преча да танцувате, Роже — свенливо отговори тя.

— Не танцувам. Само наблюдавам танцуващите.

Миглите й запърхаха като крила на пеперуда.

— Вие трябва да сте чудесен брат, Роже. Аз съм единствено дете, но бих дала всичко, за да имам брат като вас… И ако имам такъв, никога не бих помислила за женитба!

— Братът трудно може да замести съпруга — каза той, като се смееше.

Мари-Луиз сведе срамежливо поглед, сякаш току-що беше чула нещо безкрайно непристойно. Но тутакси вдигна глава, усмихна се и попита.

— Ще имате ли добрината да ми налеете капка уиски?

Той побърза да изпълни молбата й. Гледаше я как отпива — на мънички глътки, като при всеки допир до чашата устните й оставяха неясни следи от гланц по ръба. Тя бързо изпи съдържанието на чашата.

— Мисля, че ми сипахте повече, отколкото ми е мярката — започна да се превзема. — Нали нямате намерение да ме напиете?

— Аз пък мисля, че изпихте доста бързо уискито — иронично подметна той.

— Вярно. Много е задушно. Усещам главата си като напълнена с олово. Да се поразходим малко и да глътнем свеж въздух?

И без да дочака отговора му, тя го хвана под ръка и го помъкна към вратата.

— Но там е много шумно и гъмжи от народ — възпротиви се той.

— И повечето от тях са досадници!

— Съгласен, но все пак са много мили.

— Предложете ми цигара и елате насам — започна да се разпорежда тя.

Той й протегна пакета с цигари, като се чудеше какви ли са намеренията й. Още повече, че тя приближи лицето си до неговото, отвори устни и му показа розовия си език. Устните й бяха сочни и издаваха необикновена чувственост.

— Насам? И къде е това? — попита той, след като бе запалил цигарата й. — Тук е също толкова подходящо, както и на всяко друго място.

— Не! Зад евкалипта. Там, в дъното на градината. Ако не са ни изпреварили, там ще можем да поговорим свободно…

Той си каза, че тя изпитва лудо желание да бъде целувана, притискана — и защо не, впрочем? — или може би тя искаше да му се изповяда? Или да изтръгне от него някакво признание? Беше жена, която осъществява и най-незначителните си намерения със сложни маневри.

Нищо обаче не му пречеше да я последва. Тя решително хвана ръката му и я притегли така, че да обгърне талията й. Отлично съзнаваше, че кръстът й е гъвкав, тънък и се разширява надолу в сладострастни задни части с удивителна подвижност.

Изведнъж Мари-Луиз го привлече толкова силно, че той забрави сцената при блатото Соматр, която направо го бе вбесила сутринта. Плъзна ръката си по чувствените й хълбоци и откри, че са още по-възбуждащи, защото меко се огънаха под каприза на движението му.

— Тук — каза тя с внезапно прегракнал глас. — Тук ще сме добре и никой няма да ни види.

Между старата кокосова палма и евкалипта се преплитаха паразитни лиани и острици. Нещо като естествено гнездо се бе образувало в средата на тази безредна растителност. Много влюбени двойки, търсейки убежище, бяха разширили и направили тази дупка в листака удобна за лудориите им. Слънцето залязваше и се спускаше мрак.

— Мари-Луиз, помислихте ли, че ако ни открият в това скривалище, ще загубите репутацията си?

— Репутация ли! — иронично възкликна тя. — Ще поговорим… Елате, Роже…

Тя го дръпна със сила и се притисна към него. Растителността беше толкова избуяла, че ги задушаваше.

— Ако пушим, никой няма да си помисли, че вършим нещо нередно — измърмори тя. — И впрочем, какво толкова лошо има в това един мъж и една жена да се ласкаят? — добави смутено.

Прецени, че моментът да й даде това, което си търсеше, е настъпил. Приближи устните си до нейните. Но за негова голяма изненада, бе отблъснат.

— Не толкова бързо! — възпротиви се тя. — По-добре ми кажете… Не видях Люси. Защо не е тук?

— Откъде да знам. Жозеф е канил гостите…

— Забравил я е… Вие трябва да избързате и да се извините, защото тя иначе никога няма да ви прости!

Той вдигна рамене и понечи да се измъкне от листака, но тя го задържа.

— Само минута…

В този момент чуха шум от стъпки и шушукане по алеята, която водеше към тях. Инстинктивно той се притисна до младото момиче, за да се скрие и да не бъде забелязан, вбесен, че се е оставил толкова лесно да бъде заварен в това положение.

— Изглежда, че Жозеф не е могъл да открие Лизбет… Той ми каза — твърдеше мъжки глас.

— Възможно е, иначе тя би долетяла като вятър — съгласи се жената. — Освен това и трите, които имат значение, отсъстват — Люси, Лизбет и Анет…

Мъжът весело прихна.

— Анет крие срама си — обясни той. — Чух от Вокали, че щяла да се оперира при Денис тези дни.

— Защо Бокали сам не я оперира?

Изглежда двойката беше спряла и Роже си каза, че ако искат да се отдадат на забранени целувки, то със сигурност ще се насочат към скривалището в гъсталака. Притеснен, той така се притисна към Мари-Луиз, че почти я смачка.

— Кои са? — съвсем тихо попита в ухото й.

— По гласовете мисля, че са Жана Бонда и Состен Кастера. Само да не мърдаме…

— Нямам представа защо не Бокали — отново подхвана мъжът. — Изглежда, че има нещо в срамните си части… мисля, че някакви налепи на матката…

Жана Бонда се изсмя нервно и лукаво.

— А казват, че не се изхабява! Ето ти доказателството!

— Нейната е повече от употребявана… всичко си има граници.

Най-после двойката се отдалечи. Лекарят облекчено изслуша заглъхващия шум от стъпките им. Несъмнено се връщаха в салона. После усети, че Мари-Луиз е промъкнала ръката си между него и себе си. И тя се гушеше като малка къртица по дължината на бедрата му, по корема и хълбоците. Смаян от дързостта й, той я погледна. Тя му предлагаше отворената си уста със затворени очи и разширени ноздри. Отначало я целуна без страст, но когато усети ръцете й да обхващат тези части от тялото му, които Состен нарече дискретно срамни, той се разгорещи.

Ласката бе безупречна, толкова нежна и толкова опитна, че за секунди краката му се подкосиха.

Някъде в ума му проблесна възмущение, намерение да прекрати това хитруване, каквото и да си помисли тя. Но желанието го завладяваше, в него нарастваше вълна сладострастие, която волята му тласкаше на спазми и той вече щеше да изпита огромно разочарование, ако Мари-Луиз прекъснеше милувката си. Впиваше устни в нейните, галеше едната гърда през дълбокото деколте. Тя отвръщаше на целувките му, трепереща с цялото си тяло. Стори му се, че езикът й прониква в дълбока кървяща рана — устата му.

Мари-Луиз започна да се задъхва. Застена и този път усещането бе толкова истинско, толкова поглъщащо, че вече не трептеше, а се разтърсваше от главата до петите. Рязко отдръпна устните си, сякаш се задушаваше, изхлипа един-два пъти и се отпусна.

— Продължавай — заповяда той.

Тя поклати глава.

— Прави, каквото ти казвам!

— Не… Срам ме е… какво ще си помислиш за мен? Нямах такива намерения… Не исках… стана случайно… Защото беше много близо до мен…

Тя се бе отдръпнала. И с право, помисли си Роже, защото ако бе продължил да я целува, сигурно щеше да захапе до кръв устните й. Моментът на безумие и опиянение премина. Той пооправи колкото можа ризата и колана си.

— Чудя се дали правиш това с всички мъже, които застават близо до теб — заядливо подметна той.

— Разбира се, че не. Само с теб… Мисля за всички ужасни неща, които вършеше с Елен. И несъмнено с Люси по-късно…

— Била си много малка, за да си наясно с каквото и да е…

— Съвсем не бях малка. Пък и после са ми разказвали. И аз си мислех… често… Да се връщаме — ненадейно предложи тя. — Ще се тревожат, че ни няма…

Те напуснаха убежището сред листака и тръгнаха по алеята. Нощта настъпваше с типичната за тропиците бързина и първите сенки вече обгръщаха градината. Салонът бе ярко осветен.

Внезапно Мари-Луиз хвана нежно и поривисто ръката му. Притисна се до него. Учуден, той обърна глава към нея. Блестящият й поглед изразяваше признателност, която не бе мимолетна.

— Дължа ти нещо — тихо прошепна тя. — Ще се разплатя, когато пожелаеш. Само кажи…

— Да не говорим повече на тази тема — каза той.

Бяха навлезли в осветения от полилея кръг и той видя, че е силно зачервена, а миглите й бясно трепкат. Изглеждаше малко и невинно момиченце. Не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Да пийнем нещо — предложи той, но без да се заяжда.

— Чакай малко, Роже. Има един въпрос, който изгаря езика ми.

— Е?

— Връщал ли си се в Леоган?

— Господи! Какво ще правя в Леоган. Впрочем не съм имал и време.

— Не е далече. Просто отиване и връщане.

Тя докосна окуражително ръката му.

— Можеш да ми се довериш. Мога да пазя тайна, а нали между нас вече има една?… Толкова ти се възхищавам, нали знаеш!

— Какво целиш? — раздразнено възкликна той.

— Не се ли сещаш? Хайде де! Никой не знае какво точно се случи… Ти и Люси… Пак ще ми кажеш, че съм била много малка, за да разбирам… Но вашата история толкова често е била обсъждана пред мен, че я познавам съвсем подробно.

— И вероятно по-добре от мен!

— Този човек е още жив — замечтано прошепна тя. — Понякога го виждат, когато минават покрай гората Кампеш до Пти Гоав и Гран Гоав. Казват, че Люси никога не се е връщала там.

Той се изкашля и затърси цигара, която запали, без да й предложи. Започваше да проумява прийомите й на настъпление. Тя мислеше, че вече е придобила някакви права над него, нищожни, но достатъчни, за да се рови в личния му живот — нито канена, нито приета.

— Все пак това бе напълно естествено — започна отново тя. — Защото сватбата й с Планата промени всичко, нали?

— Естествено — съгласи се той, без да се ангажира с твърдения.

В този момент откъм терасата долетя спасителен вик. Жозеф Етиле го викаше и то толкова ядосан, че Мари-Луиз незабелязано се измъкна.

— Извинете, оставям ви. Ще се видим след малко. Роже…